Едно от чудесата на българския спорт Севдалин Маринов гостува в предаването "Код спорт" по ТВ+. Във вдигането на тежести е известен като "Джобния Херкулес". Три пъти е световен шампион, като едва 17-годишен постига първия си триумф. В края на 80-те е истински властелин в Европа, като спечелва пет поредни титли на континента. Най-важното му отличие е от 1988 г., когато става олимпийски шампион на игрите в Сеул с три световни рекорда, три месеца след 20-тия си рожден ден. След голямата слава животът му е турбулентен и се налага да се справи с куп изпитания.
- Как сте, плаши ли ви пандемията?
- Не мога да кажа, че ме плаши. Спазваме всички мерки и правила, дистанция и гледаме да не слушаме много новини.
- Виждате ли бъдеще в българските щанги и какви са проблемите?
- Винаги ще има бъдеще за щангите. Най-много зависи от самите управляващи на федерацията какво ще бъде бъдещето. Проблеми има във всяка една федерация, така е и в нашата. Може би е глобален, може би бяхме твърде добри за останалите, след което се тръгна надолу, тръгнаха да се сриват малко щангите. Но сега сме на една позиция, която за момента е добре. Надявам се и за в бъдеще да продължи така. Все още ни има на картата.
- На кого пречехте и обиден ли си тръгнахте от федерацията?
- Не съм пречил на никой. Единствено гледах да помагам с опит и със знания. Но щом нямаше място за мен, реших да си тръгна.
- Как си обяснявате факта, че големите имена във вдигането на тежести не можете да се обедините и да работите заедно? Кое ви пречи?
- Не съм се замислял по този въпрос. Предполагам, че доста са ни шампионите, доста са ни и мненията, и разногласията. Може би това е причината.
- Да поговорим за началото на спортния ви път - не всички знаят, че първоначално се насочвате към спортната гимнастика...
- Да, първоначално започнах в Асеновград със спортна гимнастика. Много ми харесваше, участвах на междуучилищни състезания, получавах награди. След това реших да отида на няколко тренировки в спортното училище в Пловдив. Присъствах на тях, имаше изпити, но уви - не се получи. Не мога да си спомня каква е била причината. Тогава ми предложиха да кандидатствам с борба или с щанги. Може би телосложението ми е било по-добро за тях. Но тогава отказах. След една година стана така, че влязох в спортното училище с приемни изпити и така започна самата кариера.
-Доколко срещата с треньора Димитър Трамбурджиев се оказа решаваща за бъдещето ви в този спорт?
- Срещата е много важна и заради първите стъпки в щангите в моята кариера. Той дойде в училището и питаше дали някои деца не искат да пробват да се занимават с щанги. Тогава реших да дойда в залата и оттук заминах за Пловдив. Голяма роля изигра и другият ми треньор Димитър Стойков. Цялата подготовка премина през неговите ръце.
- Какво си спомняте от първата титла при юношите?
- Беше доста мъчителна. Спомням си, че точно преди състезанието ме оперираха от апендицит. Имах само месец - месец и половина да се подготвя и същевременно да свалям килограми. На кантара преди състезанието в Силистра даже припаднах! Но беше доста продуктивно състезание, понеже тогава направих републиканския рекорд - 77 кг в изхвърлянето в категория 44 кг. Дълги години стоеше този рекорд.
- Ставате световен шампион за мъже едва 17-годишен в Сьодертале през 1985 г., как гледаха на вас конкурентите, толкова млад..?
- Не мога да кажа как са гледали на мен, даже не сме приказвали. Там си е чисто състезание, на което си отишъл да побеждаваш. За мен беше първо световно първенство, напрежението беше доста голямо. Трябваше да тръгна да се доказвам както на европейския, така и на световния подиум.
Конкуренцията беше доста голяма, не съм измествал никой от нашия отбор. След 1984 г. Нено Терзийски реши да се качи в горна категория - 56 кг и решиха от юношеския отбор да вземат състезател, който да попълни 52 кг.
- На какво се дължеше доминацията ви в категория до 52 кг в периода 1985-1988 г.? Без нито една загуба, а ненавършил 20 години...
