Докато четете тези редове, в зала "Миньор" в Перник 40 деца са щастливи, тичат, скачат и играят любимата си игра. Първото издание на турнира "Христо Дойчинов - Пантерата" е събрало 14-годишните момчета от школите на Локомотив (Сф), Септември (Сф) и Миньор.

Тези деца вече са хванали "баскетболния вирус", който вероятно няма да ги пусне цял живот. Имат късмет обаче - срещнали са играта рано и имат още много време, за да разберат дали тя ще се превърне в професия, или ще остане просто любимо хоби за цял живот. За човека, чието име носи турнирът, в който днес те играят, любовната история с оранжевата топка е доста по-различна. 

Христо Дойчинов започва да играе организиран баскетбол чак когато е на 20 години. Роден в софийското село Мрамор през 1944 г., Христо израства в петчленно домакинство. Има по-голям брат и по-малка сестра, а бедността, белязала семейния път в онези години, му създава изключителна трудова дисциплина. Среща се с баскетболната игра през 1964 г., когато вече е в казармата, а негов откривател е Петър Симанов. Нищо във фамилната история на Дойчинови не е предвещавало, че Христо ще стане спортист, камо ли баскетболист. Физическите му данни обаче правят впечатление на покойния треньор Симанов. Той не се плаши от това, че Христо изглежда тромав и мнозина го определят за не особено координиран. Напротив, Симанов вижда най-важното качество на 20-годишния Христо - трудолюбието. В комбинация с ръст от 202 см то се оказва в основата на една великолепна кариера с участие на 5 европейски първенства и Олипмийските игри в Мексико. Но за наследството, което оставя след себе си Пантерата - след малко.

След казармата Дойчинов преминава в отбора на "Балкан". И там обаче ежедневието му е различно от това на съотборниците му. Живее в прилична, но много студена къща. Денят му започва в ранни зори. Става всяка сутрин в 05:30, за да има време за всичко. Двуразовите тренировки не са достатъчни. Утрото започва с крос. Винаги гледа да тренира допълнително, защото има да наваксва, все пак е започнал да играе баскетбол доста късно. Освен това Христо се хваща на работа и преди двете тренировки за деня ходи да събаря стари къщи и постройки. Така си припечелва допълнително към заплатата от 200лв., която получава в Ботевград. Трудът и всеотдайността му се отплащат. Само година по-късно Балкан вече е член на елитната група в българския баскетбол, а Дойчинов е национал. Представете си, кариерата му започва на 20, а на 22 вече е сред най-добрите. И отново - повечето треньори и съотборници знаят, че причината за бързия възход е колкото в таланта на Христо, два пъти повече в желанието му да тренира и да се усъвършенства. Легендата на българския баскетбол Георги Христов е сред хората, които винаги дават за пример Дойчинов.

"Той дойде при нас от отбора на "Армеец". Тренираше забележително, неистово, адски. Индивидуално се упражняваше сутрин, обед, вечер - без значение кога и къде. И кросове правеше сам. Убеден съм, че Ицо е идеалното доказателство, че за да израснеш в спорта, трудът в тренировките е по-важен от таланта."

Дойчинов умее трите най-важни неща за своята позиция в спорта - център. Знае как да се бори под коша, да го пази и да бележи. След "Балкан" преминава в "Спартак" при своя откривател Петър Симанов, а скоро отборът приема името "Левски - Спартак". Там играта му е още по-впечатляваща. Откроява се като висок играч, който освен хъс и борба, има умението и да организира играта, да подаде на точния човек в правилния момент. След мач срещу големия тим на "Академик" през 1970 г. журналистът Надежда Богданова пише следното във вестник "Народен спорт" :

"Дойчинов работеше добре като реализатор, но още по-полезни бяха пасовете, които раздаваше...Той отбеляза по-малко точки от директния си противник - центъра на "Академик" Голомеев, но като сравним защитите им, борбата им под коша, организаторските им функции, центърът на синьо-белите бе два пъти по-силен.

За времето си обаче той никога не се чувства или определя като голямата фигура в тимовете си, но приносът му винаги е там, където отборът му има най-голяма нужда от него. През 1971 г. "Левски-Спартак" става носител на Купата на НРБ, благодарение на 24 точки от Дойчинов. Скоро той прави нов героичен мач. Този път срещу гръцкия АЕК в европейската купа на носителите на купи. Снимката на Дойчинов отново е на първа страница на в-к "Народен спорт". Българите са разбили съперника със 103:69, а Христо Дойчинов е завършил с 36 точки. На всичкото отгоре тотално е надиграл плашещия център на АЕК - Тронзис, който е с 10 сантиметра по-висок. "Дойчинов бе героят на мача", "Центърът ни бе господар на положението", "Дойчинов бе в стихията си", "Наистина Дойчинов игра като пантера" - това са само част от суперлативите, които могат да се намерят от старите публикации за онзи голям мач. В кариерата му личат и други паметни представяния. На ¼ финал от същия европейски турнир, Дойчинов вкарва 27 точки и печели борбата под кошовете срещу Динамо (Тбилиси). Завършва сезон 1975/76 като най-добър реализатор с повече от 25 точки средно на мач. В друг сезон печели цели три индивидуални отличия: най-добър реализатор, най-добър борец и най-добър реализатор на наказателни удари.

