Сортът Гъмза е разпространен не само у нас. Синоними на нашата Гъмза са Кадарка в Унгария и Сърбия, Скадарка и други.

Гъмзата, обаче има едно любимо място и то е в нашата страна.
Гъмза е имало в Плевенско, Сухиндолско и  на други места, но районът, в който този сорт се чувства най-добре, е в най-северозападната част на страната, в района между Видин и Ново Село.

Там тя в една и съща година вдига с около 2 процента по-висока захарност, отколкото в другите "Гъмзови" райони на страната, при това, запазвайки достатъчна киселинност, за да може да се получат  свежи и хубави вина.
При липса на киселинност, въпреки високата захарност, вината стават плоски, дори блудкави и  са склонни към някои заболявания.
Разбира се, имаме предвид истинската класическа технология за производство на вино от грозде, не "магиите" на съвременните технолози.

Почти всеки, който за пръв път е опитал сортово вино от Гъмза,  споделя, че това е уникално пивко, ароматно и красиво рубинено , но коварно вино, защото човек се опива неусетно.
Има ли истина в тези думи?
Да.
Първо, необходимо е да се знае, че Гъмзата е най-високоалкохолното естествено вино, като при това, то е пивко, без излишни танини, които да предупредят неопитния ценител, че става дума за много силно вино. Алкохолно съдържание от поне 14, а в отлични години и  15   обемни процента е белег за истинска Гъмза.

Докато Маврудът и Мелнишкото имат танините и тръпчивостта, които напомнят да бъдем предпазливи, Гъкмза, с уникалния и неповторим смолист аромат и гладко, пивко тяло, се пие на големи глътки и ако  човек не си знае мярката, то "удря в колената, не в главата", както споделят гостувалите в "гъмзовите" села, имали щастието да опитат за пръв път това  вино.

Подобно на другите легендарни сортове, Гъмза също е пострадал много от филоксерната катастрофа  в началото на 20 век.

Навремето, когато старите лозя на собствен корен са се отглеждали на чашовидна формировка, с много растения в декар, заради високите летни температури близо до земята, гроздовете са узрявали великолепно, достигайки и 26, 29 на сто захарност - нещо  немислимо на високи формировки на 120 см от земята в редовите промиш;лени лозя.
Затова  и  легендата, че "тази Гъмза не е като онази едно време", когато според историите на старите лозари, се е налагало да се сипва "вода от Дунава", за да не остане сладко виното.
Не, сортът е същият, но на високи формировки нито цветът, нито захарността успяват да достигнат биологическите потенциали на сорта.
Ако  добавим и решителния недостатък на сорта: лесното напукване на зърната и сиво гниене при ранни есенни дъждове, получаваме и обяснението защо насажденията от този сорт намаляват от година на година.

Между другото, по времето на "социализма", властта отне лозята на собствениците и им разрешаваше само по половин-един декар лозя за собствени нужди.
В тези лозя допреди десетилетие-две в някои села на Новоселска община се гледаха почти стогодишни лозя на собствен корен, със смесен сосртов състав, но сред долнокачествените американски сортове и хибриди, устойчиви на филоксера ( Отел, Ноа(бял отел) Виала, Липа, Добруджанка, Алжирка и т,н), се срещаха и  много Памид и дори Гъмза.

Истината е, че на почви с пясъчно съдържание над 70 на сто филоксерата не успява да унищожи европейската лоза. Такива почви у нас има освен в Новоселско, Видинско, така и около Сунгурларе.
Все пак, винаги е опасно да се садят лозя на собствен корен, защото в особено сухи години е възможно и по-масово нападение на насекомото,

В последните години, с все по-горещите и понякога сухи лета, като че ли има шанс Гъмзата да започне да възвръща старата си слава.