Ако не сте гледали телевизия, слушали радио или случайно не сте имали достъп до интернет тази седмица, пропуснали сте около няколко хиляди пъти да чуете думата "расизъм".

Дните след мача България - Англия минаха не в анализи как ни вкараха 6 гола (можеше да са двойно повече), а около случилото се край терена. Естествено - преекспонирано. Естествено - станало в предварително подготвена нажежена среда... И въпреки това - случило се.

20-30 фенове в София предизвикаха този ураган от световно възмущение, а расистките обиди на "Васил Левски" бяха описвани като "жестоки", "свирепи" и т.н. Но това е тема с повече от един век история в спорта, а събитията са били далеч по-лоши от това 20-ина човека да вдигат ръка за нацистки поздрав.

И Англия добре знае това, защото - въпреки че в последните дни може да сме останали с друго впечатление, и на Острова хората имат достатъчно силна памет. И история с проблема във футбола. Богата.

Можем да започнем от банана по Джон Барнс през втората половина на 80-те години, защото се счита, че той е отправната точка на борбата с расизъм по английските стадиони. Но той е предшестван от огромни проблеми с дискриманация към навлизащите по терените тъмнокожи играчи в страната през 70-те и 80-те години.

Тогава триото в атаката на Уест Бромич в състав Сирил Риджис - Брендън Батсън - Лори Кънингъм, е наричано "тримата тенори" от феновете на техния отбор. Играят фантастично, а тимът е един от най-приятните за гледане. Но не и тримата тъмнокожи.

Освирквани и обиждани на повечето стадиони в страната, те са символ на появата на хора с различен цвят на кожата в английския футбол. И то - със значим ефект.

Кънингъм по-късно преминава в Реал Мадрид, което е грандиозен за времето си трансфер. Риджис играе за Англия, също голямо постижение.

Всъщност, първият тъмнокож национал на родината на футбола е Вив Андерсън. Бранителят на Нотингам облича бялата фланелка върху черната си кожа през 1978 г. До тогава това не се е случвало...

Първата суперзвезда е Джон Барнс, който преминава в изключително силния през 80-те Ливърпул и печели наградата за Играч на годината.

На мач с Евертън по него полита банан, а крилото елегантно с петичка го връща извън игрището. Кадърът е символен, а страната изведнъж отваря очи - хей, ние наистина имаме огромен проблем с расизма!

Самият Барнс никога не е търсил внимание по темата около инцидента и опитва да обясни явлението доста философски:

"Расизмът никога няма да бъде изкоренен от спорта. Той не е проблем на спорта и не спортът трябва да се справя с него. Това е въпрос, който трябва да бъде решен от обществото.".

Embed from Getty Images

Съвсем точно казано. Хората, които обиждат някой за цвета на кожата му на стадиона, са също толкова склонни да го направят и в мола или автобуса от градския транспорт. И в България, и в Англия. И навсякъде по света.

Та - за англичаните и техните проблеми по темата във футбола. Легендарният голмайстор Дикси Дийн облича националната фланелка още през 20-те години, но той не е смятан за "нигро", а просто за човек с малко по-мургава кожа. Което не пречи на идиоти да го обиждат по стадионите на Англия. И на един от тях той отвръща с юмрук.

През 90-те в Англия се основа и асоциация за борба с расизма. Първото нейно лице бе Рууд Гулит, тогава играч на Челси.

Малцина знаят, че холандската суперзвезда като млад играч е обиждан расистки от собствения му треньор. Във Фейенорд наставникът Тийс Либрехтс му подвиква: "Мързи те, като всички негри..." Бащата на Гулит казва на сина си да напусне отбора незабавно и плаши треньора, че "ще му забие един в мутрата".

В наши дни случаите също не стихват. Дори в някак излъскания свят на Висшата лига, расисти от първите редове обиждат Рахийм Стърлинг, Пиер-Емерик Обамеянг и други от водещите фигури. Наказанието - пет години или доживот извън стадиона без право да си купиш сезонен билет.

Челси бе само един от клубовете, който имаше проблеми с расистки изстъпления на феновете си и в европейски мачове в последните години. Такива не липсват и във вътрешното първенство, и не само за този отбор.

У нас случаите през годините също не са малко.

Няколко тъмнокожи играчи, минали през родното първенство, говориха в интервюта за открит расизъм към тях. Плакати в агитката с надпис "ЦСКА не е зоологическа градина" (към малтийските играчи Моке и Нвоко) накараха тогавашния собственик на "червените" Васил Божков да иде сред феновете и да поиска свалянето им на един мач в Ловеч.

В левскарската агитка пък имаше транспарант "Say yes to racism"... ("Да кажем "да" на расизма"), а снимките с него обиколиха европейските медии.

Пак заради мач с Англия влязохме в новините и счупихме рекорд - България бе наказана с мач пред празни трибуни и колосалната глоба от 40 000 евро (най-голяма до онзи момент) през 2011-а.

Тогава Англия ни би в София с 3:0, а през целия мач маймунски звуци съпровождаха всяко отиграване на Ашли Йънг, Тио Уолкът и т.н. И се чуваха отчетливо от всяко място на стадиона.

А не както бе в понеделник, когато дори от журналистическите места на "Васил Левски" се ориентирахме за случващото се по реакциите на играчите и хората от треньорските скамейки. Звук почти не се чуваше, толкова малко хора ги издаваха.

