Собственикът на Левски - Наско Сираков, даде откровено и емоционално интервю, което нямаше нищо общо с настоящите му проблеми и задачи в "синия" клуб.

Пред "България Днес", легендарният нападател си спомни за друго емблематично име от златното ни футболно поколение, това на Трифон Иванов.

Преди почти месец се навършиха пет години от смъртта на Иванов, а по този повод излезе и биографичната книга "Трифон Иванов - Железния".

Именно това бе поводът Наско да си спомни за Туньо, като той разказа за забавните случки с националния отбор и ожесточените им дуели на терена, които обаче никога не са прекрачвали феърплея.

Сираков изрази любопитно мнение, че от това наше златно поколение, той и Туньо са хората, които така и не са достигнали максималния си потенциал в Европа. Според него, Трифон Иванов е бил защитник от най-високо световно ниво, а такива в една държава се раждат на 50 или 100 години.

"Трифон е по-малък от мен с 3 години, затова не се познаваме от юношеските години. Спомням си един мач на "Герена" през 1986 година. Бях започнал да играя като централен нападател и трябваше да се изправя срещу него. Тогава ми направи много силно впечатление. За първи път срещнах в България защитник, който да може да ми опонира на физиката и най-вече на бързината, защото това беше най-силното ми оръжие. Така се появи Трифончо. Аз буквално вече съм минал покрай него, излизам сам срещу вратаря и отнякъде той пуска един шпагат 6 метра с тея леко криви крачета и клъвне топката в последния момент. И така няколко пъти в мача. Виках си: "Това кривокракото откъде го намериха, мамата си трака". Централните защитници тогава винаги се опитваха да играят грубо, да ме задържат, футболът просто беше такъв. А той от първия момент винаги се е отнасял с невероятен респект към мен и като невероятен спортист. Никога няма да те хване директно за фланелката, нещо, което ме изкарваше винаги от равновесие. Моята игра с лакти беше издигната на невероятни висини. Разбира се, понякога му вкарвах по един лакът, а той казваше: "Бат Наско, моля ти се, не по тоя начин". "Извинявай, за пръв и за последен път", отвръщах му аз. Винаги когато съм играл срещу него след това, персоналните ни двубои са били абсолютно в рамките на феърплея и спортсменството. Който е по-добър в дадена ситуация, да спечели. С никой друг централен защитник не съм имал такива отношения на терена, както с Трифон.

В един мач завършихме 0:0 на "Герена", а ни трябваше на всяка цена да спечелим. Тогава се борехме с ЦСКА за титлата, а те ни водеха в класирането. На живот и смърт ни трябваха тези две точки, колкото се даваха тогава за победа. Дефакто Трифон измъкна това равенство за "Етър". Той беше фантастичен футболист. С такава лекота играеше на терена, че беше удоволствие да го гледаш. В 99% от случаите ситуациите на терена налагаха той да ме пази.

Никога не ми е влизал грубо и аз съм се отнасял по същия начин с него. Затова и в националния отбор по-късно завързахме едно истинско приятелство. Помня дебюта му за мъжкия отбор на България срещу ГДР в Бургас. Завършихме 1:1 и той вкара гола за нас. Една от първите повиквателни за Трифон в националния бе през 1988 година в Холандия. Тогава победихме насред Ротердам големия си съперник, в чийто редици блестяха имената на Гулит, Рийкард. Това бе една седмица преди европейското първенство, на което впоследствие станаха шампиони. Любо Пенев вкара победния гол за 2:1. Преди мача обядваме, а Трифон се нахранил пръв. Отстрани домакините сложили плодове. Виждам го как става, отива и започва да си бута по джобовете банани. Викнах му: "Ей, менте кривокрако! Тук има опитни футболисти, ще изчакаш малко! Какво ми дойде тук от Търново да пълниш джобовете!". Повече не посмях да му се карам. Впоследствие той много бързо се превърна в основен играч в националния отбор на базата на всичките тези качества, които имаше - чисто футболни и физически.

Помня, че играем една контрола в Швейцария. Мачът тече, точно беше започнало да вали дъжд. Получихме пряк свободен удар на над 30 метра от вратата на противника. Трифон идва при мен и ми казва: "Бат" Наско, дай аз да бия". Викам му: "Менте, бегай на центъра и чакай да ме прегръщаш". И като я лепнах в мрежата! Аз такъв гол никога не съм вкарвал през живота си толкова отдалеч. Понеже тревата мокра и топката се хлъзна пред вратаря. Веднага отидох при Трифон и се обърнах първо към него: "Казах ли ти аз да ме чакаш!"

Снимки: Getty Images

Не сме имали проблеми по оста Левски - ЦСКА. Едно време нямаше такива неща, като сега. Съперничеството ни беше 90 минути на терена. В 90% от случаите, който и да бие, ние се събирахме заедно двата отбора в Гранд Хотел София в ресторанта и след това долу в бара. Извън мача нямаше "Левски" и ЦСКА. Никога не е имало заяждане. Да, на мача ще се избием, но свършва двубоят и край! Бяхме в една компания с Дечо Младенов, на когото станах кум, Лъчо Танев и Боби - двама левскари и двама цесекари. На тях генералите им се караха. Тогава бяхме влезли в серия и ги бихме 7 пъти подред. Тях ги обвиняваха, че излизат с нас.

Българските играчи тогава се котирахме навсякъде. Аз имах оферта от "Тотнъм", но избрах Испания. Преди да замина за "Сарагоса" имах предложения от "Андерлехт", "Болоня"... 15 отбора бяха на опашка. Можех да избирам. България имаше тогава 50 футболисти, които можеха да играят в най-силните първенства в света. В Португалия имаше наша колония от 15-20 играчи. Трифон навсякъде където отиде, игра фантастично.

