Роджър Федерер застана срещу камерата на CNN и заговори по теми, които далеч не са свързани само с тениса.

Пред Даниеле Росинг от американската медия, швейцарският Маестро разкри неща от миналото, от личното пространство, а и за това как се прави такава бляскава кариера - с над 100 победи в ATP турнири и 20 титли от Големия шлем.

Предлагаме ви интервюто в пълния му вариант, въпреки че в предишни дни CNN загатна с малки фрагменти от него.

За емоционалните моменти, за сълзите на корта - колко истински са те за толкова спокоен наглед персонаж?

Когато спечелих "Уимбълдън" за първи път, а и за последно миналото лято, емоциите бяха невероятно силни. И тогава на корта репортер те пита: Как се чувстваш? Как се чувствам ли...?

Това е невероятен момент, щастие, вътрешно разпадане. Никога не съм мислил, че ще спечеля "Уимбълдън", ще седя на центъра на корта с трофея и целият свят ще ме гледа. В такива моменти трябва и да говориш... А силата на микрофоните ми дава възможност да благодаря на всички, допринесли за успеха.

В този момент разбираш - това е голяма работа. Работил си много, за да си там.

Променя ли се емоцията с годините и каква е мотивацията, когато си спечелил всичко?

Не знам точно какво ме движи, дали е желанието да проверя как ще се чувствам, ако спечеля още една титла... Или пък това, че просто не мога да спра да искам да се изправям срещу противниците на корта. Истината е, че аз просто обичам тениса. Не мога без него.

Какво го прави такава магия за мен, не мога да обясня. Геометрията на всеки удар, свистенето на топката, да видиш успешна къса топка до мрежата, да чуеш публиката, да си ежедневно на корта с треньорите и отбора ти... Знам ли. Искам пак да съм топ играч на 37, на 38... Това е смесица от всичко изброено. Обичам тениса и не искам да спирам.

Включва се Дарън Кейхил, австралийски треньор, който познава Роджър от 14-годишен. Той използва три думи, за да опише този феномен на тениса: Елегантност, брилянтност и уважение.

Каква е ролята на Мирка и на семейството?

Моята съпруга е моя скала и опора. Тя е с мен от началото, когато я срещнах не бях спечелил още и една титла. Едва бях навършил 18 г., когато се запознахме на Олимпиадата в Сидни, където и двамата играехме за Швейцария.

Там бе и първата ни целувка, изкарахме две седмици с отбора, не знаехме дали това ще е просто един момент или ще продължи и след игрите. А се оказа началото на нещо невероятно за нас двамата. Тя имаше контузия и се отказа рано, но нейната кариера по някакъв начин продължи чрез моята. Тя преживява всичко с мен и е до мен.

Семейството пътува навсякъде по големите турнири с него, колко е трудно това?

Голямо предизвикателство е. Всяко пътуване, настаняване по хотелите, придвижване около турнирите със семейството, близнаците и родителите ни, е като малка военна операция. Но искаме да сме заедно, а децата ни да пътуват от малки.

Важно е обаче да им даваме и много време при други условия, извън този живот. Те трябва да разберат какво е нормалност, какъв е един ден всъщност - не забързан от летище до хотел, от пресконференция до бизнес среща... Трябва да видят нормалния живот и да усетят баланса между двете. Да имат и много време на пълна свобода, само за игри и с нас.

Не са ли проблем преди турнири и големи мачове?

Понякога идват да спят в леглото ми в нощта преди финала, някое има проблем, друго просто иска да му разкажа нещо.

Но аз не съм станал родител, за да гледам отстрани как растат децата ми. Те са по-важни от тениса и това ме радва, а не ме уморява.

"Уимбълдън" ли е Еверест, най-важното място?

И да, и не съвсем. Обожавам да играя в Австралия, в Мелбърн през януари. Толкова много неща ме свързват с тази страна, толкова много от миналото ми... Легендите на австралийския тенис. Както и треньорите ми - Тони Роуч и Питър Картър. Те бяха моето вдъхновение.

