Аврам Аврамов е роден на 6 февруари 1933 г. в разградското село Дянково. Първоначално завършва Физкултурния техникум в Пловдив, а през 1956 г. и ВИФ "Георги Димитров" със специалност туризъм и алпинизъм. След това е директор на централната планинска школа "Мальовица". Треньор по алпинизъм при Централния съвет на БТС. През 80-те години завежда отдел "Физкултура, спорт и туризъм" при Градския съвет на БТС в София. През 1953 г. поради измръзване изгубва пръстите и на двата си крака. През 1963 г. изкачва връх Монблан де такюл, а по-късно заедно с Георги Атанасов Пти Дрю - и двата във Френските Алпи. От 1972 г. е заслужил треньор. През февруари-май 1984 г. ръководи българската експедиция "Еверест 84". След смъртта на Христо Проданов по предложение на Аврам Аврамов се прави пълен траверс на Еверест по двата ръба, който става известен като "Българският траверс на Еверест". С указ № 1890 от 18 юни 1984 г. за проявена решителност и мъжество и за изключителни постижения получава званието Герой на социалистическия труд на България. Носител е още на ордени "Червено знаме на труда" (1964, 1972), "Кирил и Методий" - II ст. (1970), "За спортна слава" - I ст. (1979). Ето какво прави той днес. Аврам Аврамов говори пред Dir.bg.

- Г-н Аврамов, датата е 20 април 1984 година. Христо Проданов е тръгнал към върха... Сега сме 35 години по-късно... За какво си мислите на тази дата?
- Да, да тъжно е. Смъртта на Христо. Тогава ни се отвори хубаво време, точно тогава. И Христо, какъвто си беше все да бърза, да бърза...Докара го до там, че вече 35 години не е намерен. Това какво е? Загадка? Избързахме тогава.

Аврам Аврамов в Базовия лагер

- И след нас, българите, вече 35 години никой не атакува Еверест по Западния гребен...
- Преди нас югославяните минаха по този път няколко години по-рано, но и в тяхната експедиция имаше жертва.

Всички снимки можете да видите тук>>>

(б.р.- Западния гребен, наричан "Жестокия път". Дълъг е 6, 5 километра, с денивелация 3550 м. Точно по него преминава границата между Непал и Китай. От всички маршрути към осемхилядниците на планетата той единствен съдържа пасаж от V категория на височина 8750 м. Такава категория на такава височина са преминавали само трима словенци, един хърватин (през 1979 г. експедицията е обявена нато "Югославска"), един шерп и петима българи:
13 май 1979 г. - Андрей Щремфель и Йерней (Нейц) Заплотник (Словения)
15 май 1979 г. - Стане Белак (Словения), Стипе Божич (Хърватска) и Анг Пху (Непал)
20 април 1984 г. - Христо Проданов (България)
8 май 1984 г. - Иван Вълчев и Методи Савов (България)
9 май 1984 г. - Николай Петков и Кирил Досков (България)

- И след нас никой не е тръгвал по този път?
- Това е най-трудният път. При Христо може би проблем бе и това, че го напусна другарят (б.р. - шерпът), с който бе тръгнал.

- Когато вече поехте експедицията и тръгнахте към Еверест, какви мисли ви минаваха през главата?
- Много неща мислих и премислях. Опцията да не успеем също бе възможна, но успяхме. А днес вече над 1000 души могат да се похвалят с това, че са покорили Еверест. Много хора и загинаха.

- Върхът винаги ще е предизвикателство. Миналата година Боян Петров остана в плена на планината...
- От доста време съм се отделил от активното участие в алпинизма, но имам книгата на Боян Петров, която той ми надписа. Това бе през 2017-а. Ужасно е това, което стана с него. Аз му казах, че не обичам да ми надписват книгите, но той ми я надписа. Същото мога да кажа и за парашутиста Кирил Воденичаров, който ми надписа неговата книга с автограф и "От лудия за лудия". Така се поздравяваме ние, алпинистите.

- Когато се каже експедиция "Еверест 84", кое е нещото, за което се сещате?

- Много неща помнех, но вече спомените са избледнели. След мен остават книги. Но няма как се забрави трагедията с Христо. Можем да си приказваме много, но, вижте, минаха 35 години. Какво ново и интересно да кажа.

- Помислете...
- Всъщност никога не съм искал да се кача на Еверест. На мен ми бе достатъчно, че два месеца живях на 5300 метра в Базовия лагер. Луда работа, това беше експедицията.

- Луда работа, но завършила успешно?
- Какво значи успешно, след като имаме трагедия. Да, като цяло покоряването бе определено като най-голямото спортно постижение за годината. Имаме ли смърт, какво да му е доброто. Някой казват - не могъл, опитал... Но Христо какво ли не беше опитвал. Лошо бе това, че се върна шерпът и го остави да продължи сам. Иначе Христо се качи, стреля няколко пъти с ракети и после го загубихме. Всички опити да го намерим в следващите 4-5 дни не се получиха. Не го намерихме. Не знам и дали някога ще го намерим. И сега се повтори това с Боян Петров.

- Планината не прощава дори и на опитните хора, когато попадат в тежка ситуация...
- Не бих приел такава оценка, че не прощава. В планината има много хубави неща, тя е предизвикателство. Тръпка е. Ето ме мен, аз съм човек от равното, но планината ме привлече. Аз съм родом от Разградско.

- И сега сте фен на Лудогорец сигурно...
- Да.

- И това е така, защото сте бил футболист в този клуб...
- Да, играх там, когато бях на 14-15 години. Това е през 1947-а. (Смее се) Играх там като ученик.

- И сега се радвате на успехите на Лудогорец?
- Да, чета много спортна преса. Интересувам се.

- Спортът ви събира със съпругата ви Благовеста, която ви напусна преди година...
- Ние се запознахме в техникума по физкултура и спорт в Пловдив. Бяхме първия випуск - 1949 година. Завърших после ВИФ през 1956 година и станах алпинист. Жена ми и тя се оказа запалена по планината. Благовеста е първата жена, удостоена с алпийско звание "майстор на спорта". В същото време тя бе и три пъти поред републикански шампион по ски ориентиране. Но ето, напусна ме. И дъщерите ми обичат планината, но те са далече. Живеят в Канада. Вече 15-16 години са там. Имат деца, канят ме, но не мога да живея при тях. Бях скоро, преди няколко години, за няколко месеца. Те са друго поколение. А и как да седя там 13 години. (Смее се) Целя се до 100 години да живея. (Смее се). Започнах вече 87-ата си година. Страдам. Не чувам добре, измъчва ме това нещо. Но така стоят нещата.

Всички снимки можете да видите тук>>>