Има фенове, които ще ви кажат, че Роджър Федерер е най-великият тенисист в историята. Други ще са убедени, че това е Рафаел Надал. Трети ще са категорични, че Новак Джокович заслужава това признание.

Както казва сръбският шампион на "Уимбълдън": "всеки от нас иска да е най-великият".

И сякаш го доказват на всеки турнир, в който са в оптималната си форма. Полуфиналът между Рафа и Роджър и вчерашният епичен финал са доказателство, че разликата между тези тримата и всички останали е от земята до небето. Независимо от формата и възрастта.

Тук не става дума за излишно превъзнасяне на спортисти или излагане на суха статистика. Когато човек обича тениса и гледа тези тримата да играят на върха на възможностите си в най-напрегнатите мачове, насладата е несравнима. Когато го правят по едно и също време, спортът става още по-специален. Двама гладиатори влизат на арената и започват битка на стратегия, психологическа и физическа устойчивост.

Това може би е уникален случай в света на спорта. Един звезден триумвират от играчи, които дори не са на една и съща възраст, помита всичко по пътя си години наред.

Поредните титли в Шлема с победител един от тримата вече са 11, а помежду си имат общо 54. Числото не просто изглежда внушително. То няма аналог.

Всъщност статистиката на тези тримата е толкова изумителна, че вече тя няма значение. Да, след години, когато косите им побелеят, ще сравняваме постиженията им, но няма да ги слагаме на кантара с останалите най-велики в този спорт.

Джокович, Федерер и Надал са тримата най-велики до момента в тениса, защото го постигат в една и съща ера. Първо дойде швейцарецът и започна да печели всичко, след това се появи терминаторът на клея и накрая от Балканите се пръкна един изключителен шампион.

Ако Федерер започне да доминира, той бива спиран от Надал или Джокович. Разменете имената в предишното изречение и ще получите същия резултат. Статистиката от мачовете и финалите им говори за това.

Винаги съм смятал, че статистиката не е най-точният измервател за величието на един спортист, но от нея не може да избягаш след мач като снощния.

Нека за пример да вземем участията на полуфинал в Големия шлем на големите тенисисти. Федерер има 45 полуфинала и 20 титли. Джокович е с 36/15, а Надал 32/18. Следват Джими Конърс с 31/8, Иван Лендъл с 28/8, Андре Агаси с 26/8 и Пийт Сампрас с 23/14.

Първите трима вече си спечелиха прозвището на недостижими в този статистически показател. И това, въпреки че Джокович и Надал имат да играят още няколко години. Предимството на Федерер се дължи на това, че е роден по-рано.

Разликата с всички останали е стряскаща. Стряскаща е и тази в стила на членовете на триумвирата, характера им и поведението. Но всъщност всички тези различия ги изравняват и ги правят толкова доминантни в едно и също време.

Поведението на Джокович на Централния корт в неделния следобед не е присъщо на другите двама например. Той преглътна факта, че публиката бе срещу него и дори го освирка малко преди епилога.

Дори легенди като Род Лейвър, които го поздравяваха след края на мача, искаха Федерер да е шампион. Но големият победител от Сърбия преглътна това, вдигна високо глава и с ледено спокойствие показа на всички на какво е способен. Той победи в психологическата битка, след като тя го зареди.

Федерер на 37 години игра с безумна лекота в моменти на върховно напрежение. Освен че се движете по корта като младеж, насочваше ударите си с хирургическа прецизност. Стоп волетата му на мрежата и късите топки бяха изпипани до съвършенство. Тук конкретно не става дума за зоб или физическа подготовка. Подобни изпълнения при такъв залог са присъщи само на свръхспортисти.

Надал впечатли на турнира с лекотата, с която отвя съперници, които се очакваше да го затруднят. В мача с Федерер се бори докрай, но на тревата е ясно кой има преимущество. Самият факт, че стигна полуфинал с такъв доминантен тенис е успех за испанеца, тъй като винаги тази настилка е била заплаха за измъчените му колена.

И какво излиза? Каквито и сметки да правим, тези тримата пак са на върха на пирамидата вече второ десетилетие.

Преди това е имало случаи на световна доминация от един или двама тенисисти, но когато говорим за триумвират, заключенията са съвсем други.

Триумвират, за който никой категорично не може да каже кой е най-добрият. Може да изтъкне аргументи в полза на някого, но винаги има с какво да бъде контриран.