Смъртта идва и няма нужда да повтаря посещението си - така са устроени взаимоотношенията на човешките животи с нея. Но понякога тя се настанява трайно, усеща се наблизо. Чисто символично, може да идва и всеки ден.

Три години след кошмарната нощ в хълмовете край Меделин, един бразилски футболен клуб продължава да умира всеки ден. Историята на Чапекоензе тогава обиколи света, докосна всеки, разплака всеки.

Самолетът с играчите на отбора, който отиваше към най-важния мач в историята на клуба, се разби в гората на Антиокиа, до селцето Серо ел Гордо. Безумна грешка в изчислението на горивото, довела до липса на такова километри преди летището, доведе до ужаса.

Трагедията удари Чапе часове, преди да излезе на терена срещу Атлетико Насионал от Меделин във финал за Копа Судамерикана. Това е вторият по важност трофей на Южна Америка, нещо като Лига Европа на нашия континент.

По пътя към този двубой бяха елиминирани сериозни съперници като Сан Лоренцо от Аржентина, а еуфорията в града бе огромна. Но финал нямаше, не бе писано да има.

Загинаха 71 от пътуващите на борда. Оцеляха шестима. Днес вече са петима.

Целият отбор без трима играчи остана там, в Антиокиа, завинаги. 19 футболисти загинаха в дъждовната нощ из колумбийските гори.

Дните след новината бяха кошмарни за отборчето Чапекоензе, пропълзяло от долните дивизии на Бразилия до статут на сериозен тим от елита за няколко години.

Градът с малко над 200 000 жители не бе същият. Не е и до днес. Твърде голяма бе загубата, твърде силен шокът.

Но това не бе само трагедия на града и региона. Светът се обедини в мъката.

Едва ли сте забравили снимката на онова хлапе, което седи само на трибуните и дори не плаче, а просто гледа начумерено терена и сякаш не разбира защо тях вече ги няма. Облечено е в екип на Чапе и с боси крака... Тази снимка казва всичко. Появи се на сутринта след вестите от Колумбия, обиколи света и е незабравима.

И сякаш символична за всичко, което сполетя клуба от онзи фатален 28 ноември 2016-а насам.

Изпадането

На 28 ноември срещу 29 ноември 2019-а - онзи ден, Чапе отпадна от елита на бразилския футбол. В същата нощ, в която преди 3 г. си отидоха те - Ангелите в зелено, както ги нарече градът.

Треньорът Маркиньос Сантуш се извини на феновете след загубата от Ботафого, донесла на теория изпадането. Разплака се пред камерите. Как се играе на този 28-ми ноември? И то такъв важен мач?!

Случи се точно 6 години след сензационната поява на Чапе в бразилската Серия А. Пак през ноември, малкото отборче се класира за елита.

Три години слава от ноември 2013-а до ноември 2016-а. Трагедията от 2016-а. Три години ежедневно умиране, за да дойде изпадането през 2019-а. Това е цикълът.

Клубът и градът просто не са същите, дори изпадането не може да ги извади от състоянието на будна кома.  Всеки ден в града напомня за ужаса. Снимките на онези 19 играчи, които загубиха живота си, гледат отвсякъде. Кафенета носят имената им.

Посещаемостта на мачовете е спаднала чувствително, особено след януари 2017-а. На 22-хилядния стадион рядко има повече от 10 хиляди зрители. А през периода 2013-2016 г. трудно бе да намериш билет за мачовете на Чапе.

Сякаш хората се плашат от призрака на смъртта, които витае около стадиона. Или загубиха опората, когато си отидоха онези 71 пътници от полет 2933. Град Чапеко не може да намери начин да избяга от спомена и вероятно никога няма да успее.

Ангелът на Чапе

В онази нощ се родиха много митове и легенди. Започвайки от историята на вратаря Данило, който е откаран към болницата жив, успява дори да се обади на съпругата си от поднесен телефон, но не преживява операцията.

Или тази на хлапето Йохан Алексис Рамирес, само на 15 години, от най-близките къщи на градчето Серо ел Гордо. Той тръгва към мястото първи, сигнализира на всички в селото, обаждат се до Меделин и искат помощ. Вади тела на живи, на загинали...

Днес Йохан е на 18 г., учи в университета в Рионегра със стипендия, дадена му от колумбийското правителство като награда за усилията му в онази нощ. В двора на къщата на семейството му има 71 дръвчета, посадени преди 3 г., дни след ужаса.

Ангелът на Чапе, както го наричат в Бразилия, получи и орден от президента на страната, а Чапекоензе плати пълните му разноски да иде до Мадрид за седмица и да гледа мач на любимия Реал и идола му Хамес Родригес.

Серо ел Гордо смени именито си на 1 януари тази година. Единодушно всички гласуваха и мястото вече се нарича Серо Чапекоензе.

Фелипе Машадо в един от последните му мачове с отбора

Българската връзка

В самолета тогава бе Фелипе Машадо, бранител на отбора, играл в българския ЦСКА. Един от най-слънчевите и позитивни футболисти, идвали у нас, оставил прекрасни впечатления като душата на съблекалнята сред съотборниците си.

