Наричаха го Туньо, изглеждаше страховито, но всъщност от него се плашеха само съперниците на терена. Всъщност бе човечен и добряк, а и остана верен на принципите си до края на дните си, въпреки че животът му свърши много рано - едва на 50.

Трифон бе сърцето на тима от 90-те години с характера си, готовността да легне пред изстрел на съперника, да даде здравето си за успеха.

След края на футболната кариера остана себе си - никога не потърси слава или лична изява, не се замеси в игрите, в които се вплетоха повечето му съотборници.

Стоеше встрани от конфликти, боричкания за власт във футбола и извън него, политика и мръсотия. Повечето му съотборници от златния ни отбор не устояха и нагазиха в тези води. Не и той. Неговият свят беше в Търново и региона, не го блазнеше да е под прожекторите на София и из коридорите на институции и медийни студия.

Затова и запази общественото уважение и респекта на съотборниците си. Туньо беше стълб на терена, незабравим с гола, класирал България за последен път на Световно първенство. С брадата и физиономията си на страховит викинг, който иска живота на врага.

Така и го помни светът от 1994-а, онзи страшничък тип с №3 в българската защита. Тези, които го познаваха, имат и други впечатления. С тънко чувство за хумор и най-вече - за самоирония (а има ли по-трудно нещо в наши дни). Готов да помогне винаги, не делящ хората на наши и ваши, както и никога, никога не забравил кой е и не полетял в облаците.

Игра за "Етър", ЦСКА, "Бетис", "Рапид", "Ксамакс", записа 76 мача за националния отбор на два Мондиала и Евро 1996. Направи чудесна кариера и е завинаги в книгата с величия на родния футбол.

Отиде си млад - на 50. Но не сме го забравили.