Често чуваме фразата, че спортът променя съдби.

Той несъмнено го прави, но понякога не става въпрос за съдбите на единици, нито на група хора, понякога спортът има силата да променя съдбата на цели нации.

Такава е съдбата и на ЮАР, с боготворения в страната спорт - ръгби. То донесе няколкодневни луди празненства заради световната титла, дошла след победата с 32:12 над Англия на финала на първенството в Япония в събота.

Титлата е трета в историята Южна Африка, но според мнозина тя е най-важната. Такава, която може да преобърне бъдещето на раздираната от проблеми страна.

Причината се крие в символа на тази титла - Сия Колиси. Той е първият цветнокож капитан, вдигнал над главата си трофея "Уеб Елис".

И това се случи във време, в което все още има южноафриканци, презиращи "зелено-златистия" екип, приеман за символ на Апартейда. И в години, в които други жители на страната все още смятат, че ръгбито е запазената територия на белите.

Днес тези хора са малко, но не бе далеч времето, в което тъмнокожите в страната, откровенно подкрепяха противника на "Спрингбокс" (прякор на тима на Южна Африка). А обяснението им бе едно - "нека белите загубят".

Е, в събота тези "бели" победиха, предвождани от Сия Колиси, роден и израсъл в гетото на Порт Елизабет.

В деня преди финала, капитанът на шампионския тим от 2007-а - Джон Смит, сподели: "Снимката на Франсоа Пиенар с Мандела (б.а. титлата през 1995-а) бе смяната за историческа. След това казаха, че моята с Табо Мбеки е такава. Но повярвайте ми, ако утре Сия Колиси вдигне този трофей над главата си, той ще промени играта. Той ще пренапише историята. Тази титла ще промени страната".

И може би Джон Смит бе прав, защото в деня на финала в гетото Звиде в Порт Елизабет, всеки тръпнеше в очакване. Правеха го и в гетата на Кейп Таун, Дърбан, Полокване и всеки един град в страната.

И те не тръпнеха за Англия, а за "Спрингбокс", момчетата в зелено-златистите екипи, предвождани от техния събрат Сия Колиси.

Тази два цвята, които дълги години бяха символ на разделението. Този отбор, който дълги години бе на белите, в събота обедини една цяла нация.

А - символично, главният герой на тази приказка е роден на 16 юни 1991-ва. Може би тази дата не ви говори нищо, но точно ден по-късно Апартейд бе отменен официално. Сия Колиси прекара само часове от живота си в този зверски режим, а 28 години по-късно написа поредната глава от една приказка, стартирала през 1995-а.

Вероятно - най-важната глава.

А приказката е тази на южноафриканското ръгби, което за 24 години направи доста повече за страната от стотиците кампании на чуждите неправителствени организации.

Автор на първата глава е Нелсън Мандела, сметнат за безумец от събратята си, когато прегръща каузата на "Спрингбокс".

Новоизбраният президент - първи след отмяната на Апартейда и първият цветнокож ръководител на страната, съзира в националния тим по ръгби и предстоящото Световно първенство страхотна възможност.

Вместо да търси реваншизъм, Мандела полага първите усилия по събарянето на огромните расови бариери в страната.

Той е единственият, който се противопоставя на смяната на символите на националния тим. Министрите му решават да премахнат от екипа антилопата спрингбок, а също така искат и промяна на цветовете.

Националното цвете на страната - протея, се избира за символ още през 1992-а, като за Мондиал 1995 се планира цветовете на тима да бъдат ярко жълти.

През всичките години на апартейд, националният ръгби тим е негов символ. През годините "Спрингбокс" дори отказват да играят срещу Англия заради цветнокож състезател при съперника. Единственото им условие в приятелските срещи срещу Нова Зеландия е да няма маори в тима на Ол Блекс. Дори съществува закон, който гласи, че хора от различни раси не могат да играят спорт заедно.

75 години нито един цветнокож не облича зелено-златистия екип. Първи тази чест получава Ерол Тобиас през 1981-а, три години по-късно Аврил Уилямс, а чак през 1993-а това прави Честър Уилямс.

Световното през 1995-а е първото официално международно състезание на отбора, а Мандела еднолично решава да запази цветовете и емблемата, което не се приема добре сред милионите му избиратели.

Макар да е популярен и сред чернокожите, ръгби е запазената територия на белите. За всички останали е футболът. Все пак има отбори по ръгби за чернокожи, но те не играят срещу белите, нито играчите им имат шанс да се доберат до националния тим. А и те нямат особено желание, защото обикновено подкрепят съперниците му.

Рискованият ход на Мандела обаче се оказва изключително успешен. Разбира се, огоромна роля за това има и успехът на самите ръгбисти, които шокират света и печелят Световното.

Най-силният момент от това първенство обаче е финалът, когато Мандело се появява на терена с шапка и екип на "Спрингбокс".

Нещо, което изумява всеки тъмнокож южноафриканец. Мнозина казват, че това е сякаш евреин със свастика или афроамериканец облечен като член на Ку Клукс Клан.

Но именно заради това Мандела е велик, защото поема риска и го прави. А снимката му до капитана Франсоа Пиенар с трофея в ръка, е смятана за една от най-великите в историята.

Минути след края на финала, помолен да коментира атмосферата, която 62 хиляди в Йоханесбург съзадават, капитанът Пиенар изрича историческите слова:

"Не бяха 62 хиляди, бяха 43 милиона в цялата страна".

Embed from Getty Images

Това е първият случай в историята на ЮАР, когато всички раси и етноси имат общ повод за радост.

Случва се през 1995-а. Повтаря се 12 години по-късно - през 2007 г. Тогава ЮАР спечели втората си титла. Още 12 години по-късно, ЮАР отново е на световния ръгби връх, предвождан от Сия Колиси.

Почти три деселтилетия след края на Апартейда. Три десетилетия след омразата към "белия" национален тим, той отново е отбор на всички южноафриканци.

Колиси е от първото поколение, получило шанс да расте редом с белите, да се учи на играта заедно с тях. Въпреки, ча започва да тренира с боксови шорти, защото има само такива, той достига до самия връх.

Минути, след като завърши финала срещу Англия, роденото ден преди края на Апартейда момче сподели:

"Откакто се помня, никога не съм виждал Южна Африка такава. Градовете, таверните, гетата, фермите, всички бяха зад нас.

Имаме толкова много проблеми, но този отбор днес показа, че заедно можем. Заедно можем да се справим със всичко.

Това бяха и единствените думи на треньорът. Каза ни да играем за хората у дома.

Каза ни, че "Спрингбокс" е по-важен от всеки един от нас. Този отбор е надеждата на ЮАР, надеждата на нашара родина.

Всички гледаха мачовете и празнуваха с нас, независимо от цвят и религия".

И Сия Колиси се оказа прав, защото за пореден път ръгби отборът успя да обедини страната, която има едно от най-тежките наследства, що се отнася до разделение.

Феноменът, наречен спорт, отново успя да накара хората да загърбят всичко останало в името на чистата и неподправена радост.

Да, след неделния финал и празненствата ЮАР ще продължи да си има своите проблеми. Но всеки миг като онзи в Йокохама с купата, е по-силен от стотици кампании и слова на политици.