В деня след трагедията, фенове на "червените" сложиха цветя и няколко запалени свещи пред бразилското консулство в София. Не бе забравен.

Днес в Чапе играе Густаво Кампаняро, който за две години и половина бе част от Лудогорец и записа титли у нас. Халфът е титуляр този сезон и онзи ден плака с останалите от отпадането.

И днес в родното първенство има играч, който е свързан с клуба-сянка. Името му е Уесли Ната, юноша е на Чапекоензе и трябваше да пробие в първия тим именно през 2016-а.

Преотстъпиха го на Конкордия и не бе в отбора, когато се случи ужаса в колумбийските гори.

Густаво Кампаняро с екипа на Чапекоензе

Драмата на оцелелите

Шестима не загинаха в онази нощ. Двама от тях са боливийци - техникът Ервин Тумири и стюардесата Химена Суарес. Той е затрупан в задната част и по чудо падналите върху и около него врати, седалки и части, го запазват като щит. До него оцлява почти без наранявания и тя - излезяла от своето място до кабината и изхвърлена в това създадено по причудлива прищявка на съдбата скривалище.

"Събудих се в огромна локва и не виждах нищо - разказва Ервин. - Валеше като из ведро, виждах небето през процепи над главата ми, а Химена лежеше на метър. Не чувах нищо, сигурно всички вече са били мъртви."

Той успява да излезе и изнесе стюардесата, връща се за други пътници, но намира само трупове. Помага му Алан Рушел, който вади телата на съиграчите си, но сам едва е спасен по-късно в болницата, след като припада от затруднено дишане и рани по главата.

Тумири днес учи за пилот. Отнема му година да преодолее ужаса и да реши, че иска да пилотира самолети и да направи така, че това никога повече да не се случи. Тя, Химена, така и не успява да се пречупи да работи отново като стюардеса. Но е жива и здрава.

Оцелелите Нето, Рушел, Фолман и журналистът Хенсел, починал тази година от инфаркт

Алан Рушел, защитник на отбора, резерва на Машадо, оцелява все пак. Решен да се завърне на терена, започна да тренира около 20 дни след катастрофата. Днес продължава да играе - в Гояш, елитен клуб, който се спаси от изпадане. За разлика от Чапе...

Джаксън Фолман бе резервният вратар, само на 24 години тогава и с големи надежди да е бъдещ №1. Вече ги няма - единият му крак бе ампутиран след катастрофата. Но поне е жив. Днес Фолман е анализатор на мачовете за телевизионния канал Fox Sport Brasil. Но продължава да тренира, играе футбол с протеза и иска да влезе в параолимпийския отбор за игрите в Токио догодина.

Нето бе централен защитник... Всъщност, все още е. Той претърпя няколко много тежки операции и въпреки уверенията на лекарите, че е изключено да играе футбол, се завърна на тренировка в Чапе на 1 февруари 2017 г. И днес е в картотеките на клуба, но не е играл нито един мач. Чисто психологически е много важен и клубът не иска да се разделя с него. Тренира наравно с останалите.

Историята на шестия оцелял е направо като за филм (не че всичко останало около Чапекоензе не е). Той е Рафаел Хенсел, журналист, отразяващ клуба в годините след промоцията.

Пътува за големия мач с отбора, като по магистралата към летището пуска снимка в профила си в социалните мрежи - край пътя е станала тежка катастрофа, има и загинали. Рафаел пише: "Дано не е лоша поличба". Качва се на самолета и...

Събужда се дни по-късно в колумбийска болница, има тежки кръвоизливи в белите дробове и травми по главата. Но оцеля.

Но... Шок. На 26 март тази година почина, докато играеше футбол с приятели.

Получи инфаркт на игрището. Без съмнение сърцето му, както и целият Хенсел, не бяха същите след нощта в Антиокиа.

Новината за неговата смърт през март дойде като нов ужасно тежък удар за града и клуба.

Считан за нещо като талисман, след като преживя кошмара от 2016-а, с него сякаш си отиде още от и без това малкото останала надежда и позитивизъм около Чапекоензе.

Около стадион "Arena Condám" се затвърди усещането по-скоро като за храм, като за някакво място за молитва, а не за футболен мач или забавление.

За изпращане на скъпи и близки хора. А не като за място, където да отидеш да подкрепиш отбора, да се радваш на голове и на играта, която за всеки бразилец е повече от всичко на света.

Зелените любимци, донесли толкова ентусиазъм и позитивни емоции в началото на това десетилетие на региона, сега са нещо като сянка, около която ухае на смърт. Тя се е настанила там, около арената, и не иска да си тръгне.

Ето така живеят градът, регионът, клубът и хората, които още не могат да се отърсят от спомена за новините от онази проклета сутрин преди 3 години.

И 30 да минат, вероятно сянката на случилото се, ще остане надвиснала над тях.