17-11-2017 20-11-2018

Идол, по-силен от омразата: Никой не може да се мери с Бог. Освен Стан Либуда!

Преди съботното дерби на Рур - историята на гения на дрибъла, боготворен и от двете агитки

15:36 | 15 май 2020 | Автор : Динко Гоцев 7 2729

Надписът се е появил на стена на една църква някъде около Дортмунд. Или на пътя за Гелзенкирхен. Или в самия Гелзенкирхен... Версиите са различни, никой не може да каже с точност.

Време за мен

Знае се, че се случва се някъде през 60-те години до слоган на Евангелистката църква от онези години. Той гласи (с калиграфски почерк):

"Никой не може да е над Бог" (свободен превод). Ръка на запалянко е добавила отдолу продължението с обикновена боя и неособено красив почерк: "Освен Стан Либуда!".

Случката става митична. Тази стена с тези две фрази се превръща в култ, въпреки че скоро втората е замазана - естествено. Но тя живее във времето, превърната в най-популярното описание на една от най-колоритните фигури в немския футбол. Знаят я поколения фенове из цяла Германия.

Историята на Райнхард Либуда, наричан Стан, е спомен за поредния футболен гений, забравен в прашясалите страници на играта. Днес героите са други, но за тях едва ли някой би извадил кофа с боя, за да напише нещо върху фасада на храм божи. По-скоро - ще измисли gif или meme в Туитър или Инстаграм.

Дали обаче на днешните футболни звезди ще кръщават бебета десетилетия след смъртта им, както е в областта на Германия, в която футболът е единственото по-важно нещо от прехраната? Защото в Рур е така.

Всъщност, Райнхарт Либуда не е от Рур. Ражда се през 1943-а по време на Втората световна война, в градчето Вендлинхаузен, което днес носи името Дорентруп. И то е в Северен Рейн и Вестфалия, на около стотина километра от Дортмунд и още малко по-далеч от Гелзенкирхен. Двата града, в които името на този "футболен Господ" е парола. И които не могат да се понасят на тема футбол.

Райнхард вижда топката някъде около четиригодишна възраст. След това не може да му се обясни, че има и други неща в живота. Само тя е важна. На 11 години става част от Шалке, като това са времената, в които Бундеслигата още не съществува - има национален шампионат, но на полуаматьорски начала и тепърва развиващ се.

Но Германия е световен шампион през същата 1954-а, което дава огромен тласък на футбола в страната. Малкият Райнхард е влюбен във Фриц Валтер, Хелмут Ран и останалите герои от Мондиал 1954, и твърдо е решен да стане професионален играч. Чак през 1963-а се ражда Бундеслигата във формат на пълна организация, структура и професионализъм. Тогава Райнхард вече е играч с укрепнала репутация.

Облича синята фланелка на мъжкия тим на Шалке за първи път малко преди да навърши 18. Срамежлив като походка, пристъпващ леко притеснено по терена, основно "тъпчещ тъчлинията по дясното крило". Но когато топката стигне до него става страшно.

Още няма 20 години, когато страната говори за Либуда като за гений на дрибъла. Финтовете му често поставят в конфузно положение дори национални защитници. За кеф на феновете ги сваля по задник на тревата, изчаква да станат и ги лъже втори път, преди да центрира. Забавлява се искрено, а забавлява и трибуните.

Райнхард става "Стан" някъде около 1961-ва, като прякорът идва от Станли Матюс, който тогава е сочен за еталон на дрибльор в световния футбол. И, разбира се, е първата "Златна топка" в историята. Играч, стилът на когото Либуда наподобява.

А момчето е толкова притеснително, че се дразни, когато го наричат така. Не може да повярва, че го сравняват с великия Матюс. Има проблеми и с грубостите на противника.

"Ритаха го в първите минути, за да го накарат да загуби интерес към мача - спомня си неговият приятел и съотборник в Шалке и Бундестима Клаус Фишер. - Той бе играч, който се трогваше от такива неща, не беше дебелокож. Някоя грубост и сякаш се обезсърчаваше. В домакинските мачове го преодоляваше, защото феновете започваха още по-бурно да го подкрепят и да скандират прякора му "Стан". Но когато играеше като гост и публиката също бе враждебна, понякога се изключваше."

Друг играч от онези години - Алфред Шмит-Аки, си спомня:

"Предупреждавахме го многократно: Не си играй с бранителите, не ги прави за смях, защото ще те наритат. Но той така разбираше футбола. Случвало се е да седя в центъра на игрището с ръце на кръста и дори не се опитвах да търся топката и да искам пас. Тя бе на крилото и там Стан си правеше неговите неща с поредния защитник. Лъжеше ги по 30-40 секунди, или по цяла минута. Стадионът се забавляваше, но не и когато гостувахме. Тогава му отвръщаха с ритници."

