Какъв вятър довя един северноирландец в българския футбол? Как така човек, който е израснал сред бомбите и убийствата на Белфаст от 80-те и 90-те, минал през водовъртежа на омраза в две от най-големите футболни дербита на Острова, вкарал голове на Португалия, Дания и Полша с националния екип, днес води славния за нашия футбол Пирин?

Отговорът съдържа едно име - Уорън Фийни. Той е на 40 години и от ноември 2019-а е в Благоевград. Отборът му е първи във Втора лига и се е устремил към промоция. Без съмнение - чешит, корав характер, колорит и различен за българския футбол елемент. И някой, с когото можеш да говориш за футбол с часове. Именно това направи Dir.bg, като отиде до стадиона на Пирин и седна на кафе с ирландеца в офиса му. Страстта му към играта и работата лесно може да се усети. Още отговори, а и други прелюбопитни истории от живот и кариера, които определено са били всичко друго, но не и скучни - в следващите редове. Там ще разберете:

- Какво е да растеш с новините, че миналата нощ са застреляли някого на улицата?

- Да чистиш обувките на Джими Флойд Хаселбанк

- Защо обу сини обувки на стадиона на Селтик?

- Как се чувства в България, колко литра ракия е складирал у дома и трудно ли се променя манталитетът и мисленето на българския футболист?

Началото и първите стъпки във футбола

Влизането ми във футбола бе нормално, защото моят дядо и баща имат мачове за Северна Ирландия. Ние сме футболно семейство. Татко има един мач за националния отбор, когато е сменил като резерва Джордж Бест. Като дете не знаех нищо друго освен футбола. Сестра ми беше мозъкът на семейството. Аз просто се прибирах, хвърлях чантата в коридора и отивах да играя с топката.

Започнах в детския отбор, а след това не се спрях. Всяка Коледа, Великден или друг празник, отивах в Манчестър Юнайтед, Глазгоу Рейнджърс, Лийдс, Челси. Минавах тестове с ученическите им отбори, с детските. Не почивах, общо взето бе така от 11-годишна възраст. Така бе до 16, когато вече отидох окончателно в Лийдс.

Може би най-голямата ми критика към съвременния живот е, че младежите получават всичко наготово. Ние трябваше да си го заслужим. Чистихме обувките на по-старите, миехме колата на треньора. Каквото се налага. И това е школа.

Embed from Getty Images

В Лийдс имах две контузии, както и херния. Тренирах с онзи отбор, който достигна полуфиналите на Шампионска лига през 2000-а година. Рио Фърдинанд, Лий Бойер, Джими Флойд Хаселбанк, Хари Кюъл, Марк Видука. Можеше спокойно да ги изправиш срещу Реал Мадрид.

Те имаха уникален отборен дух, наистина уникален. Именно това ги доведе до онази фаза. Страхотни играчи, беше уникално да раста покрай тях като младеж. Но в същото време те бяха безпощадни, просто безпощадни. Само, ако разкажа някои от историите, а те са много, ще мога вляза в рубриката "забравени досиета".

Това е културата, с която израснах за четирите години в Лийдс. Имах щастието да прекарам четири страхотни години в този велик клуб. Вярвам, че всичко това изгражда характера, абсолютно убеден съм в това. Аз например чистех футболните обувки на Джими Флойд Хаселбанк. Това е традиция в британския футбол. Научих много от Джими.

Ето, виждаме сега отбори като Манчестър Сити и Ливърпул, които са най-добрите в Англия - третират младите си играчи като някакви суперзвезди. Това е най-голямата ми критика към съвременния футбол. Проблемът не е само в една конретна причина. Различно възпитание, ралзични училища, много култури, без да искам да звуча неуважително.

Друга причина - многото компютри, които навлязоха. Имам предвид данните, изследванията, математиката и цялата статистика за играта. Много бивши играчи не успяват да се доберат до лиценз заради хора, учили футбола на компютър. Аз съм голям фен на това бившите играчи да са ангажирани във футбола. Ето и тук, опитвам да привлека всички бивши играчи около клуба, защото това е признак на уважение.

Виждате, че на всеки мач Петър Михтарски е до нас. Използвам съветите му, защото този човек е играл на най-високо ниво. Представлявал е и страната си с националния отбор. Обичам тази практика и си мисля, че е чудесно да го имаме около отбора.

