Дейвид Хъдълстоун е най-актуалният български спортист с квота за Олимпиадата в Токио догодина. Той си осигури участие в Япония след силно представяне на единственото състезание, което отваряше врати в спортната гимнастика за форума - Световното първенство в Щутгарт.

Неговата история е прелюбопитна, а и достатъчно силен аргумент, че можеш да си зрял и подготвен за изпитания дори на 19 години. Някои още са деца на тази възраст, но когато си минал през Холандия, Карибските острови, та до България, а още не си навършил 20...

Баща му е американец - оттам идва и нетипичното за страната ни име. Майка му е българка и се оказва, с голяма заслуга за това, че днес за Дейвид говорим като за Олимпийска надежда на България.

Има късмет да е заобиколен от легенди в залата - президент на федерацията е Красимир Дунев, генерален секретар - Йордан Йовчев. Това са хора, печелили медали за България от Олимпиади. Личният му треньор Дамян Игнатов е друга фигура с големи заслуги за постижението на Хъдълстоун.

Dir.bg се среща с него в залата в комплекса на стадион "Раковски", където се слагат основите на успехите ни в спортната гимнастика. Разговорът с едно изключително възпитано и видимо будно момче го връща към времената, когато е имал други спортни мечти, но... амбициите в семейството са го вкарали в гимнастиката.

- Дейвид, бяхме приятно изненадани от вестта за квотата, спечелена в Щутгарт. Разкажете ни за състезанието.

- В началото на състезанието бях доста изнервен, това ми бе дебютно Световно първенство за мъже. Не знаех дали ще успея. По-точно - психически не знаех дали ще се справя, защото и да си в отлична аформа физически, най-важна е психиката.

През първите дни изиграх нещата в тренировките, но дойде време за подиума и още на първия уред паднах. И падна и настроението. Паднах на земя още във втората серия, минах на кон - на първото съчетание паднах, но второто го изиграх. На халките започнаха да се получават нещата, беше по-добре. На висилката паднах на отскока, но това е донякъде нормално - в Унгария на Световна купа направих голяма контузия точно на това изпълнение и си има някакъв страх.

В деня на състезанието дойде и приятелката ми Ерика Зафирова, а екипът ме надъха. Хубаво се почувствах, спокоен.

На състезанието, докато играех чувах само два гласа - на господин Дунев и на приятелката ми. Само тях приемах. Много ми помогнаха и си изиграх нещата.

- Имате късмет да сте заобиколен от големи фигури - Данчо Йовчев, Краси Дунев... Имахте ли време да говорите за Токио вече?

- Говорим, разбира се, не само сега за Олимпиадата. Аз дебютирах още през 2014-а на Европейско за младежи, още от тогава слушам какво те ми казват внимателно. Говорим си за големи първенства, господин Дунев е олимпийски вицешампион, господин Йовчев е неповторим, той трябваше и шампион да е... В началото са ти треньори, после ти стават приятели тези хора.

- Казват, че вашият спорт е малко "сам срещу целия свят". Нямаш съотборници, излизаш и играеш сам, само ти. Колко важна е настройката, психиката?

- Изключително важна. Психически много ключово да се концентрираш. На мен целта ми е да победя себе си първо. Ако можеш да издържиш на напрежението и натоварването, за да постигнеш целта си, това вече е победа. Аз имам доста да уча занапред, особено психически и да успявам се концентрирам докрай.

- Колко сериозно е нивото и конкуренцията, гледаме феномени като Симон Байлс и други...

- Нивото е много високо, не мисля, че хората извън спорта го разбират. Състезаваме се с руснаци, китайци, украинци, японци, американци... Можем да изброяваме още. Жестока е конкуренцията, а аз наистина се радвам, че в това ниво и аз някак влязох и се показах на първенството.

- Разкажете ни вашата история, знаем, че е интересна.

