България да е в заглавията на световните медии, че и за футбол, не се случва често.

На 14 октомври 2019-а създадохме тлъсти заглавия, направо предизвикахме сърбеж по пръстите на журналистите да пишат, да нападат, да сочат с пръст. И тръгна един ефект на доминото, та до днес.

Хронологично.

На 14 октомври миналата година Англия ни сложи шестица насред "Васил Левски" във вероятно най-унизителния домакински мач изобщо в историята ни. ОК, англичаните не са Косово, ама и 0:6 си е нещо, което не ти се случва често. С такива резултати вече Андора и Гибралтар рядко падат у дома.

Оставяйки настрана сблъсъка на терена, който беше като между Антъни Джошуа и подпийнал уличен пройдоха от "Люлин", с 20 килограма по-лек и 20 години по-възрастен, създадохме заглавия по далеч по-неприятен повод. Дълга е темата с предисторията на расисткия скандал, с това как се превърнахме в пример за назидание, в това как някои хора не си свършиха работата и бяха оставени 20-30 души да направят всичко, което се случи по трибуните.

Но е факт, че след онзи 14 октомври, влязохме в турбуленция, която и до днес се вихри във футбола ни на ниво БФС, организация и национален отбор.

Първо дойдоха исканията от най-високо държавно ниво за оставки на шефовете на футбола. И Борислав Михайлов я даде още, докато не бе изсъхнало мастилото от заглавията в световните медии, че "българите са расисти". И до днес тя не е официализирана, между другото.

В четвъртък, на 15 октомври, ще стане година от подаването.

БФС се води от - бихме искали да ви кажем точно от кого - група шефове, наричащи се "ръководство в оставка". Един с друг не могат да намерят общ език, единият вицепрезидент Лечков искаше властта, другите го отлюспиха от нея, а той заведе дело и в момента имаме абсурда федерацията да се съди със собствения си втори най-силен човек.

Селекционерът Балъков също си тръгна след онзи срам, дойде Георги Дерменджиев. Дебютира с 0:1 в контрола от Парагвай в София, но после би Чехия с 1:0, макар и в мач без значение, за да се настани трайно оптимизмът в края на годината. Следващият мач бе едва през февруари, като очаквахме баражи за Евро 2020 през март - стратегически погледите бяха нататък. Унгария, после победителят от Исландия - Румъния, а с две победи в София отивахме на европейско. След като си бил Чехия, защо да не мечтаеш?

Превъртаме напред - утре е 14 октомври и пак имаме мач. Пак с британци. Не са Англия, а Уелс. Ситуацията е... на другия полюс от оптимистична. И най-тъпото е, че масово на хората не им пука за този мач, а и вероятно над 90 процента не знаят за него.

За хаоса в БФС споменахме по-горе. Спортно-технически нещата за тези 12 месеца се развиха облачно, с леки превалявания и няколко здрави пороя.

Един от тях дойде с поредния капитан, който напусна отбора. Ивелин Попов каза "стоп", подобно на Димитър Бербатов преди време.

И съвсем ясно, в прав текст, си каза: Направил го е заради хора в ръководството, конкретно - Лечков. Още една сериозна причина за хаоса, белязал цялата година. Приеман или отричан, Попето беше лидер на отбора в доста дълъг период.

Победата срещу Чехия остава единствена, а тя е такава вече от 24 месеца (18 мача). На 13 октомври 2018-а бихме Кипър с 2:1. От тогава минаха точно 2 години, в които имаме успеха над чехите, 11 загуби и 6 равни.

След Парагвай, при Дерменджиев записахме и 0:1 от Беларус пак в София през февруари. Поне в това отношение, пандемията се спусна навреме, та баражите бяха отложени.

През септември националите се върнаха на терена, изпуснаха спечелен мач срещу Ирландия (1:1 с изравнителен гол за тях в добавеното време), изпуснаха точка срещу Уелс (0:1 с победен гол за съперника в 90-ата минута), изпуснаха шанса си срещу Унгария (1:3 в решаващия бараж), а после изпуснаха съвсем въздуха срещу Финландия (0:2).

От онзи мач с Англия - 5 загуби, 1 реми, 1 победа.

Преди 12 месеца отзвукът от онзи мач и събитията след него бе огромен. Социалните мрежи горяха от мнения, особено след расистките обвинения към България за мача срещу Англия.

Днес, след историческото 0:2 от Финландия - а то е историческо, защото не бяхме падали на топка от тях - реакциите са оскъдни и сякаш по инерция. Най-притеснителното за националите и за шефовете на футбола ни би следвало да е именно това - този отбор вече дори не предизвиква някакъв сериозен интерес. Тръпка няма.

Ден преди мача с Уелс, вие купихте ли си билет? Знаете ли изобщо от колко часа е двубоят, както и дали ще има публика? Къде е поне няма нужда да гадаете, защото от 20 години националите си играят на ст. "Васил Левски".

Класирането в групата следите ли? Интересува ли ви регламентът на турнира Лига на нациите и защо участваме в него. Това, че дотук в това му издание участваме на олимпийския принцип, е друг въпрос.

Та - утре от 21,45 ч посрещаме Уелс, точно година след онзи кошмарен мач с Англия, след който сякаш влязохме в прокълнат цикъл. И то - не заради глобалната пандемия.

Те са първи в групата със 7 т., ние сме последни с 1. Просто за статистиката и за информация.

Много ни се иска този 14 октомври, окалял сериозно българския футбол преди година по повече от един начини, да се окаже край на този гаден период. И да е някакво ново начало.

За такова се говори в последните дни, макар да не сме сигурни, че много от факторите, вкарващи го в обръщение, знаят точно какво имат предвид. Е, нека поне една победа сложи първата тухличка.

После - през ноември с друго самочувствие и малко по-смели погледи да приемем Финландия и да гостуваме в Дъблин. През декември пък идва конгрес и - кой знае - може да се зададе някаква светлинка в края на тунела и за футбола ни.

Дано само не е от идващия насреща влак.