Има и изключения, разбира се. Треньори, които не са били добри футболисти, но стават големи мениджъри - имаме Венгер, имаме Моуриньо... както и младият треньор на Лайпциг, Нагелсман. Но са само няколко в големия футбол, нали? Когато си бивш играч, знаеш много за един мач и за това какво става на терена. Знаеш какво е да седиш в тунела преди мач срещу съперника, да се гледате в очите и да си казвате мислено: С теб отиваме на война, приятел!

Някои от курсовете в наши дни са твърде усложнени, някои от обясненията, от методиките. А все пак футболът все още е играта, в която трябва да пратиш топката в мрежата, нали така?

В момента виждаме, че за младите важното е каква кола караш и какъв часовник имаш. Но това не е само във футбола, просто животът стана такъв.

Отново за мен - аз съм огромен фен на Глазгоу Рейнджърс от дете. Ако говорим за контактите ми с големи личности във футбола - Роби Фаулър е един от най-добрите ми приятели, говорим си може би три пъти седмично. Роби е страхотно момче, толкова скромен и здраво стъпил на земята. Всъщност брат му има футболна академия и се опитваме да работим заедно в тази насока.

Хари Кюъл пък бе кум на сватбата ми, той наскоро дойде и тук, в Благоевград. 

Как ставаш мразен и от двете страни на едно ужасно съперничество

Да - Кардиф и Суонси. Ужасна омраза.

Първо подписах с Кардиф през 2007 г., тогава все още бях национален състезател. Вижте, аз не съм от онези, които искат просто да подпишат и да вземат парите, като могат да си седят на пейката. Аз искам да играя. Тогава в отбора дойдоха Роби Фаулър, Джими Флойд Хаселбанк... Те си бяха суперзвезди, аз не играех особено често и разбирах защо при такива имена. Просто обаче не можех да се примиря, че ще имам периферна роля, нямаше как да стане. Имаше пет отобра, които ме искаха, видях - Суонзи, и си казах "защо не".

Когато отидох, ох ... Хората говорят за Селтик - Рейднжърс, но и това между Кардиф и Суонзи си заслужава да се види. Говорим за истинска, искрена и неподправена омраза. Говорим за дерби, което дълги години се играеше без гостуващи фенове, беше им забранено да пътуват.

Спомням си първия мач за Суонзи. Бях резерва и загрявах, а огромна част от феновете ме освиркваха. Нашите фенове! Аз влязох и вкарах в дебюта си, което поуспокои нещата. Там играех страхотно, но се контузих. Обичах Роберто Мартинес (бел. ред. - в момента селекционер на Белгия). Той е треньор от световна класа. Начинът на игра, работната етика, отношението към играчите. Всъщност той бе треньор, който не гледаше особено противника, за него бе важно какво правят неговите играчи. Той ме научи да бъда честен и директен с играчите си.

Спомням си конкретна случка.

Играхме мач в сряда и вкарах два гола. В събота останах резерва. Нахлух в офиса му и попитах гневно: Какво по дяволите става!? Вкарах два, а не играя днес!? Каза ми да седна, без изобщо да трепне. И ме попита каква е работата ми в клуба. Отговорих, леко смутен - да вкарвам голове. Той кимна одобрително и каза, че неговата работа пък е да подбере отбор, който ще му спечели следващия мач. Той гледа по-голямата картина, а не само един играч. И това беше. Какво можех да отговоря. Човекът бе напълно прав. В такъв момент осъзнаваш, че той няма нищо против теб. Просто преследва интереса на отбора, това наистина е по-голямата картинка. Заради тази случка гледам винаги да съм директен със своите играчи. Това е начинът.

След контузията се върнах в Кардиф. И там вече целият стадион ме освиркваше. Пак нашите фенове. Мен обаче изобщо не ме интересуваше. Феновете на този тим не са най-приятните в това отношение, но тогава голяма помощ ми оказа собственикът, който освен това имаше и влияние след най-радикалните от ултрасите. В крайна сметка това е футболът, взел съм някакво решение и това е положението.