- Роден съм в Холандия, в град Хага. След това се преместихме на Карибските острови и осем години живях там. Детството ми бе много приятно на това прекрасно място. Майка ми ме записа на спортна гимнастика, защото видя потенциал в мен. Беше много амбицирана за това, самата тя започна да ме разтяга, да правим силови подготовки. Това бе стресиращо за мен тогава, тя се беше вманиачила буквално. Аз не крия, че друг спорт ме влечеше - като малък бях луд по скейтборд. Там е един от най-големите скейтпаркове в света. Идолът ми бе Тони Хоуг, най-добрият за всички времена. Исках да съм като него.

Майка ми обаче искаше да продължа в гимнастиката.

- Защо бе толкова настоятелна?

- Майка ми е бивша състезателка по лека атлетика и е била добра в този спорт. Спортната гимнастика и беше на сърце, харесвала е този спорт от дете, но не е имала възможността да влезе в залата. Чрез мен тя осъществи своята несбъдната мечта.

Признавам - побъркваше ме в началото. Аз много съм плакал и изобщо не харесвах в тогава гимнастиката. С рев отивах към залата.

- Струваше ли си?

- О, да - погледнато днес, всичко си заслужава. Така, както мразих гимнастиката в наалото, сега не мога без нея. И отивам на Олимпиада.

- Колко езика говорите?

- Два владея свободно - български и английски. Но разбирам още няколко - руски, испански, сръбски...

- Продължаваме с идването в България... За тези 11 години как виждате развитието в спортната гимнастика?

- Това бе в края на 2008 г., месец декември. Помня всичко от малък, абсолютно всичко. Тренирал съм в тази зала (на "Раковски") и преди основния ремонт, тук съм и сега. За мен в гимнастиката у нас има спад като ниво, в един момент даже бих казал, че доста драматично се получи този спад. Последното ни много силно състезание бе през 2016-а. Но пък има сериозно раздвижване с много деца, както и с още двама трима вече мъже в залата. Това са позитивните неща и обещаващи за бъдещето.

- Да погледнем към Токио.

- Пожелавам си да съм жив и здрав на първо място. Целите идват след това. Тази Олимпиада не искам да ми е последна, тя трябва да е стъпалото за следващата. Мисля Токио 2020 да ми е мотивацията за 2024-а. Аз съм на 19 години и се виждам на поне три Олимпиади след тази.

За цели... какво да говорим. Да взема медал ще е чудо, нивото е аддки високо. Но в едно съм убеден - ще бъда три пъти по-подготвен за Токио, отколкото бях на световното. Само да се класираш за Олимпиада е страхотно постижение, а да успееш да стигнеш финал и медал... Но пък защо не, човек трябва да мечтае, нали?

- На 19 сте, но изглеждате достатъчно зрял. Мислите ли за след спорта? Ясно е, че гимнастиката не е най-комерсиалният и осигуряващ като доходи състезателите си спорт.

- Така е. Образованието е много важно и вече мисля за след спорта, защото той е до време. В моето семейство хората са с висше образование, не искам аз да остана със средно. Сега съм ученик в 12-и клас, но се наложи да прекъсна заради подготовката и Световното първенство. Но ще подновя и искам да наваксам, а имам доста материал пропуснат.

- Подценени ли са у нас като внимание и интерес, а и като помощ от спонсорите, спортове като гимнастиката?

- Това си е факт. Колкото и да подпомага федерацията, държавата, министерството на спорта... Надявам се и спонсори да дойдат и да се включат. Нямаме много позитивни постижения в спорта ни, а ето - ние успяхме.

- Усещате ли у нас някакъв насаден напоследък скептицизъм, негативизъм дори, генерално погледнато. Ето, например, към вас - дори и заради името ви.

- Забелязал съм, че има негативни коментари. И да - особено, защото името ми не е българско. Честно казано, това не е проблем за мен, не бих искал да обръщам внимание на тези неща. Не са значими за мен.

Аз си знам през какво съм минал, за да ида на Олимпиада и да представям себе си, и България там.