17-11-2017 20-11-2018

Големият шампион Асен Златев: Наим беше малкият ни брат. С Абаджиев отношенията ни бяха сложни

Олимпийският шампион в щангите пред "Код Спорт"

14:00 | 25 октомври 2020 9 8929

Асен Златев, който е сред легендите ни във вдигането на тежести, гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+.

Във великата си кариера подобрява 20 световни и 6 олимпийски рекорда. Става олимпийски шампион в Москва едва на 20 години и 62 дни. Трикратен световен първенец е, а на Стария континент завоюва златото пет пъти. Спортист номер 1 на България за 1986 година.

В кариерата си има спечелени 44 отличия. Уникално, няма нито една сериозна травма, но въпреки това съдбата не му предоставя шанс да дублира олимпийската титла. Първо заради бойкота на игрите в Лос Анджелис през 1984 г., после в Сеул"88 отборът по щанги е изваден от състезанието заради допинг скандал. А за Барселона"92 - ръководството на тима ни решава да не го вземе въпреки резултатите му.

60-годишният днес голям шампион написа книгата "Пътят на Скитника", която разказва неговата история. Има собствен успешен бизнес с храни. Ето го интервюто на колегите от "Код спорт":

- Коя е най-голямата ви болка сега, като гледате какво се случва с родния спорт?

- Най-голямата болка е, че няма програма за спорта. Национална програма, независима, надпартийна, надполитическа за развитието на младежта и спорта. Такава, която при смяна на властите да не бъде пипана, а да бъде продължавана и надграждана. Навремето го имаше и имаше голям спорт. Сега няма такава програма. Другото, което ми е болно е, че за децата ни възпитанието е изключително лошо с тези училища, които са на принципа "всеки ученик - златна кокошка". Няма никакво възпитание, защото всеки гледа да си запази повече ученици и децата правят почти каквото пожелаят. Те са началниците, но те не са виновни, още не са в час с живота и няма как те да определят правилата. Поне трябва да е взаимно. Другото е, че няма държава.

- Каква е ситуацията в родните щанги? Има ли светлина в тунела?

- Засега няма светлина.

- Защо всеки от големите ни щангисти гледа в различна посока? Толкова голямо ли е егото ви на шампиони?

- Може и това да е. Посоката е една - интересът на големия спорт и интересът на масовия спорт, където да го практикуват всички деца. За да има желание да практикуват масов спорт, трябва да има голям спорт, който да привлича всичката останала детска и юношеска същност. Като няма голям спорт, няма къде да се равняват, какво да гледат. Навремето мечтаехме да бъдем като батковците. Най-малкото, всички, които тренирахме, станахме хора. И действително това е вярно!

- Да поговорим за вашата изключителна спортна кариера - какъв бе пътят от село Царимир до спортното училище в Пловдив?

- Това е описано в "Пътят на Скитника". Началото като спортист и като щангист беше по неволя, тъй като спортното училище, както и досега дава подслон и храна, които тогава за моя милост не бяха съвсем сигурни. Всъщност нямаше къде да живеем, а с какво ще се храним беше въпрос на оцеляване. Тук майка ми добре ползва приятелите на баща ми. Заради Михаил Карушков, славният вратар на Ботев (Пловдив) и Тракия, с връзки ме приеха в спортното училище, за да имам храна и подслон.

- Кога "Скитникът" стана мъж?

- Взех да възмъжавам след загубата на баща ми на 10 години. Малко предварително стана, но виждах, че майка ми отрудена се бъхти и няма накъде. Трябва все повече да се влагам в живота и в това, което става, за да може да има някаква реализация, която да даде бъдеще.

- Човекът, който ви откри за щангите?

- Майка ми.

- Тя ли прецени, че сте за този спорт?

