Днешният 20 декември е специален ден за Христо Стоичков. В неговата футболна кариера, в която много върхове са покорени, без съмнение има един момент с височината на Еверест. Специален е денят и за играта в България.

Преди 25 години на 20 декември в Париж бе церемонията за "Златната топка". Тогава нямаше Туитър, нямаше социални мрежи и интернет, нито пък истерия кой печели, кой е втори и т.н. Но имаше очакване в цялата страна, че нашият номер 8 ще вземе в ръце най-важната награда във футбола. Две години по-рано пак очаквахме да е той, но тогава първи стана Марко ван Бастен от Милан.

За читателите на Dir.bg най-големият футболист в историята на страната се върна към деня, в който качи Еверест на футбола. Разказа ни за "Златната топка" и как тя падна в ръцете на един българин. Връщаме ви към онзи ден през погледа на човека, изиграл главната роля в него.

"Златната топка" винаги е била моя мечта. Юношеска, детска, професионална - говори Стоичков. - През 1992 година заслужавах да я получа. Не стана. Лишиха ме от нея, но не се сърдя. Така е било писано. Трябвало е явно да направя нещо много не само с Барселона, но и с националния отбор на Бълггария. Както стана през 1994-а.

През 1993-а също бях на косъм и също не стигнах до "Златна топка". Като че ли всяка минала година все повече ме амбицираше. Не е било фикс идея. Беше цел, към която се стремях в повече от 70 мача на година."

Как и кога е разбрал Стоичков, че "Топката" този път е с неговото име и няма мърдане?

"Мисля, че беше две седмици преди церемонията. Не исках да повярвам, докато не видях този уникален шедьовър с моето име върху него. От списанието "Франс Футбол" ме помолиха да пазя тайна. Знаете ме - когато кажа нещо, държа на думата си докрай. Единственият човек, който знаеше, бе съпругата ми Марияна."

"Никога не съм сънувал церемонията предварително. Нашият треньор Йохан Кройф не разрешаваше и грам да се разсейваме. Не си мислете, че е бил деспот. Той беше като наш баща и искаше най-доброто за нас.

Едно от качествата ми е, че винаги съм стъпил здраво на земята. Знаех, че съм футболист номер едно и трябва да го доказвам във всеки мач и занапред. Време за сънища и размисли за това как ще ме награждават не е имало. А и аз вече имах опит с подобни церемонии - и за Футболист №1 на България, и за "Златна обувка" на европейския футбол."

Видяхме въздишка на облекчение на кадрите тогава, видяхме един леко дори притеснен, някак напрегнат Стоичков по време на церемонията. Сякаш му бе по-трудно там, отколкото пред вратите на съперниците. А по това време той ги поразяваше безпощадно, бе актуален голмайстор на Мондиал 1994 от същата година и вече имаше около 100 гола в екипа на Барса, бе спечелил европейска клубна титла и още куп трофеи.

Награждаването се излъчи и у нас, вероятно гледано от стотици хиляди в онази декемврийска вечер.

"Признавам, че бях много горд, когато "Златната топка" бе в ръцете ми - продължава Стоичков да връща лентата. - Казах си: "Мечтата се сбъдна!"

Винаги съм повтарял, че тази награда не е само моя. Тя е на всичките ми треньори и съотборници. Тя е на България.

Преди дни имах честта да изведа Лео Меси по червения килим, по който години преди него и аз минах.

И си помислих: "Дано имам същата чест и до мен да е някой българин, който да я е заслужил!" Не съм лицемерен. Казвам го от сърце.

След триумфа на Меси сега, горд съм и заради Барселона. Аз бях третият носител на "Златната топка" от клуба след Луис Суарес и Йохан Кройф. А сега с Меси пак показахме на Реал кой командва парада. Ние имаме 12, а те - 11. Ще имат да ни гонят."

Преди 25 години Стоичков прегърна Кройф още на сцената, когато държеше скъпоценния къс злато в ръце. Съпругата Марияна грееше сред публиката, където се вееха и български знаменца.

Но как са минали тържествата? Ето как:

"Празнувахме "Златната топка" сравнително кротко. Бяхме в Париж с Марияна и Йохан. Знаех, че няма да е щастлив да вижда прекалено много тържества и малко мислене за футбол. Пихме шампанско, разказахме си още веднъж за най-добрите мачове и - с първия самолет за Барселона. Няма как.

Имах чувството, че Йохан се радваше повече от мен. Разказваше ми как е решил да ме вземе от ЦСКА, как съм вкарал головете на Барселона и съм го впечатлил. Кройф никога не е криел, че съм сред хората, с които най-много е работил индивидуално в треньорската си кариера."

Удивително, но това как грее от радост Кройф не убягва и на други. Списание "Франс Футбол" пише в статията си за церемонията:

"Това бе като четвърта "Златна топка" на Йохан (има три като играч - б.а.). Блясъкът в очите му, неподправената гордост и радост... Все пак той е изминал дълъг път заедно с този огнен българин, като двамата стигнаха до Париж. Нещо като малка "златна топчица" за Кройф, редом с голямата за Христо."

Описанието на "Франс футбол" за носителя на 39-ия приз за играч №1 на Европа продължава така:

"Стоичков е точно като футбола на нашето време - човешки, нито прекалено луд, нито твърде мъдър. Той е като израз на тоталния спектакъл, на яркото зрелище. Неговите изражения на лицето, болка и емоция, театралните му жестове, високомерните му понякога движения и слова, преди изведнъж отново да се превърне в развълнувано дете сред децата, го превръщат в изключителен характер. Той е фината и грубата сила едновременно."

Историята продължава да разказва самият герой пред Dir.bg. Само 24 часа след церемонията, призът стигна до терена на "Камп Ноу" за домакинския мач с Бетис, в който Барселона прави 1:1.

Преди началото номер 8 вдига над главата си "Златната топка". Паметен момент!

"Знаех, че ще ме питате и на кой мач съм я показал на "Камп Ноу"... Наистина не сещам кой е съперникът (припомняме, че е Бетис - б.а.). Знам само, че 100 хиляди скандираха името ми. Божествено беше. Имах чувството, че съм стъпил на върха на света. А то така и беше. Без да съм сигурен, май вкарах гол.

Но той е един от стотиците, нали?

Много съм горд от още един факт, който оцених по-късно. Аз съм един от четиримата в историята, които в една година взеха "Златна топка" и "Златна обувка". Това сме - Герд Мюлер, Паоло Роси, Христо Стоичков и Роналдо - Феномена."

Припомняме в добавка само още нещо. Думите на Кавалера на "Златната топка" за 1994 г. на церемонията, отправени на чист български език от сцената:

"Искам да кажа на всички българи, че най-после сме там, където трябва да бъдем."

Незабравимо.