Бившият български баскетболен национал Атанас Голомеев ще бъде приет в Залата на славата на Международната федерация (FIBA) в края на август на церемония в Пекин.

Това е вторият български състезател, който може да се похвали с такова постижение след Ваня Войнова през 2007-а.

Голомеев е роден на 5 юли 1947-а и започва да тренира баскетбол в БК Спартак. Първото си участие в националния отбор записва едва на 17-годишна възраст. Докато следва, се състезава за Академик, а след това играе в Левски Спартак. В последствие става най-добрият център в колежанското канадско първенство с "Макгил".

Печели приза "Най-добър реализатор" на европейското първенство за младежи и за мъже, и е избран е в идеалната петорка на континента през 1977 година. През 1991-а е избран в Топ 50 на най-добрите баскетболисти в света за всички времена. Между 1991-а и 1993-а е председател на българската федерация.

Легендите, които ще приемат в Залата на славата в края на август

В деня на 72-ия му рожден ден Dir.bg го потърси, за да сподели вълнението около приемането в Залата на славата и мнението си за проблемите в българския баскетбол и целия ни спорт, които са видими.

- Господин Голомеев, колко значимо е за вас постижението и признанието да бъдете приет в Залата на славата?

- Това е апогеят на всеки спортист в дадена област. Това е нещо изключително да бъдеш между първите 40-50 души. В тези 130 години на баскетбол са играли милиони хора. Очаквах да се случи по-рано. Бях загубил малко надежда и дойде като сериозна и приятна изненада. Сред 150 номинирани, да влезеш сред тези трима-четирима, е изключително. С хора като Зидек и Морнинг.

- Имаме и при жените представителка в лицето на Ваня Войнова? Много или малко е това като число за страна като България?

- Да, тя бе приета през 2007-а. Може би сме малко предвид това, което беше българският баскетбол преди 30 години. Защото доста сърби влязоха, италианци и испанци, които в никакъв случай не ни превъзхождаха по наше време. Битката беше сериозна и в някои от случаите нямахме късмет.

На три-четири европейски ставаше дума за загуба с по една точка от бившата Югославия и Испания за влизане в четворката. Винаги оставахме в подножието на върха, което беше голяма драма. Аз се криех по два месеца, за да не се показвам пред хората. Който ме срещнеше, ме питаше "как може такова нещо". Сега се борим в квалификация за друга квалификация, където са 24 отбора. Тогава финалите бяха с по 12 отбора и влизахме. Сега не можем да влезем в първата половина на Европа. Влизат отбори като Исландия, а при нас катастрофата е тотална.

- Как си обяснявате този срив?

- Държавата тотално абдикира от спорта. Не може да се действа с 90 милиона лева бюджет на целия спорт, което е по-малко от заплатата на един баскетболист в Щатите. Или на някой друг известен състезател като Меси и Роналдо. С този бюджет не можем да разчитаме, че нещо ще се случи. И резултатите са налице. Виждате във футбола отбор от четвърта дивизия на Германия бие с 4:0 претендент за титлата в България.

- Изглежда, че вече и бизнесът със силните хора не са готови да инвестират...

- За съжаление е така. И бизнесът е така структуриран в момента, че няма конкуренция. Основният бизнес е навързан с властта. Който не участва на държавната хранилка, много трудно оцелява. В целия свят бизнесът сам се предлага и има някаква конкуренция.

Там се конкурират кой да стане спонсор например на Реал (Мадрид) или Барселона, а ние очевидно като махнем примерът Лукойл и то с бюджет, който не стига за пробив в Европа, останахме с един по-сериозен спонсор. Общински съвети решават кое как да се плаща. Ако няма държавна политика, няма как да стане. На Олимпиадата в Сеул бяхме с 35 медала, а в Лондон с 3. За пример - Англия беше с пет златни медала в Сеул, а в Лондон - с 30. Така се обръщат за 20 години нещата. Бях шеф на баскетболната федерация и 17% от бюджета ни идваше от тотото. Другото трябва да си го набавяме. По целия свят се прави календар, който представяш на съответния орган и така си защитаваш бюджета, който след това бива одобрен и осигурен.

- А самите баскетболни клубове правилно ли подхождат в настоящата ситуация - спортно-технически и управленски?

- Естествено, че не, защото всичко е изкривено. Клубовете би трябвало да са едни производствени предприятия, които да изкарват кадри още от юноши младша възраст. При нас се взимат между 50 и 70 лева на дете в зависимост в коя част на страната е. Детето бива записано, баща му плаща и няма кой да го върне, ако не става. Не се прави селекция. На много места има откровени дебелариуми. Идват деца, които са изпуснати от начало и не са подготвени физически. А ние очакваме от тях нещо да излезе.

- Появи се едно решение на българската федерация по волейбол, която спира играчи под 21 години да бъдат трансферирани в чужбина...