Embed from Getty Images

След това имах шанс да се завърна в Лийдс, но се провалих на медицинския тест. Това бе изключително трудно нещо за преживяване. Завръщах се в родния си клуб, но нещата не се развиха по план. Имах стара контузия в бедрото. Шест години играех с болки. Грешката ми беше, че просто играех на инжекции и пренебрегнах проблема. Може би това е от характера ми. Истината е, че след 23-годишна възраст аз никога не бях на сто процента здрав и в кондиция. Сега виждаме какви са играчите - най-малката болка и отказват да играят.

Та заради тези инжекции в продължение на шест години, не успях да мина медицинския преглед в Лийдс. Трябваше да се оперирам. Приех го доста тежко, но това е футболът. Изпълнен е с възходи и падения. През цялото време след операцията обаче бях на отлично ниво психически и във възстановяването си. Постоянно ходех във фитнеса, работех допълнително. Отново говорим за характер. Знаех, че само това е начинът да преодолея това нещо. И не ходех във фитнеса, само за да отбия номера. Наистина работех, за да успея да се завърна.

Откъде идва характерът?

Не трябва да забравяме, че аз идвам от Белфаст. Израснах в средата на всичките проблеми там. Докато растях някои от приятелите ми загинаха. Заради онези години други все още са в затвора. Израснах в среда, където трябваше да мразим тези от другата страна. Често хвърлях камъни и бутилки през оградата (бел. ред. - и до днес ограда разделя католици от протестанти в Белфаст). Може би тази обстановка, цялата култура ме направи такъв характер. Винаги съм казвал, че те не са лоши хора. Просто такава беше ситуацията. Не познавахме друго нещо, освен конфликт и омраза.

Баща ми имаше решаваща роля за моето влизане във футбола. Виждаше, че имам талант и ми каза "Махай се бързо от тази среда". Но когато се връщам у дома, аз все още виждам старите си другари. Все пак те са ми приятели, въпреки всичко. В момента там е същото, нищо не се е променило, просто не чувате за него. Е, може би не съвсем същото... Няма я цялата лудост като преди. Например помня какво е да се будиш сутрин и да чуваш, че този или онзи е бил застрелян на улицата. Чувахме бомбите, виждахме войници по улиците.

Напрежението все още го има, но не на ниво, че да става световно достояние. А и не е на принципа "око за око". Убиват един от едната страна, след това - друг от другата. Това време отмина. Насилието пак го има, но по-скоро от военен, конфликтът стана криминален, свързан е с престъпността.

Убеден съм, че тази среда ми помогна когато "прекосих водата" (метафора на това да отиде в Англия) и се изправих срещу английските момчета във футбола.

За първите впечатления от България и има ли културен шок?

Обади ми се един човек, който имаше контакти с предишните собственици тук. Пита ме - интересува ли те? Първата ми реакция беше - България!? Но аз съм оптимист и позитивен човек. И такъв, който вярва, че винаги напред ще се случват добри неща. В онзи момент точно бях започнал да губя вяра във футбола заради предателствата в него. Това бе след нещата, които ми се бяха случили в предишните две работи.

Прибрах се при семейството и не очаквах нищо да се случи известно време. Но почивката свърши бързо. Така дойдох тук. Страхотно място, страхотни хора - влюбих се бързо в България. Жена ми е невероятен човек - тя ме разбира, знае какъв е животът на футболиста и на футболния човек. Тя е директор на компания, има важна работа и остана там. Няма как, така е било в цялата ми кариера - с пътувания и дистанция от хиляди километри между нас.

Културата?

Аз насърчавам моите играчи да пият по бира след мач. За мен това е отборният дух, а той носи 10-12 допълнителни точки в края на сезона. Откакто дойдох тук, опитвам да променя манталитета на хората около Пирин. Говоря с личности като Любо Пенев и Краси Балъков - две абсолютни легенди, които ми казваха: Това ще ти е трудно да го направиш, но не се предавай и опитвай!

Обожавам хората тук в България. Знам и за Благоевград - едно специално място за българския футбол. Да, знам историята. Оттук са тръгнали много водещи играчи. Но около отбора исках друг дух, да променим задружността. Вярвам в това - пийте бира след мач и се забавлявайте. Но когато тренираме, тренираме здраво!