- Това беше шега, макар че има и истина вътре. Това е Ганчо Карушков - моят първи треньор. Седем години му бяха достатъчни, за да ме научи на всичко, което би могло да се научи в щангите, за да отида в националния отбор така подготвен, че след два месеца да направя три или четири световни рекорда.

- Имали сте сложни отношения с Иван Абаджиев...

- Много сложни. Различията не бяха по същество на методиката. Има два момента - единият е, че аз си говоря това, което считам за правилно, макар и понякога да греша. Но в случая към момента съм го смятал за правилно и го казвам, за да бъде чуто и евентуално обсъдено. Той обаче си държи на неговата методика от една страна и не дава да се пипа, макар че много сме пипали заедно. Не само аз и той, а и останалите. Доста от това, което говорех, в последствие се прие, тъй като 10 години непрекъснато бяхме заедно. Другото нещо е, както после се изказал в Канада пред Сашо Върбанов, като го е попитал: "Абе, ти защо толкова гонеше Асен? Той тренираше най-много!" А Абаджиев отговорил: "За да не се отпуска, да не го хваща звездната болест."

Ние на битово равнище, на тренировъчно равнище постоянно всеки ден бяхме в препирни и пререкания. Но наближи ли състезание, той никога той не е поставял въпроса за участието ми за нито едно състезание, дори и когато съм бил контузен.

- Кой се застъпваше за вас пред Старшията или направо му нареждаха? В книгата "България на Олимп" е описана ситуация как той ви гони от ЦСКА, а генералите ви връщат...

- А, не, не - не можеше да му бъде нареждано, но това беше ритуал, това не беше гонене. Описаните неща в книгата са много мрачен, много тъжен филм. Действително това са кадри - истински, документални, но най-хубаво се лъже с истина и с документалистика вероятно. Действително той се караше и викаше, но в нас не са будели притеснение тези викове. Даже като свърши, почваме да се шегуваме. Значи не е била толкова тягостна обстановката. Викането и кряскането са за да ни държи във форма, в кондиция, за да можем да тренираме още малко повече. Защото за да отидем там, закъдето сме се запътили, трябва да преодолееш повече от останалите, да преодолееш и себе си тогава, когато не можеш. Няма как да стане така просто с галене с перце! Това гонене е като ритуал да се взема в ръце, още повече да мога да тренирам. Аз си знам - гонят ме и на другия ден се събират, ще говорим, ще си обещаем нещо и пак същото... Всъщност и аз си тренирах, и той знаеше, че тренирам, но такъв беше ритуалът.

- Спечелили сте над 40 медала от големи състезания - 14 години без загуба на подиума. Какво означава тази цифра?

- Това са големи състезания - европейско, световно и олимпиада. За съжаление - не олимпиади! Можеха да станат поне 47, ако са били 44, на трите следващи олимпиади. Това означава един 10-12-годишен труд на върха и още десетина преди това. Всеки ден в залата по цял ден.

- Най-ценното отличие е златото от игрите в Москва. Как направихте така, че Александър Первий от домакините да стане втори?

- Това го направихме заедно с треньорите. С първия ми треньор, който ме подготви добре, с Абаджиев, с помощниците. Най-добрата методика в света, която все още си я имаме и я знаем. Това бяха причините. Иначе, ако говорим за мен като човек, който трябва да завърши направеното десет години преди това, бях изключително добре подготвен. След европейското видях в очите на Саша Первий, че това нещо няма да ми се размине толкова леко и за олимпиадата той ще се готви много. Без да си говорим, просто го видях. Като си направих един мислен разбор какво и как трябва да направя, една сутрин се събудих с мисъл - четири изтласквания на ден. Едно е много, две бяха по програма, а аз трябваше да ги правя двойно по тази програма, която така или иначе беше почти невъзможно да се изпълнява. А аз добавих още две изтласквания! Сринах се почти до крах на имунна, на физическа система. Но Абаджиев ме накара да намаля тренировките месец преди състезанието, вместо две седмици. Възстанових добре и състезанието беше само въпрос да мине и да се отчетат медалите.