- Определям го като стремеж за победа, за доказване и да бъдеш постоянно на върха. При нас в малките категории се знае, че спортният ни живот не е много дълъг, защото със свалянето на килограмите и самата тренировка, спортният живот е много по-кратък от този на тежките категории. Те тренират по-малко, по-бавно, възстановяват се по-бавно. Затова, каквото ние направим за 6-7-8 месеца, трябва да влезеш вътре, да се групираш, да направиш, каквото можеш и след това казваш: "Аз бях дотук".
- Как работехте с "папата на щангите" Иван Абаджиев?
- Идеално, нямахме никакви проблеми с Абаджиев. Беше взискателен, искаше много от нас. Тези, които го даваха, всичко беше добре. Тези, които не можеха да успеят, отпадаха.
- Много от вашите колеги казват, че не винаги са били съгласни с неговите методи...
- Методите са си методи. Щангите не са колективен спорт, всеки е за себе си. Методът на мен ми допада и мога да го приложа върху себе си. За мен си е ОК.
- Защо ви извади от националния отбор три месеца преди олимпийските игри в Сеул през 1988 г.?
- Извади ме понеже имах контузия и трудно се възстановявах в левия лакът. Имам трета степен износване на хрущяла и артрит. Ръката ми не е много добре. Изкара ме извън лагера и каза, че докато не се оправя, да не влизам. Беше доста труден момент. В България по комунистическо време имахме много световни и европейски шампиони, олимпийските бяха малко. Казах си: "Всичко съм постигнал, всичко съм направил." Има много световни шампиони, но нямаш ли олимпийска титла, си никой! Това ме мотивира много силно, за да мога да се възстановя и да се преборя с всичките препятствия, които бяха доста.
- Някой помогна ли в това време?
- Да, моят треньор Димитър Стойков. Също лека му пръст полк. д-р Александров ми помогна и съм искрено благодарен.
- Заминахте все пак за Сеул, и то като фаворит за титлата...
- Първото нещо бе да вляза в отбора. Бяхме на лагер в Асеновград и тогава не бях включен в тима. Бяха ми поставени задачи и цели, които трябваше да изпълня в Япония. Беше около три седмици преди самата олимпиада. Трябваше на определени килограми да постигна еди-какъв си резултат, за да мога да стигна до включване в отбора. Постигнах го, след това се захванах със свалянето на килограми и самото участие, което беше доста напрегнато.
- Колко рекорда поставихте?
- Световен рекорд в изхвърлянето и в двубоя. Мисля, че бяха 6 или 9 олимпийски рекорда. Бяха шест сполучливи опита, бях много доволен от тях. Всеки един опит беше нещо изключително. При такова положение никой няма право на грешка, за да изпълниш опита правилно и да дадеш впечатление на опонентите, че си добър и можеш да постигнеш повече. Като опитът е сполучлив, прехвърляш цялата тежест и отговорност върху тях.
- Какво е усещането на стълбичката на олимпийския шампион?
- Огромно щастие! Много бях доволен от себе си, от екипа, от всички. Много бях щастлив. Вечерта спах с медала.
- Легенда ли е, че Абаджиев ви е карал да пушите цигара на състезанието?
- Той не ме накара. Просто знаеше, че трябва. А защо е трябвало? Неговата теория беше такава - за да не се потискат някои желания, той гледаше да спести тези дрязги. Знаеше, че пушим и каза - добре, щом искаш, запали, аз ще изляза. Така и не можах да запаля от напрежение. Беше между изхвърлянето и изтласкването, половината състезание е минало, но за втората половина трябва да бъда максимално концентриран и подготвен, за да може накрая да се представя добре.
- Коя е причината за допинг скандала в Южна Корея? Тогава титлите на Митко Гръблев и Ангел Генчев бяха отнети.
- Неудобен въпрос. Минали са 32 години и може би хората са забравили или не знаят. Причината? Не можем да сме сигурни в много неща. Според мен е Международната федерация. Лека му пръст на Абаджиев, той още в Асеновград повтаряше, че Международната федерация и останалият свят ни дават само два медала. А ние бяхме готови за 10! Кой, къде, какво и как е направил, не знам. Но не вярвам, че Митко и Ангел, които бяха сигурни медалисти, ще тръгнат да си прахосват целия труд за нищо! Това е изключено!