Давам един пример - при Антонио Конте Челси вървеше към титлата в края на сезона преди няколко години и бяха снимали как играчите си пийват по бира в съблекалнята след мача. Това е чудесно! Какво по-нормално от това, знаете ли колко здраво са тренирали тези хора преди това. И какво напрежение е имало върху тях за този мач и победа? Бирата е чудесна, но без да се прекалява. Ние имаме отличен отбор, а вече ми харесва и нашия дух. Виждам, че играчите идват с удоволствие на тренировка.

Наскоро взехме 17 от 21 възможни точки в една поредица и аз им дадох почивка - два, дори три дни. Хората се чудиха - защо им даваш почивка, ще се отпуснат!? Но аз знам, че ние сме така подготвени, че съперниците ни - всички, получават схващания и крампи срещу нас. Това е, защото те може би тренират по 2 часа и половина всеки ден, вероятно и по повече. Ние пък тренираме час и половина, но интензитетът във всяка тренировка е на много високо ниво. Темпото е като в мач. Затова сме подготвени добре. Сега ни предстоят 5 мача за 18 дни и някои хора тук се спогледаха при излизането на програмата. Какво? Давайте ги! Готови сме!

Тренировъчният режим е ключов. Един мой приятел - Анди Маси, беше в Ливърпул при Клоп като лекар на първия отбор, но напусна след миналия сезон и отиде да работи във ФИФА (сега е шеф на медицинската комисия там). И в Англия хората казват, че неговото напускане е голямата причина защо сега Ливърпул има толкова контузии. Но той лично ми е казвал, че тренировъчният режим на Клоп е убийствен. На него му е отнело 4 месеца да накара играчите да свикнат с него при пристигането му.

Когато подбирахме състава, избрах да взема качество, а не количество - 16 добри футболисти, останалите са деца. А тук има много талантливи деца. Взехме хора като Бодуров, Манолев, Златинов, Старокин - те са помощта ми в опита да променя мисленето. Те са виждали доста неща във футбола, играли са из страната в големи клубове, а и в сериозни първенства навън. А когато играчите повярват в това, което опитваш да ги накараш да правят, нещата се случват.

Естествено има и гласове - защо ирландец, защо не български треньор... Онзи ден някой от Созопол го бе казал след мача ни с тях. Всеки може да има мнение. Но идеята е - какво значение има кой откъде е, ако си върши работата? Дали на мен ще ми пука, ако съм фен и отборът играе добре, от коя държава е треньорът?

Собственикът тук е страхотен. Сам признава, че не разбира много от футбол, но вече виждам как се вълнува от мачовете. Наслаждавам се на работата си в Пирин съвсем искрено. Ясно беше, че ще има и недоверие към мен и методите ми. Нормално е. А аз винаги съм се отнасял с огромно уважение към хората тук и към традициите на футбола в тази страна и региона. Едновременно с това, не се притеснявам да върша нещата по моя начин. Който не желае да се промени и да го прави, разделяме се. Аз вярвам в това, което правя. Мисля, че и момчетата вече го разбират. Страхотни са.

Казвам на играчите си - не ми пука какво правите, когато не сте на работа. Не съм ви детегледачка, не съм бавачка. Ако искате, пийте по 15 бири довечера. Идвате на тренировка на другия ден, ако сте най-добрият и в топ кондиция - супер. Ако обаче сте зле, ще ви покажа, че така не става. Ще го разберете съвсем ясно. Не мога да казвам на хора с опита на Бодуров и Манолев какво да правят извън тренировките и мачовете, нали?

Те са пример за останалите в тернировките. Ще си позволя да кажа още нещо - не разбирам защо те не са в националния отбор. Защото играят във Втора лига ли? Това не е достатъчен аргумент, ако играят на високо ниво всяка седмица. Преслав Йорданов не спира да вкарва голове, какво от това, че играе във Втора лига?

Манолев тича като 20-годишен, но с огромен опит. Мрази да губи дори на тренвировка, трябва да го видите - всеки ден тренира, сякаш е за последно. Това мислене - този играе във Втора лига, значи е по-ниско ниво, е остаряло и трябва да се промени. Вижте Камбуров - той е на 40 години и хората се подсмихват, когато някой го спомене за националния отбор. Защо? Кой вкарва повече от него? Нали това е логиката - играят тези, които са най-добри?

Как и защо реши да е треньор?