- В Москва сте на 20 години. Защо не взехте участие на следващите три олимпиади? За Лос Анджелис е ясно - бойкот, но на другите?

- Специалистите вероятно не са сбъркали, тъй като бях готов! За Сеул - лягам да спя преди състезанието и понеже психически умея да ги правя тези неща, си заспах, защото след следобеден сън много хубаво вдигах. Тогава това ми беше най-добрата подготовка до момента. Всичко се стече нормално, даже на европейското не участвах, за да хвърля всичко за олимпиадата. Събуждат ме за събрание. Какво събрание? Сега ме чака състезание! Още сънен разбирам, че отборът се спирал. Това не може да го възприемеш! Отиваш на олимпиада - 8 години я чакаш! И по едно време нещо ми се замрежва, не мога да виждам хубаво. Докато се усетя, цялата ми фланелка взе да мокри нещо, а то сълзи... Просто са се лели сълзи. Някаква защитна реакция може би да не стане катаклизъм в психиката. Не плача, както се плаче, а просто сълзите текат. Тогава спряха отбора, защото с диуретик бяха хванати двама наши състезатели, които са вдигали предишните дни - Гръблев и Генчев.

- Имаше ли политика в това решение да извадят българския отбор, който тогава е бил готов да вземе 10 медала?

- Не знам, нямам достатъчно сведения. Чудим се и ние си говорим дали нашите колеги сами нещо са взели, макар че е много глупаво. Най-вече за сваляне на килограми. Щяхме да вземем поне 7 златни медала! Такава добра подготовка като тогава не е имало. Случва се на 100 години веднъж и така стана тогава. Нищо ново не е имало, което да е било извън рамките на това, което дотогава правехме.

- А Барселона"92?

- Предпочитам да не говоря с имена. Не искам да споменавам нищо. Само ще кажа, че според моето разбиране бях готов. Не бях в кой знае каква форма на 32 години. Просто дойдох от Германия и видях, че категорията не е достатъчно силна, такава беше обстановката и ще мога да се подготвя. Направих го според мен добре. Най-малкото щяхме да водим добра борба за първото място. Но така или иначе не участвах и на тази олимпиада. Така най-завоалирано да го кажа.

- Каква бе ролята ви на капитан на националния отбор?

- Това е почетна длъжност, няма никакви ръководни функции. За мен това беше въпрос на чест. Два пъти са ме избрали единодушно, без никой да е против, включително и Абаджиев. Той не е имал против и за преизбирането ми. Признание на колегите ми и много съм им благодарен!

- В какви отношения бяхте с Наим Сюлейманоглу? Говорил ли сте с него преди да избяга от състезанието в Австралия на тема смяна на имената?

- Той беше нашият малък брат. Много добре приет при нас. Нито с имената, нито по някакъв друг начин ние сме се отдалечавали духом едни от други. Той дойде като изключително талантлив, гениален щангист. Много скоро го показа и почна да мете всичко наред. За имената не сме говорили, не е ставало въпрос. Не мисля, че за него това беше трагедия. Но мисля, че обичаше България повече от всичко!

Пред колеги, бяха изминали десетина години от бягството му, той е заплакал за родината си. Мое лично мнение е, като съобразявам всички факти, че за прибягването му до алкохола най-голямо влияние като че ли изигра липсата на родината му и обстановката, в която той излезе. Отиде в Турция от една наистина братска среда. А на самото състезание те излизаха да пушат... То не е хубаво за младите да се казва, но някои си попушваха... Излизат-влизат и влезе един журналист, който пък толкова приличаше на Михаил Петров, че все едно бяха близнаци. Искаше да остави една вратовръзка на Наим. Пита къде е Наим два-три пъти. Викам - остави я тук. Как да му кажа, че излиза да пуши? Остави вратовръзката и казах, че ще му я предам. Идва Наим и му казвам: "Един журналист ти остави една вратовръзка много хубава с едно щангистче, обаче ти много пушиш и не ти се полага!"