- Това отдавна трябваше да стане. Трябва самите федерации да защитят труда на тези подрастващи. В противен случай какво се случва? Скаутите и на американци, германци и испанци гледат из цяла Европа. Лесно се намират добрите играчи и те ги взимат без никой да може да ги спре. Ако някой чуждестранен отбор иска например 18-годишен играч, трябва да даде съответната сума.

- Вие дебютирахте на 17-годишна възраст за националния отбор. Сега като гледате младежите, те готови ли са на тази възраст да се вложат изцяло във спорта?

- Ние нямаме шампионат. Нашият е на ниво трета-четвърта дивизия спрямо средните европейски първенства. Талантливите деца няма как да се справят, защото имат по едва няколко сериозни мача в годината. Няма как да се развиват. В Испания например има четири лиги по 20 отбора. Ние нямаме толкова състезатели. Нашите деца няма и от кого да се учат. Качеството на чужденците, които идват за по няколко десетки хиляди евра, не е достатъчно добро. Затова когато отидем да играем срещу чуждестранен отбор, ни грабват например със защита, каквато дори не сме виждали. И се огъваме.

Срещу друга легенда - Петко Маринов

- Единственият ни допир до световния баскетбол в момента е Александър Везенков...

- Везенков не се разви в България. Роди се в Кипър и му се получиха нещата. Това че избра да играе за България е плод на възпитанието, дадено от баща му.

- Решенията му правилни ли бяха за избор на отбори? Сега е в Олимпиакос, но трябваше ли да остане в Барселона например?

- Говорил съм по тази тема и сме обсъждали с баща му. Моето мнение бе коренно различно, но те избраха този път. Дали е правилен ще стане ясно. Според мен трябваше да отиде в един силен университет - дали ще е Северна Каролина или Дюк няма значение. Щеше да влезе без проблем и да отиде на сериозен драфт в НБА, защото щеше да се развие по различен начин физически и психически.

- Доставя ли ви удоволствие още да гледате баскетбол - български, световен, НБА?

- Има си хас! Ходя редовно на български мачове. НБА от времето, в което играх в университета в Монреал, видях, че се приема повече за атракция. Сериозният интерес в САЩ е към колежанския баскетбол и не случайно на финалите ходят по над 100 хиляди души. Там е истинският баскетбол. НБА е една фирма, която разпределя порциите - най-добрият играч отива в най-слабия отбор и обратно. На хората, които не са свързани пряко с баскетбола, това им е интересно.

Срещу Румен Пейчев, друг голям в баскетбола ни

- Наблюдавате ли други спортове? Споменахте мачът на Левски...

- Разбира се. Следя футбола, тениса, голфа. Ядосвам се и за Григор...

- На какво се дължи този негов спад?

- Сто процента психика. Той по нищо не се отличава от другите момчета като качество, даже мисля, че е по-добър. Но има 3-4 точки в мача, в които просто се проваля. Това е разликата между големите и по-малките спортисти. За да стигнеш до нивото на Федерер и Джокович трябва да си ефективен във тези моменти. Това се отнася за всички спортове. В САЩ има хиляди баскетболисти по над два метра, но само двама-трима отиват в НБА. Голяма част не стават, защото във важните моменти се дънят и нямат постоянство.

Това и бедата на съвременния баскетбол като цяло. В един мач вкарват 30 точки, а в слеващия вкарват 4. Навремето казваха, че съм правил слаби мачове, когато вкарам по 24 точки. Непостоянството в България се случва редовно и тази несигурност разделя големите и малките. Плод е на липсата на опит.

Защото ако си в конкурентна среда като Испания например, където 20-ия бие първия, там трябва да се раздаваш всеки мач. Тук в 60-70% от мачовете можеш да се разхождаш и няма да има последствия. Едни и същи хора се въртят в българския баскетбол, едни и същи треньори. Те омръзнаха на хората.

- Сега ако ви предложат ръководен пост или каквато и да е работа в даден клуб, бихте ли приели?

- Не и при тези условия тук. Бих приел, ако някой инвестира пари и забрави за резултатите в първите пет години, за да може да излезе нещо истинско. Големите пари трябва да се влагат при децата. Пирамидата сега е обърната. Купуваме играчи и на български финал има двама българи. Какъв е смисълът? Имал съм едно-две предложения дори и в момента. Но в Европа не можеш да направиш пробив с един или два милиона лева. Бюджетът на средното европейско ниво се равнява на 5-6 милиона евро. С такъв бюджет като нашия няма как и да те пуснат напред.

Същото е и във футбола. Няма как да инвестираш един милион лева и да вземеш два от наградни фондове. Това би било по-добър бизнес и от оръжейния (смее се). Ако се появи някой, който има сериозни намерения да инвестира и да направи структура, която да произвежда добри деца, за такова нещо бих си жертвал старините. Не е достатъчно да си шампион на България и след това да те бият отбори от Скопие или Ференцварош например.

Една от големите личности в българския баскетбол