Изкарах курсовете още, когато бях на 26 години и играех в Чемпиъншип. Винаги съм искал да продължа като треньор, като мениджър. Естествено, аз обожавах да играя, но знаех, че денят ще дойде и приключваш. Затова, когато бях контузен по време на футболната ми кариера, имах навика да отивам да помагам на треньорите на юношите в съответния клуб. Така се учиш, виждаш, набираш опит и увереност. Днес насърчавам играчите си да правят същото.

Защото да си мениджър не е само да тренираш отбора, а да имаш увереността да говориш, да внушаваш, да комуникираш. Казвам го на хора като Манолев, Бодуров, Влади Златинов - вашето време идва, гответе се за него.

Стилът му на треньор

Аз не мога да седна край тъчлинията. Постоянно съм прав, в мача съм. Вижте Конте, Клоп, другите големи треньори. Трябва да си постоянно до играчите си, да си до терена, да си в екшъна и да показваш, че си ангажиран. Ти изживяваш всяка минута, сякаш играеш.

Кой бе вдъхновението ми? Не е един, но бих казал Майк Нюъл в Лутън, Роберто Мартинес в Суонси... Признавам си, че нито една моя тренировка днес не е извадена от някакъв компютър или готов модел. Взимани са от бившите ми треньори, като някои съм променял тук и там. Но от там съм събирал опита си. Така, когато видя, че на някого тренировките ми се струват трудни, спокойно му казвам - няма нищо от това, което ти правиш сега, което аз да не съм правил преди теб.

Обожавах да играя в Лутън под ръководството на Нюъл. Спомням си, че през 2005-а дойдохме на предсезонна подготовка в България (играят с ЦСКА - б.ред.). В хотела ни в София имаше казино и момчетата... знаете, беше трудно да не се изкушат. Това е друга история обаче. Същия сезон ние стартирахме с четири победи от първите четири мача, а до средата на първенството бяхме в челото. И то в лига с Лийдс, Саутхемптън, Шефийлд Юнайтед - топ отбори. Малкият Лутън...

Майк никога не отделяше голямо внимание на противника и не ни занимавмаше с това колко са силни те. Акцентът бе върху това какво ние правим или не правим добре. Това беше подходът му, което аз лично адмирирам напълно. Аз съм възпитан по този начин във футбола. Ако се тревожиш твърде много за противника, ще ти избяга фокусът, концентрацията върху твоите качества. Моят начин е - излез и покажи какво можеш, играй с усмивка, нека те се тревожат за теб. Играй, атакувай, а ако изгубиш топката - отивай и си взимай шибаната топка обратно! Не е толкова сложно, нали!?

Миналата година играхме с Берое за купата и водихме с 3:1 малко преди края. Те са топ отбор. Ако бяхме започнали да се търкаляме по земята, може би щяхме да ги елиминираме. Но не, ние играхме.

Нивото на футбола в България

Честно казано, двама от най-добрите нападатели в историята, поне от тези, които аз съм гледал, са българи - Стоичков и Бербатов. Вашият отбор от 1994-а беше страхотен, толкова агресивен и опасен. Имаше характер.

Затова аз споря с хората тук по темата за нивото. Има футболисти, има качество. Всички ние, които работим в българския футбол, искаме нивото да се подобри. Това е ясно. Срещам се постоянно с хора, говоря с хора - фигури от българския футбол. Видях се и с националния селекционер Ясен Петров (след мача с Швейцария - б.р.). Говорих с Любо Пенев, с Балъков, често разговарям с Алън Пардю, който е директор в ЦСКА. Всички искаме да подобрим нивото.

Извън футбола, признавам - обичам ракията ви. Хората от клуба и футболистите сигурно са ми подарили вече около 80 литра, които съм складирал у дома. Обожавам храната тук, вече уча езика, което е трудно. Но вече мога да говоря неща, които употребявам в тренировките си.

Страхотно е да се живее в България, тук има четири сезона, а и планините наоколо (показва през прозореца на офиса - б.р.). Бяхме с отбора в Албена за предсезонен лагер. Прекрасно е! Все едно си в Марбея.

Ясно е, че ще има критики и ще се говори около моето идване и работа тук. Аз не съм в социалните мрежи, не вярвам и не разбирам това. А там да се критикува е ежедневие. Разбирам, че някои хора ме гледаха с недоверие, особено в началото. Сега сме в отлична позиция за влизане в Първа лига. Хората наоколо трябва да се обединят около клуба и да ни подкрепят.

