На 30 юни се навършват 25 години от паметната победа на България над Аржентина, по време на Мондиал 1994.

Това бе вторият ни пореден успех на първенството, дошъл след 4:0 над Гърция дни по-рано. Гръмкото 2:0 над Аржентина, финалист на предишните два Мондиала (един спечелен, един загубен), дойде във времето, когато Диего Армандо Марадона бе изхвърлен от световното заради положителна допинг проба. Той не игра срещу нас, а на българите можеше да бъде достатъчен и равен резултат, за да продължат на осминафиналите.

Победихме, въпреки че играхме почти цяло второ полувреме с 10 души, след като левият бранител Цанко Цветанов бе отстранен за два жълти картона. Христо Стоичков вкара "ракетен гол" след уникална контраатака с два паса между него и Емил Костадинов. В последните секунди Наско Сираков довърши аржентинците.

Dir.bg ви връща към онзи паметен ден (у нас - нощ) в Далас преди четвърт век, като събеседник е именно човекът, който получи червен картон в двубоя - Цанко Цветанов.

След много успешна кариера като играч и титли с Етър и Левски у нас, както и престои в Германия и Шотландия, днес 49-годишният Цветанов чака следващото предизвикателство като треньор.

Той бе от щаба на Станимир Стоилов в изключително успешния им период в Левски (2004-2008 г.), после работи и в националния отбор като асистент на Стоилов и Лотар Матеус, а след това спечели 4 поредни титли и стигна групова фаза на Шампионска лига като част от Астана - отново в щаба на Мъри.

Ето какво си спомни пред Dir.bg Цанко за паметния мач с Аржентина, както и за онова лято и онзи отбор като цяло.

За картона

Това бе първият и последен червен картон в моята кариера. Отвън бе много трудно, чувствах вина... Представях си какво ще е да отпаднем заради моето изгонване. Малко закъсняхме със смяната. Помня, че заради това Стоичков игра достатъчно време като ляв защитник. 

Ние си правихме сметка, че стягаме куфарите. То така си беше и преди мача с Мексико, преди Германия... Все стягахме уж багажа да си ходим. Така се настройвахме.

Но като бихме немците, вече знаехме, че оставаме до последния ден, независимо дали на финал или в мача за трето място.

Тежко беше... следобеден мач в Далас, беше около 40 градуса. Но като си на световно първенство, не мислиш за това.

Случаят Марадона?

Предния ден разбрахме от новините за него. Ако кажа, че голяма радост е било, че няма да играе, ще излъжа. Ние преди мача с Аржентина бяхме спокойни, вече бяхме победили Гърция и целта-минимум бе изпълнена. Нататък можехме само да спечелим на това първенство.

Лично мен тогава не ме е вълнувало ще играе или не Марадона... Сега като се замисля, дори има някакво съжаление, може би, че не успяхме да спрем още един световен футболист. Срещу мен излезе да играе Каниджа, който се контузи, Батистута бе също там. Страхотен отбор имаха и без Марадона.

Напрежението

Германецът Паул Брайтнер го беше описал в книгата си - трябва да си луд, за да няма напрежение преди мачовете. Да, може да си уверен в силите си, но напрежение няма само, ако си за лудницата. Човек иска да се представи по най-добрия начин, то оттам идва и това напрежение преди мач. Имаше един-двама луди в тоя отбор, в добрия смисъл на думата. Единият - Бог да го прости, го няма вече сред нас...

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Очакванията преди световното

Основното нещо във футбола е ти как си подготвен. Всичко останало като разузнаване, скаутинг на съперника... Второстепенно е. На едно световно е най-важно колко са ти добри играчите и колко здрав е отборът. Колко е единен и колко силно вярва в каузата си. Важното е какво показваш на зеления терен. Детайлите, дребните неща, са второстепенни.

Никой сякаш не се сеща, че тогава в националния отбор бяхме пет човека титуляри от Левски. И това е, защото нивото на българското първенство бе високо. Забравяме явно, че месец преди това първенство, Левски би Байерн с 3:1. Разговарят хора с мен и казват - вие бяхте всички в големи западни отбори. Не е вярно - бяхме в голям български клуб, защото Левски тогава бе голям клуб.

Признавам, че моята увереност на първенството получих покрай хората, които играеха в западни отбори - Стоичков, Сираков, Трифон... Важна роля имаха Наско и Боби Михайлов, те имаха опита и от предишно участие на Мондиал, през 1986-а. И аз си имах самочувствие, но увереността дойде покрай тези хора в отбора. 

Стартът с 0:3 от Нигерия

Аз вече 25 години повтарям - ние не се представихме лошо срещу Нигерия. Нищо, че загубихме. За феновете остава резултатът, но за нас, футболистите, мачът ни даде допълнителна увереност. Не усещахме да има такава разлика, че да паднем 0:3. Някакво притеснение не усетихме, даже след този мач бях по-спокоен и уверен. А победата над Гърция вече тотално преобърна нещата психологически.