Питър Картър. Това е човекът, който открива Роджър в Базел, в тенис клуб "Олд бойс". Заедно с Мирка - вторият най-важен за успеха и кариерата на Федерер. Картър загина през август 2002 г. в автомобилна катастрофа, когато бе на меден месец. Той формира човека и играча Федерер, но не видя успеха му.

Родителите му всяка година идват да ме гледат в Мелбърн, още една причина този турнир да е толкова специален за мен. Той дойде в Базел, когато аз бях дете, видя в мен талант и направи страшно много. Той формира поведението ми на корта, отключи техническите ми способности. Израснах с неговите тренировки и съвети, мисля, че и днес следвам тях.

Тогава се роди и съперничеството с Лейтън Хюит. Аз тренирах при Питър, а Лейтън - с неговия приятел в Аделаида Дарън Кейхил. Двамата се чуваха по телефона и обсъждаха какви таланти са открили. С Хюит започнахме да се срещаме на 14, 16, 18 години... Цялата ни кариера бе съперничество. И аз, и той, изпълнихме голямата мечта - титла на "Уимбълдън" и номер едно в света в някакъв момент.

Какво би казал Питър, ако е тук днес?

Тук сълзите тръгват и никой не може да ги спре. Роджър се разплаква. Но намира сили да отговори.

Той щеше да се гордее. Той не искаше аз да съм пропилян талант. Когато той почина, това бе някакъв шок, някаква аларма за мен. Удвоих усилията си, тренирах още по-здраво, сякаш доказвах на себе си, а и на околните нещо.

Включва се и Анди Родик, днес голям приятел извън корта с Федерер. Той разказва история за финала от 2009-а на "Уимбълдън", когато губи в епичен петсетов мач от Роджър:

"Седях сам в съблекалнята, разбит. Влязоха Федерер и екипът му, доста шумни, превъзбудени. Готови да празнуват, което напълно си бяха заслужили. Роджър просто им показа мен, направи знак да бъдат тихи и те излязоха от стаята. Направи го от респект към мен, което ме впечатли страшно много."

Фондацията "Федерер" в Африка е вдъхновена от майката на тенисиста Линет - тя е от Южна Африка

Това е нещото, с което искам да бъда запомнен. Не с тениса. Преди година успяхме да достигнем до милионното дете, на което успяхме да помогнем по някакъв начин. Това бе първата ни цел, когато започнахме преди 7 години - да стигнем до 1 милион деца. Строим училища, инвестираме в образованието на тези региони.

Когато бях на 20 години, не съм мислил, че един ден ще правя това. Не съм знаел, че ще имам възможността, а и платформата. Чуваш как други хора го правят, колко пари дават за благотворителност и на колко общности са помогнали. Но преди да се захванеш, това са само думи. Бях вдъхновен от тези хора, които правят добро.

Андре Агаси веднъж каза, че съжалява, че не е основал фондацията си по-рано, за да помогне повече. А той бе на 28 години, когато създаде своята организация. Аз реших, че е добре да стартирам по-рано - на 22-33 години. Това е нещо добро.

Децата ме вдъхновяват. Обяснявам им, че играя малко тенис, но тези хлапета не знаят кой съм. Когато чуха за тенис, те посочиха маса за тенис! А това е велико, аз не съм там като някой популярен човек, а да им помогна, да имат образование и нормален живот.

Кариерата ми в тениса няма да е вечна, но дейността на фондацията ми може да продължи и много след това.

И все пак - краят на кариерата? Как си го представя?

Искам да завърша здрав, а не да спра заради травма. Преди няколко години се уплаших, че именно това ще се случи, но успях да се справя.

Не рисувам приказни картини в главата си - да се откажа като шампион на някой голям турнир или като номер едно в света... Просто искам да съм здрав, да мога да се състезавам на корта и, докато мога, ще играя.

Ще бъде емоционално и ще има сълзи. Това е сигурно.