Дир.бг припомня събитията от преди точно 90 години, белязали националноосвободителното движение в Македония и българската история.

Мара Бунева е родена около 1900 г. (в някои източници са посочени и 1901 и 1902 г.) в северозападния македонски град Тетово, тогава още част от Османската империя. Завършва средно образование в Скопие (Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно Кралство Югославия), а след това и професионално училище за шиене в Солун. След първата Световна война идва в България, където получава висше образование в Софийския университет. Така се омъжва за офицера от българската армия ротмистър Иван Хранков.

Междувременно обаче е привлечена от брат си Борис Бунев в редиците на ВМРО и през 1926 г. се връща в Тетово. Месеци по-късно се развежда с мъжа си, установява се при роднини в Скопие и се заема с конспиративна дейност във Вардарска Македония.

Така съдбата я сблъсква с Велимир Прелич. Бивш полковник от сръбската полиция, през 1924 г. той е назначен за юрисконсулт на Скопското велико жупанство. Всъщност той е прокурорът, по чиято заповед през 1927 година - по време на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО), подсъдимите са подложени на жестоки изтезания - стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи.

Причината е българското им самосъзнание и борбата за права, ограничавани от сръбските власти. Исторически източници цитират жители на Скопие, които ги описват като "по-жестоки от башибозуци“. Сръбското правителство провежда политика на сърбизация, съпроводена с репресии срещу българските дейци, промяна на фамилните имена, принудителен труд и мощна пропаганда. Югославските власти разполагат 50 000 души армия и жандармерия във Вардарска Македония, а по план за вътрешна колонизация в областта са основани около 280 сръбски колонии с 4200 семейства.

В отговор на тази политика и мъченията, наредени от Прелич, лично лидерът на ВМРО Ванче Михайлов издава смъртната му присъда. А Мара Бунева се наема да я изпълни. Отварила собствено шивашко ателие, негова съседка, тя успява да се сближи със семейството му.

На 13 януари 1928 година младата жена пресреща Прелич на стария Камен мост на река Вардар. Приближава се на метър от него и стреля три пъти в гърдите му. Той пада на земята, но все още жив.

Тя прави опит да се хвърли във Вардар, но е заловена от стражар. Тогава насочва дулото към себе си и стреля. Също не умира веднага. Попитана от него защо е убила Прелич, Бунева отговаря:

„Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. И защото обичам отечеството си!“.

При опитите за разпит по-късно тя казва само:

„Искам да умра, оставате ме да умра!“. 

И Бунева, и Прелич са откарани в болница, където и двамата умират - тя на другия ден, той два дни по-късно.

Ненавършила 30 години, Бунева е погребана без свещеник и опело в безименен гроб. Панихиди в нейна памет обаче са извършени от македоно-българската емиграция в България, САЩ и Канада.

Атентатът привлича вниманието на европейската общественост. Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“. Вестник „Франс“ пък пише: „Истината, която Франция трябва да знае, е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!

Австрийският „Тагеспост“ допълва: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство...“

Чуждите медии отбелязват, че убийството се е случило след множество протести и петиции до Организацията на нациите - предшественик на ООН, от които няма полза.

След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. След изтеглянето на българските войски и администрация в началото на септември 1944, плочата е разрушена по заповед на Лазар Колишевски, секретар на Македонската комунистическа партия.

На 13 януари 2002 година активисти на ВМРО-БНД и българи в Македония поставят нова паметна плоча. Тя ежегодно е чупена от вандали и поставяна отново. През 2007 година се стига дори до побой над участниците в събитието.

На следващата година, в навечерието на честванията в памет на Мара Бунева, Скопие осъмва с надпис „Смърт за българите и предателите на 13 януари“, изписан на сграда до българския Културно-информационен център. Правителството в София реагира остро. След това скопските власти вземат засилени мерки всяка година на тази дата.