Дръпнах на шега вратовръзката. Винаги държеше на майтапа по принцип, но този пък гледаше замислен в една точка и само машинално си придърпа вратовръзката. Нещо не беше на кеф и си продължаваме да си говорим. После, когато си тръгвахме с един микробус на Световна купа в Мелбърн и понеже микробусът събира 10 човека, пък ние, българите най-много поканени - 20 души с официалните лица и треньор, ни извозваха на два пъти. Не можа да се разбере - кой с първа група, кой с втора, кой се качил, кой не... Тръгва бусът да кара останалите и така до сутринта не можа да се разбере, че го няма. Мислех, че турците са го завели при ханъми някъде, което се е случвало, и ще се върне сутринта. Какво да правиш? Нормално след голямо състезание. Но така или иначе си остана.

- Какво означаваше Наим за вдигането на тежести?

- За мен лично той е най-талантливият, най-гениалният щангист! Всичко в него си му е дадено за щанги, за преодоляване на тежести. Голям талант, необятен, космос! Всяка става, всичко му е пригодено, както за спорт като цяло, като кондиция, като възможност за движение... Беше и на футбол повратлив, и на други игри, беше добър и на други спортове. Единствено не беше издръжлив за дълги бягания. Но за щанги, за силова издръжливост също му беше дадено отвсякъде, добра психика и най-важното - умееше да тренира. Това се случва много рядко на талантливи и на гениални спортисти. Те тренират по правило малко, но той тренираше много. И затова беше Наим - за мен най-добрият щангист за всички времена!

- Да излезем извън спорта. Имате мандра - трудно ли се прави бизнес в условията на пандемия? Знаем, че продукцията е предимно за немския пазар.

- Тъй наречената пандемия няма да я коментираме, не ни е това въпросът и целта... с тези понякога и безумни обстановки. За щастие, тъй като произвеждаме храна, почти не се отразява с нещо на бизнеса. Правим си нещата както трябва, гледаме си пазарите, рекламата, всичко да си е както трябва. Да не се отпускаме.

- Кой ви е партньорът в Германия?

- Олимпийски шампион - Йоахим Кунц. Немският щангист, който няколко годни имаше много сериозна борба с Янко Русев и почти винаги бяха на кантар. Много сериозен човек, сериозен бизнесмен. Преди 27 години сме започнали заедно. Още десетилетие преди това бяхме приятели и оттогава си го караме добре, погаждаме се. Ако има някакви въпроси за решаване, ги решаваме на добра воля. Засега така върви и затова вече 15-20 години захранваме няколко немски вериги.

- Защо решихте да напишете книгата "Пътят на Скитника"? Какво искахте да кажете на читателите с нея?

- Усетих необходимост, защото времето се промени, както казахме в началото. И сегашното поколение няма да има никаква представа навремето какво е било. Ще изчезне и ще остане само YouTube и някои други сведения, които никак не отразяват какво и как е било. Кое как се е случвало, как се е градяло това, което сме направили. Този градеж, този път, в момента не е видим, не е обичаен, не се случва. Това трябва да се документира и затова така съм започнал. Нека всеки, който може да пише, да опише свидетелствата си за времето, в което е живял. За да оставим на потомците ни наша истинска история!

- Когато се събудихте на 23 май 2020 г. какво си помислихте? Това беше 60-ият ви рожден ден.

- Събудих се в добро настроение. Впрочем ме събуди телефонът, защото започнаха да ми звънят и да ми честитят от половината свят. Помислих си - дай боже всеки му да доживее в такава физическа и психическа форма и в такъв оптимизъм! Благодарен съм на съдбата, на приятелите, на всички около мен за това, че наистина все още мога да давам нещо от себе си за това приключение, наречено живот!

ИЗБРАНО