- Помните ли посрещането в България?
- На аерогарата имаше доста народ, доста журналисти, приказвахме. Посрещането беше много добре. След това имаше посрещане в Пловдив в спортното училище, в Асеновград. Хората на улицата те спират, поздравяват те, разказваш.
- Кое надделяваше - радостта от златния медал или болката от скандала със съотборниците?
- Радостта винаги е надделявала, защото е лична. Болката не можеше да се прикрие във всички нас, защото винаги имаше въпроси - какво стана, как стана, защо стана? И до ден-днешен не можем да си отговорим. Но съдейки какво ни казваха и как процедираха с нас... Може би тогава държавата трябваше да предприеме много по-строги мерки, изискване на доказателства и каквото е трябвало да се направи.
- Как се озовахте в Австралия заедно с още трима наши щангисти?
- Много лесно - със самолета. Кандидатствахме си за нормални визи и всеки от нас получи висококачествена виза, която се дава за заслуги в спорта, музиката, рисуване и т.н. Никога не сме бягали, ние сме си от България и всичко си беше легално.
- И като стигнахте там, какво си казахте първо?
- Тук трябва да се борим, да постигаме върхове и успехи. Не беше лесно. Първите две години бяха трудни, но след това вече нещата се успокоиха и тръгнаха нормално. Докато се научи език, докато си влезем по канален ред, да се научат основни неща.
- Имаше ли кой да ви помогне?
- Да, естествено, много хора ни помагаха. Цялата австралийска федерация ни помагаше.
- Имате злато за Австралия на игрите на Британската общност, последваха обвинения в употреба на допинг, после ви оправдаха.
- От самото начало това беше - не инсценировка - но просто австралийската антидопингова комисия се опита да докаже, че аз съм знаел, че някой друг взима нелегални средства. А този друг беше спрял да се състезава преди може би две години и половина, имаше си някакъв бизнес, разработваше си го. Тогава бяхме в Канада на световното първенство, еди-кой си са хванали с еди-какво си... Много хубаво, като се има предвид, че всичките анаболни стероиди в Австралия са групирани по наркотици. Прибирам се в Австралия, полицията не ме търси, но австралийската антидопингова комисия тръгнала да доказва първия случай, че аз съм знаел, че някой друг... Делото трябваше да свърши за два дни, те го проточиха 6-7 месеца. Накрая обжалвахме в Лозана и за 7-8 минути, четейки стенограмата се произнесоха. Губене на време. Нямаше от какво да се притеснявам.
- И все пак огорчен ли си тръгнахте от Австралия?
- Не. Винаги си ходя там, но тази година не можах заради пандемията. Там са дъщеря ми и синът ми.
- Работите като треньор в Австралия, Малайзия, Малта и Арабския свят.
- Неблагодарна професия, защото не се цени трудът. Когато си отишъл навън, винаги така се получава. Ако си треньор в България е съвсем друго. Но навън е доста трудно. През 1999 г. минах като треньор в 17 острова в Южния Пасифик. На всеки един остров по един месец ги подготвях преди олимпиадата. Където мога да помогна със създаване на федерация, за да могат да кандидатстват. Може би там съм бил най-доволен, защото там имаше признание за работата, която вършех.
- Накъде върви вашият спорт? Навремето бяхме свикнали на всяко състезание да има поне 10 рекорда, а сега това го няма.
- Няма го, но поне свикнахме да имаме участници. Набират опит и се надявам в бъдеще да се представят по-добре.
- И от вдигането на тежести към текбола - от къде дойде любовта към този спорт?
- Любов е силно казано. С футбол никога не съм се занимавал, но текболът е интересна игра, с която напредваме в България доста добре. Вече имаме девет клуба, подготвили сме документите за регистрация на федерация и след това ще кандидатстваме в министерството на спорта, за да получим лиценз.
- Вие ли ще оглавите федерацията?
- Да.
- За финал на нашия разговор какво си пожелавате?
- Пожелавам на всички да са живи и здрави, много щастие и любов! И да сме по-добри един към друг!
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}