Амбициите

Естествено като всеки човек, искам да постигна най-високото възможно ниво в професията си. Сега обаче съм тук и мисля само за моя клуб, за Пирин. През есента и зимата имах оферти, но останах тук. Казах на отбора - момчета, дайте да го направим. Дайте да влезем в Първа лига!

Ако дойде оферта за мой играч от наистина стойностно място в чужбина, аз ще го насърча да иде там. Ще го закарам лично, както се казва. Защото това е добре и за неговото развитие и за футбола тук като цяло.

В добра позиция сме да влезем в първа лига, но работата не е свършена. Аз добре знам от опит как работи футболът, той понякога ти надава един шут в задника, ако се отпуснеш.

Къде би бил този Пирин в елита на българския футбол?

 В Първа лига има някои страхотни отбори. Но ние сме играли предсезонни мачове с ЦСКА, Арда, Берое. Не искам да гледам толкова напред, засега целта е ние да повишим класата си. Имаме страхотна академия и искам да наложа младите момчета. Няма да ме притесни да го направя и в елита.

Едно мога да кажа - няма да влезем там и да мислим само как да не изпаднем. Някои отбори разсъждават така - трябва да ни дадат премии, ако оцелеем? Премии? За оставане в групата? Това ли са ви амбициите? Не го разбирам, от какво се страхуваш? Още не си играл с водещите отбори, а вече се страхуваш.

Спомнете си Лестър, а има и много други примери. Никога не се отписвай сам и не се подценявай. Играй с усмивка, наслади се, играй футбол. В момента вероятно има отбори, които са доста по-напред от нас като класа. Те имат чудесни играчи, много голям избор. Но ние ще играем по правилния начин, ще играем футбол. Нямаме търпение да се изправим срещу тях, нали затова сме във футбола! Да се покажем срещу такива отбори, да покажем какво можем, да премерим сили на терена. Не да се страхуваме.

Най-великият момент като футболист?

Без замисляне бих казал - дебютът ми за Северна Ирландия е незабравим, да играеш за първи път за родината си е усещане, което не може да се сравни с нищо.

Embed from Getty Images

Но има и още един... Да вкарам на Селтик пред 60 000 техни фенове също бе нещо специално. О, колко специално беше това! Играех за Дънди Юнайтед, а феновете на Селтик знаеха, че аз съм северноирландец, протестант, фен на Рейнджърс от дете... Обикновено се нуждаех от полицейски ескорт, когато играех на стадиона на Селтик. Аз обаче никога не се притеснявах от феновете, а напротив - закачах се, показвах ясно кой съм и се държах предизвикателно. За онзи мач си бях сложил сини футболни обувки умишлено, за да ги дразня допълнително. Топката дойде, вкарах... велико!

Но има и предистория - три седмици по-рано вкарах на Рейнджърс, но не празнувах гола.

Съотборниците ми идват да ме прегръщат, аз ги бутам и не се радвам. Феновете на Рейнджърс бяха заели три четвърти от стадиона ни, а когато по-късно ме смениха, те ме аплодираха. Това почти ме разплака, но... Има един бар в Глазгоу, който е собственост на легендата на Рейнджърс Йън Дюрант. След мача, в който им вкарах, той ми каза: Не идвай към пъба. Да не си стъпил! Мислих, че се шегува, но изобщо не се шегуваше!

Три седмици по-късно - бум, вкарвам на Селтик и поздравих стадиона с един жест (показва нещо неособено прилично с ръце - б.р.). Телефонът ми звъни след мача - Дюрант. Казва ми: Фийно, идвай към бара, напитките са безплатни! Ето това е специален момент! Селтик и Рейнджърс... омразата, религията и цялото това съперничество са неописуеми.

За какво съжалява?

Може би само за едно - когато бях млад, съвсем в началото, трябваше да съм малко по-сериозен в отношението си към футбола. Бях ужасен младеж за работа от гледна точка на треньорите ми. Постоянно се оплаквах шумно и мърморех, когато не играех. Сигурно съм бил кошмарен за хората, с които съм работил.

Днес го използвам като опит в треньорската си работа. А това е безценен опит.