През миналото десетилетие у нас Макдоналд Мукаси от ЦСКА обвини Илиан Стоянов от Левски, че го е обидил с "маймуна", играчи от двата гранда бяха замеряни или "награждавани" с банани от свои фенове.

А един вестник, който вече не съществува, написа заглавие на първа страница: "Новите в ЦСКА - италианец, швед и две чернилки". Ето това си е расизъм в чистия му вид.

Извън футбола, историята е дълга над 100 години.

Като се започне от Негро лигите по бейзбол в Щатите, които тъмнокожите са били принудени сами да организират в последните години на 19-и век, когато не са били допускани в любимата им игра. Първият играч в професионалната лига по бейзбол с различен цвят на кожата се появява чак през 1947 г. и се казва Джаки Робинсън.

Тогава в американския футбол вече има тъмнокожи.

Когато говорим за расизъм в спорта, нама как да подминем Южна Африка и апартейда. Ръгбито е най-поулярният спорт в страната, но дълги години е удоволствие само за белите. Тъмнокожите ръгбисти играят в отделна лига, нямаща нищо общо с професионалната.

След 1990-а, все повече тъмнокожи са част от националния тим. А до тогава дори съществува закон, който гласи, че хора от различни раси не могат да играят спорт заедно. Това важи и за гостуващите тимове, като през 60-те на ръгби отбора на Нова Зеландия е забранено да гостува с маори в състава. Условието е тимът да бъде съставен само от бели, на което новозеландците отказват.

Олимпийските игри също са били арена на инциденти с тема "расизъм".

През 1936 г. спринтьорът-легенда Джеси Оуенс печели три златни медала за три дни, но Адолф Хитлер - основната фигура в ложите за ВИП персони на стадиона в Берлин, отказва да стисне ръката на победителя.

Историята е малко по-дълбока. Всъщност, още преди игрите, фюрерът решава, че няма да стисне ръката на нито един победител по време на състезанията. И спазва това свое решение, взето с ясното съзнание, че сред тях ще има тъмнокожи и евреи. Така избягва критиките, че избирателно награждава само бели спортисти.

Но истинският удар за великия Оуенс идва от "свои". Американският президент Франклин Рузвелт не кани нито един чернокож Олимпийски шампион в Белия дом на традиционния прием за спортистите след края на Игрите. Годината е на избори и ръководителят тогава не иска да проявява мекушавост към все по-деликатния въпрос с правата и статута на тъмнокожите.

През 1968-а на Олимпиадата в Мексико Сити афроамериканците Томи Смит и Джон Карлос показно вдигат стиснат юмрук на почетната стълбичка. С черни ръкавици на ръцете си, спринтьорите твърдят, че не правят т.нар знак "black power", а знак за човешките права.

Двамата са изхвърлени от Игрите след тази си политическа проява. Кадърът на двете вдигнати ръце обаче остава символичен и до днес.

Дни по-късно техни съотборници слагат черни барети в знак на солидарност при награждаването за постигнати от тях медали на същите игри.

Това са двата най-ярки случая на расизъм и съпротива срещу него, на Олимпиади.

От появата на тениса до Втората световна война закон №1 там е, че това е "игра за хора с бяла кожа и бели екипи".

Първата голяма тъмнокожа фигура на корта при жените е Алтиа Гибсън, американка от Южна Каролина - сърцето на сегрегацията към тъмнокожите през 20-те години на миналия век, когато е родена.

През 1956 г. тя губи финал на Откритото първенство на Австралия, но в следващите три години взима титли на "Ролан Гарос", както и по два пъти на "Уимбълдън" и US Open. Първата тъмнокожа шампионка в Големия шлем е освирквана в Лондон, като мнозина от изтънчените британци отказват да гледат мачовете на американката.

Гибсън е знамето на пробива на тъмнокожите в женския тенис, а при мъжете неговото име е Артър Аш. Роден през 1943 г. в Ричмънд, Вирджиния, той е "първи" в много отношения. Преди него няма тъмнокож тенисист в тима на САЩ за Купа Дейвис, нито пък играч при мъжете с титла от турнир в Големия шлем. Аш печели три от четирите (без "Ролан Гарос").

Днес той остава единственият тъмнокож шампион при мъжете на US Open и в Австралия. През 1970-а ЮАР му отказва виза преди мач от Купа Дейвис и Световната тенис асоциация изключва африканската държава от всички свои състезания.

След смъртта му през 1993 г., в родния му Ричмънд на него е кръстен спортният център за олимпийска подготовка. Най-големият комплекс за тенис в света - централния стадион за US Open, също носи името "Артър Аш".

Ето това са големите битки за справяне с расизма в спортната история. Темата ще е актуална и по стадионите и залите вероятно още дълги години, както и навсякъде около нас.

На моменти реална, на моменти - преекспонирана и използвана като силна карта за политика и лична самоизява. Къде обществен проблем с реална тежест, къде пресилен и раздухан излишно въпрос... Границите са тънки.

На много места по света и много пъти в историята - не само на спорта, мащабите на проблема с расизма са в пъти, неизмеримо по-големи от случилото се в София.

Но, по една или друга причина, то се превърна в тема №1 в европейските спортни медии тази седмица.