17-11-2017 20-11-2018

Изповедта на Лука Модрич: За войната, убития му дядо и как се овладява омразата

Хърватинът разкрива всичко в автобиографията си

14:59 | 10 септември 2020 | Редактор : Динко Гоцев 20 5855

"Къщата ни все още си е там, вижда се от пътя". Лука Модрич показва снимка на телефона си на интервюиращия го Сид Лоу, водещо перо на британския "Гардиън" за испански футбол.

Хърватинът, който спечели "Златната топка" за 2018-а и едва не донесе световната титла на родината си, се изповядва в интервю, което е замислено като анонс на автобиографията му. Но се получава много повече от това.

А историята на Лука си заслужава да се знае. И то не тази, която всеки фен на футбола е видял с екипите на Динамо (Загреб), Тотнъм и Реал.

"Не съм водил децата си там - продължава по темата с къщата, в която е роден и израснал. - И никога не съм им разказвал историите. Твърде малки са, може би след години ще го направя. Има неща, които е трудно да обясниш на децата си..."

Синът му Ивано е на 10, а дъщерите Ема и София - на 7 и 3 години.

"Мои приятели и днес ходят в селото ни и се снимат пред къщата - разказва Модрич. - Пращат ми снимките. Тя е изгорена. Празна е и напълно изоставена."

Мястото е на един от последните завои над Квартирич, на ръба на селото Жатон Обровачки.

Модричите, както е известна фамилията на братовчедите му там, били бедни като дивите зайци наоколо. Така говорили, когато Лука бил малък. Това помни.

Около изгорената къща има знаци с черепи и кости - тук е имало минно поле. Не се знае дали и днес всички мини са изровени, макар да са минали 30 години. Там живеели дядото Лука, бабата Йела и техните овце, кози и кокошки.

Една сутрин сръбски четници откриват огън от хълма наблизо, разстрелвайки хора и животни. Дядо Лука е на 66 в онзи ден, в който го убиват. Малкият Лука е на 6.

"Помня погребението - разказва 35-годишният днес капитан на Хърватия. - Татко ми казваше да целуна дядо в ковчега. Аз изкарах първите си години в неговия дом, край него... Водеше ме на лов, играехме из двора. Бяха щастливи времена до онзи ден.

На такава възраст, аз не разбирах защо се е случило това. Татко ми ме пазеше от това да ми обяснява тогава. Естествено, че е трагедия. Но какво добро е донесла войната на хората?"

След онзи ужасен ден през 1991 г., Модричите се оттеглят от своите места. Отиват в бежански лагер в Макарска, а после в Задар през април 1992-ра. Заживяват с хиляди други в нещо като хотел - "Коловаре", който е превърнат в център за настаняване. Бащата на Лука отива в армията, за да брани страната си.

Днес Лука описва всичко това като "част от живота".

Снимка: Официален сайт

Нищо, че в автобиографията си ясно е описал как ужасът от убийството на дядо му и свистенето на гранатите, което е чувал стотици пъти, го е преследвало дълго-дълго в годините, дори когато вече играе професионално футбол.

"Войната... Това е нещо, което не е донесло добро никому - говори бавно, докато показва фотографии от детството си. - Но с годините се научих да не мразя. Не тая омраза към никого - каквото се е случило, случило се е. Трябва да продължиш напред, няма смисъл цял живот да живееш с омразата.

Избрах другия път - преживяното да ме мотивира позитивно, а не да събира у мен негативни чувства. Онези години не подминаха и спортистите, въпреки че аз още не бях един от тях, а още дете."

Какво визира Лука?

И до днес се смята, че едно от събитията, катализирало процеса на старта на сръбско-хърватския конфликт, е мачът Динамо - Цървена звезда в Загреб през 1991 г., завършил с масов бой на терена и трибуните. Модрич клати глава, но разказва за друго, не за този двубой.

"Плаках, когато гледах документалния филм на ESPN "А бяхме братя", разказва футболната звезда на Хърватия".

Историята е за приятелството на две баскетболни легенди - сърбина Владе Дивац и хърватина Дражен Петрович, скъсано от войната и после от смъртта на Дражен.

"Чувството да играеш за Хърватия е неописуемо - казва Модрич. - Млада държава сме, но с огромна гордост у нас. Не можем да подведем нашите хора у дома.

Спомените също ни дават сила, но не и омразата. Тя няма място. Вървиш напред, учиш се от всичко. Единственото, за което съжалявам, че дядо не видя какво постигнах във футбола."