Имаше шанс да заиграе и в Барселона. Тогава централен защитник в "Барселона" играеше Алесанко, който вече беше в края на кариерата си, натежал и бавен. Трифон си беше класа. На кантар бяха нещата да отиде. Ако беше се случило, щеше да постигне във футбола 5 пъти повече. За човек като него трябва да се каже, че такъв защитник се ражда в една държава на 50-100 години един път. Ние такъв няма да имаме следващите 100, гарантирам. Аз съм сигурен, че не постигна и 50% от потенциала, който имаше. Същото се отнася и за мен, аз го знам. Не сме били режимлии, ама такива бяха времената. Сред нас имаше и топпрофесионалисти - Любо Пенев, Краси Балъков, Данчо Лечков, Бончо Генчев. Има футболисти, които могат да ядат и да пият, а после и да играят. Други трябва да спят, за да играят. Разбира се, не съм бил някакъв завършен пияница, но никога не съм се лишавал. Винаги съм бил на тоя принцип. И съм пушил винаги...

Всички футболисти играехме навън срещу най-добрите в света всяка седмица. Тези, които после срещнахме и на световното. И ги побеждавахме! За нас не беше нищо ново. Само че когато излязохме в чужбина, тактическото ни мислене отиде в съвсем друго измерение. Там се научихме да играем тактически правилен футбол, да спазваме определени правила. А иначе качествата ние си ги имахме. За нас нямаше значение какво ни казва Пената. Макар че той казваше хубави неща. Но всеки един от нас си знаеше на поста, на който играе, какво трябва да прави. Да, като бихме Германия, оляхме се вечерта. Но след това 3-4 дни тренираш като магаре, не се скатаваш. Не е било някаква свободия, както се опитват да я изкарват. Това, че преди мача с Германия се къпем в басейна, много важно.

Ролята на Трифон бе да се кара отвреме-навреме с Ицо, да му вдига адреналина и лудостта, за да играе по-добре.

Снимки: Getty Images

Наистина трябваше да има някаква противотежест на Ицо, за да вървят нещата. Ние с Боби играехме ролята на коректив за много неща. Но скандали не е имало. На полувремето на мача с Германия Балъка скочи да бие Ицо, а после при гола първи отиде да го прегръща, щеше да му откъсне врата от радост. При нас беше така, че и да има нещо, за което да се сдърпаме, щом излезеш на терена, забравяш за всичко. Няма сърдене, няма нищо.

Аз много повече съм си позволявал да се бъзикам с тая прословута негова стойка с кривите крака. Какво да се сърди, аз му казвах истината. Питах го дали не е преплувал Атлантическия океан на бъчва и оттам да са му се изкривили краката. Отношенията ни бяха фантастични.

На карти аз бях добър, другите и Трифон се опитваха и това не е майтап. Той беше забавен, когато играеше, защото има чувство за хумор. Беше фантастично момче и не се сърдеше по време на игра. Ицо като го отупаш на карти, после е сръдлив. Срещу рефера Наско Узунов карти играеха Ицо и Трифон, но те бяха по-ниското ниво. Всеки иска да играе с "Реал".

Той, беше страшен за противниците с играта си. Не е бил груб играч. Беше в перфектно физическо състояние. Нямаше нужда да рита противниците. В 95% от случаите той е изпреварил нападателя. Футболното мислене му помагаше, защото четеше играта. Той нямаше проблем. Нямам спомен Трифон да е бил гонен заради ритане. Спомням си играхме една контрола в Аржентина след световното. Изгониха го още първото полувреме, но защото тегли едни майни на съдията. 4:1 ни биха, играхме 60 минути с човек по-малко, а аз вкарах гола. След световното в САЩ на базата на натрупаното самочувствие се допускаха такива грешки.

САЩ"94 никога няма да се повтори. Ние бяхме един продукт футболисти, изградени в друго време. Държавата от 30 години е абдикирала от спорта и футбола като цяло. Няма как да се изградят цяла плеяда такива играчи. Да, може да излезе някой. Последните ни големи футболисти - Бербатов, Мартин Петров, Стилиян - те също са изградени преди това. Това е истината! Сега няма шанс. Дори да променим всичко, нужни са най-малко между 6 и 8 години, за да имаме национален отбор, от който да не се срамуваме. Не може да идва Косово и да те надиграва, ама тотално, на стадион "Васил Левски". Да те мачка! Ние едно време такива отбори не ги брояхме за живи. Националният стадион и преди нас дълги поколения се беше превърнал в непревземаема крепост. Който и да дойдеше тук, дали световен, или европейски шампион, ако измъкне равен, скача и си удря гъза в тавана. Докато сега е разграден двор. 1992-а година дойдоха Франция тук с Папен, Мапен, Лоран Блан... и им събухме гащите 2:0!

Самото посрещане тук беше незабравимо изживяване. Това се случва веднъж в живота и остава завинаги. Тая любов, която усещахме през цялото световно да идва и да лъха от България, тук ни се стовари като с парен чук върху главите. Не очаквахме чак такава еуфория. От излизането ни на летището до Националния стадион "Васил Левски" всичко беше колонии от хора - шпалир. Това е нещо невероятно и дори сега настръхвам, като се сетя.

Трифон беше весел, усмихнат. С чувство за хумор. Той е най-честният човек в целия колектив. Няма шанс да дойде да ти говори нещо за някой. Казва директно в очите, макар че имаше голям респект към мен".

Снимки: Getty Images