17-11-2017 20-11-2018

Отборът, който изчезна с катастрофата в Чернобил

ФК Строител от Припят се готвеше за откриване на новия си стадион...

14:32 | 28 септември 2019 | Редактор : Динко Гоцев 28 11340 Колаж: Юлиян Илиев

През 70-те години на миналия век СССР започва усилено да строи електроцентрали.

Ретро

Един от най-мащабните е Чернобилската, построена на стотина километра от Киев и започнала работа през 1977 г.

Малко по-късно се появява и град Припят, който трябва да реши проблема с хилядите нови работни места и хората, които трябва да живеят около комплекса.

Пак тогава, почти в самото начало на появата на града, се появява и футболният отбор. Припят става дом на около 50 000 жители, съвсем нормално да има и спортен живот.

Освен останалото, мястото е със съвсем млад състав на жители. Над 10 000 от тях са под 18 години, а средната възраст е малко над 26.

Клубът получава името Строител.

Първият му състав се изгражда от играчи от близкото село Чистогаловка, влели се от един от най-добрите отбори в региона. Футболисти, популярни из цялата украинска земя по това време - Виктор Пономарьов, братята Николай и Валентин Литвин.

В края на същото десетилетие Строител (Припят) започва да печели купи, но на регионално ниво. Съперници са отбори като Рубин и Селмаш, а играчите в тима са регистрирани като служители на АЕЦ Чернобил.

Появяват се юношески и младежки отбори на клуба, който вече е фактор в Киевска област, но без да посяга към високите етажи на футбола в СССР. И няма как - Първа и втора лига са заети с традиционните отбори от големите градове на огромната държава.

Но от Припят тръгват играчи, които стигат до силни украински тимове. Е, не за Динамо (Киев), но за отбори, които са сред стабилните във втора Лига.

В първите години градът няма свой стадион, защото игрището, на което играе Строител, трудно може да бъде наречено така. Има трибуна, ходят около 1500 зрители.

Стадиончето се казва "Авангард", а в началото на 1986-а е готов в новия си вид - с трибуни, централен вход и подменен терен.

Откриването е планирано за 1 май, осем дни по-късно на деня, в който СССР отблязва Ден на победата, се очаква 5000 фенове да се съберат за първия мач срещу Шахтьор (Александрия). Двубоят е от шампионата на колективите, а съперникът, разбира се, е отбор на миньорския квартал в града си.

Но да играе на новия си стадион, Строител от Припят така и не успява. А плановете за него са големи. В града функционерите, които отговарят за спорта, искат до 3-4 години "Авангард" да стане модерна (за времето си, разбира се) арена с 11 000 места.

В един топъл пролетен ден - на 26 април, се случва аварията, за която светът знае почти всичко. Далеч по-важни теми от футбола се раждат след нея, далеч повече съдби от тези на играчите в Строител са засегнати. Градът Припят се превръща в призрачен.

Всъщност, в часовете след взрива в реакторите, жителите на най-близкото населено място продължават обичайните си дейности. Евакуацията започва едва 36 часа по-късно.

На 27 април в Припят трябва да се играе мач - Строител срещу Машиностроител от Бородянка.

Но часове преди това на тренировъчния терен на този отбор се приземява вертолет, от който излизат специални части в облекло като за химическа атака и апаратура. Те съобщават на Виктор Жилин, треньор на Машиностроител, че няма да пътува до Припят. Мачът пропада.

В същото време и Строител реално вече го няма. Треньорът Валерий Анюхин е известен, че започва евакуация. Играчите се разпръскват из различни райони на украинската територия, а няколко в следващите години играят именно за отбора от Бородянка.

Строител се появява в края на 1987-а отново в градчето Славутич, което е построено за жителите от Припят. Той започва от четвърта зона на лигата на УССР, но само трима от футболистите, носили екипа на тима в Припят, се присъединяват. Славутич съществува и днес, той е на около 45 километра от централата в Чернобил.

Но Строител от Припят го няма. Той си отива на 26 април в онзи ден, който се оказва много значим в историята на страната. И на Европа.

Футболът обаче също има своето ключово място в историята, независимо, че отборът от града никога не достига елитните нива на играта.

Дни след аварията, на 2 май 1986 г., воденият от Валерий Лобановски киевски Динамо играе финал за Купата на носителите на Купи срещу Атлетико (Мадрид). Лекция по футбол от тима от СССР - 3:0. Страната отново се усмихва, въпреки че страхът от случилото се в Чернобил е съвсем пресен, а неяснотите около неговите размери и значимост - огромни.

Едно хлапе гледа заедно с цялата страна събитията, без да разбира някои от тях. Той е омагьосан от суперотбора на Лобановский и знае, че нещо не е наред някъде там, около ядрената централа.

Андрий Шевченко тогава е на 9 г. и тренира футбол в една от школите в Оболонската област, част от Киев.

В деня на аварията децата са отведени далеч, извън града - притесненията са, че случилото се е твърде близо до днешната столица на Украйна. Шевченко и родителите му изживяват няколко много трудни дни, а и днес носителят на "Златната топка" разказва за онези изживявания с болка.

Шева гледа финала с Атлетико, предаван по телевизията на цялата територия на бившия СССР. Тогава не знае, че един ден името му ще е най-високо в списъка с легенди на Динамо.

Футболно отклонение, трудно бихме го нарекли - лирично, в една история, в която няма място за много лирика.