Срещу Аржентина, да се върнем на този мач, аз треперих до края. Чувствах се виновен пред отбора, ако не успеем да продължим в елиминациите.

Те водиха играта, те атакуваха повече, но ние спечелихме, защото имахме атакуващи играчи от световна класа. Голът на Стоичков дойде в ключов момент, ние нямахме идея как върви мачът Нигерия - Гърция (2:0). Не сме мислили за това. Просто искахме ние да бием и да сме сигурни, че продължаваме.

Това бе втората ни победа на световно първенство, и то над отбор-шампион, отбор-име и сила в световния футбол.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Да гледаш и осминафинала с Мексико отстрани

Не бе чак толкова тежко. В Далас (срещу Аржентина - б.а.) седях сам в тунела и гледах, треперих и преживявах всяка атака към вратата ни. Срещу Мексико вече бях отстрани на пейката. И пак е трудно, но някак е по-спокойно. Имах и вътрешното чувство, че ще продължим през цялото време на осминафинала. Така се случи, че и Трифон бе наказан и заедно гледахме на пейката. Той по-емоционално, аз - по-спокойно.

Вече споменах - имах вътрешно усещане, че ще бием.

Всъщност, като върна назад лентата, ние след победата над Германия си вярвяхме, че можем да стигнем до края. Преди този мач се чувстваше увереност, че като гледаме немците и нашата игра, имаме шансове да спечелим. И сме по-добри. Усещаше се тази увереност. И така бе срещу Италия, между другото, преди полуфинала. Жалко, че там загубихме.

 Изграждането на този отбор

В последните квалификации треньорът си беше определил състава, не се правиха много промени и само травма и наказание променяха нещо. И виждахме, че можем, че имаме възможности. Имахме и спортно щастие, да не забравяме - и преди, и на самото световно първенство. Но без това не може, а и то идва при този, който го търси.

Как се разви цикълът на този отбор след Мондиала

Случиха се промени в управлението на футбола. Появиха се хора, ръководители, които искаха да влияят пряко на отбора. Това доведе до случилото се през 1998-а, въпреки че отново имахме силни футболисти. Димитър Пенев трябваше да остане и да довърши този цикъл до второто световно първенство.

От дистанцията на времето мога да кажа, че апотеозът на този отбор бе срещу Германия през 1995-а, в европейската квалификация (от 0:2 до 3:2 в София - б.а.). Това бе най-силният мач и пиковият момент.

Снимки: Getty Images

Ролята на Димитър Пенев при всички приказки за него през годините

Днес, когато съм треньор, още повече го разбирам. Тогава съм бил футболист и за мен треньорът е бил Господ. Каквото ми каже, това правя. Днес осъзнавам ясно колко много е направил и как добре се е справил с националния отбор. Лесно е хората да коментират, нали всеки разбира от футбол. Аз просто ще посъветвам всеки, който говори за Димитър Пенев, да постигне неговите успехи и тогава да приказваме пак. Пенев успя да обедини една група от футболисти, да ги направи единомишленици. А това не е никак лесно.

Неизбежното сравнение - тогава и сега?

Само говорим и нищо не работим, а и не учим. На приказки сме силни, световни шампиони. Живеем си застинали в миналото. Малко работим, това е основният проблем.

Слушам от времето ми на футболист за децата и детско-юношеския футбол. Добрите треньори да отидели там. Ами, за да отидат, трябва да получат адекватно отношение, заплащане и условия. И никой няма да го направи иначе. Аз също не се изключвам от общия фон, и аз явно не съм направил достатъчно.

Кой какво е постигнал и как е работил, се вижда лесно - отваряме CV-то на всеки наставник и четем. Ние не обичаме и не признаваме постигналите нещо, успялите.

Най-добре за това време в националния отбор се справи Станимир Стоилов, това е моето мнение. Вкара млади играчи, опита при него националният отбор да играе футбол. Не можеш да гарантираш резултати във футбола, можеш да гарантираш работа и стил.

Да се върнем пак на проблемите ни, да погледнем допотопните стадиони. Искаме да се сравняваме с най-добрите, говорим си какво сме направили преди 25 години, а играем на един стадион - "Васил Левски", който е срам. Защото за мен този стадион е срам да го гледаш. Нищо нямаме, ама иначе искаме отново да сме като по времето на САЩ 94.

Ние тогава не станахме случайно четвърти в света, нас ни готвиха, работиха с нас треньори и не сме отстъпвали на другите отбори и играчи. Припомням пак - бяхме петима от Левски титуляри в отбора. От българското първенство.

Всеки може да сравни какво е било нивото на шампионата ни тогава, какво е сега.

 

 

Снимка: Getty Images/Guliver Photos