Но не статистиката и играта под коша оставят най-голямото наследство на Пантерата за тези, които са имали щастието да го познават. Човешките му качества и отношението към околните са забележителни. Негови връстници разказват и до днес, че честността му е причината неведнъж съдии да са допуснали прецедент по време на мач. Случвало се е да отменят свои решения, когато той ги е оспорвал. Винаги готов да вдигне ръка и да признае своите нарушения. Никога за своята дългогодишна кариера не му е отсъдено техническо нарушение, а една година получава наградата за най-коректен състезател.

Баскетболът предопределя и личния живот на Христо Дойчинов. Един ден в залата той вижда девойката на "Миньор" Перник - Анка Крумова, и казва на приятелите си, че ще се ожени за нея. Така и става - няколко години по-късно, през 1971 г., двамата се запознават и още през същата година се сгодяват. Сватбата им е през 1972 г., а в началото на 1973 г. се ражда дъщеря им Агнеса. Двамата имат и син, Крум, роден през 1986 г. И двете им деца тръгват по техните стъпки. Агнеса е сред най-разпознаваемите и успешни имена в женския ни баскетбол от последните две десетилетия, а Крум също съвсем скоро прекрати професионалната си кариера.

Цяло поколение баскетболисти и неосъществени таланти си спомня за Христо Дойчинов и като треньор. Първо за кратко в "Септември", а после и в "Локомотив" (Сф). Признавам ви, аз бях сред онези момчета, които нямаха късмета да играят за него. Често бяхме съперници с момчетата, които той учеше на играта. Но и това бе не по-малко удоволствие, повярвайте ми. Пантерата учеше тези момчета да бъдат първо хора и след това спортисти. Момчетата в школата на Локомотив винаги играха мъжки, но спазваха заветите на треньора си. И най-важното - гледаха на него като на авторитет и приятел едновременно. 

"Като човек и треньор той обръщаше еднакво внимание и отделяше време да разговаря с всички деца в залата. Питаше ги как са и се интересуваше какво се случва с тях. Неведнъж съм ставал свидетел как някой малчуган го пита за съвет или му споделя проблем, който го тревожи. Той постигаше това ниво на комуникация и доверие с децата, защото ги приемаше за равни на него хора, а не просто като деца". 

Спомените са на сина му Крум. А отлично ги допълва и Георги Токов. Той също е възпитаник на треньора Дойчинов, но така и не стига до професионална кариера.

"Беше ментор, приятел, до голяма степен баща! Затова и реших да поема инициативата да създам турнир за деца, които да запознаем с неговата история и да запазим жив спомена за него." 

Да, днес около 40 деца ще скачат и лудуват в ритъма на великата баскетболна игра. Ще го правят в мръсния, занемарен и обезводнен Перник, който обаче е пълен с работливи и добри хора. Такива, за които примерът, който ни остави Пантерата важи с пълна сила. Защото с уважение към околните и много труд се сбъдват не само мечти, но и се променят съдби. 

Аз няма да забравя удивлението, с което видях как една огромна ръка стиска моята преди близо 20 години, когато Христо Дойчинов за пръв път ми каза просто едно "Как си, моето момче?". Ръката му бе толкова огромна, че пръстите му стигаха почти до края на предмишницата ми, а аз наистина не можех да разбера как е възможно да има толкова голяма длан. Няма да забравя и как, когато беше на 60, любовта му към играта и децата не му даваха мира и все още можеше да забие в коша, когато няколко малки "досадници" го помолят. Но все пак и аз съм сред късметлиите, които са пресекли пътя си с този на Пантерата. И всички в българския баскетбол трябва да направим така, че дори тези, които не са имали този късмет, да помнят неговото име, неговите постижения и най-вече неговите човешки завети.

Честит рожден ден, тренер!

Баскетболът никога няма да те забрави!

* В материала са публикувани и използвани спомени на близки и роднини на Христо Дойчинов. Специални благодарности на внучката му Ивана Петрова, децата му Агнеса и Крум Дойчинов, както и на организатора на турнира "Христо Дойчинов - Пантерата" - Георги Токов.