Стилът му не е лъжица за всяка уста. Викат го в Бундестима на 20, но след дебюта срещу Турция повиквателните са рядкост. През 1965-а преминава при врага от Борусия Дортмунд, но става първият, а вероятно и единственият играч, който го е направил и му се разминава гневът на запалянковците.

Ето затова е онзи надпис на стената, не само заради техниката и дрибъла му. Само Стан Либуда може да иде от Шалке в Дортмунд (после и обратно), и да му се размине.

Жълто-черната армия също го обожава. Та той си прави каквото поиска, отново. Идва и 5 май 1966-а, негов първи голям миг на световна слава.

Борусия играе финал за КНК в Глазгоу срещу Ливърпул на Бил Шенкли. Цял ден вали, теренът е разорана кална нива. Не е по вкуса на Либуда, неговата техника сякаш няма как да е фактор. За десерт Шенкли праща срещу него Джери Бърн, който изобщо не си поплюва. Още в осмата минута му влиза така, че феновете на Дортмунд изтръпват дали изобщо ще продължи мача. И той почти изчезва от него.

При 1:1 идват продължения, а в 107-ата минута вратарят на Ливърпул Томи Лоурънс избива топката пред краката на нападателя на германците Лотар Емерих. Тя отива далеч, далеч - на близо 35 метра от вратата, откъдето без забавяне Стан я праща над главите на бранителите и отчаяно тичащия назад страж - 2:1! Фамозен гол, който носи купата на Борусия.

Embed from Getty Images

Феновете нахлуват на терена и изнасят на ръце играчите, а на следващия ден у дома ги чакат 300 000 запалянковци. Това е първи европейски трофей за германски клуб, но Либуда дори не го знае, когато вкарва гола.

"Ема, няма да плащаме тези 10 000 марки!", вика той към съотборника Емерих в радостта след триумфа. С нападателя са играли покер до 2 часа предната нощ в хотела на отбора и треньорът Вили Мюлтхоп ги е хванал. "Ако паднем утре ще ви глобя с по 10 000 марки!", крещи гневен наставникът с прякор Фишке.

Но голът на Стан спасява положението. И го превръща в национална звезда, но не му отваря място в състава на световното същата година. Дори не гледа по телевизията финала, където ФРГ губи от Англия с 2:4. Не му пука. Във ваканция е. "Обожавам футбола, когато го играя. Не гледам как го правят другите", отсича.

Две години по-късно се връща в Шалке, където отново е приет като Бог. Както е изпратен и от Дортмунд. Той е единственото нещо, което свързва двете агитки и до днес - никой не го мрази. Всички го обожават.

Следват четири силни сезона, но отново - с типичната характеристика на гений, който играе, "когато му се иска". Феновете са възхитени в домакинските мачове, но при гостуванията Либуда понякога нахлупва "шапка невидимка". А и защитниците не са глупави, знаят му цаката.

Но през 1969-а се намесва решително за второто голямо и национално значимо дело на футболната си кариера. Западна Германия е на път да отпадне от Мондиал 1970, което е немислим срам при играчите, които има. Либуда влиза в състава за решителния мач срещу шотландците в Хамбург, който е като финал за класиране.

Развинтва пазача си, вкарва за 3:2 и Бундестима отива в Мексико. Голът на Стан идва едва 10 минути преди края, когато 72 000 по трибуните и милиони пред екраните вече се молят само на Господ. Нали помните графита на стената? Може пък да е писан някъде през октомври 1969-а след този мач, кой знае?

Крилото пътува за световното и е в разцвета на силите си. Дори - както забелязват някои журналисти, се е поотпуснал, отдал се е на живот. Но не е загубил от бързината и техниката си, особено... когато му се играе.

В Мексико Либуда е резерва на старта, а Германия едва бие Мароко с 2:1. Вторият мач е срещу България на Стефан Божков. Немският селекционер Хелмут Шьон взима решение за промени и 14-и номер е в състава.

Embed from Getty Images

Райнхард Либуда се появява с незагащената си фланелка и леко нехаен вид на десния фланг като титуляр. На стадиона в Леон идват едва 12 хиляди, двубоят не им е интересен. А и сякаш няма интрига... Но в 12-ата минута Аспарух Никодимов открива за България. Става интересно.

Тогава Стан Либуда се събужда. В 20-ата минута се разхожда край Гаганелов и бележи от нулев ъгъл. Още осем минути минават и крилото пак навързва пазача си, за да сервира топката на Герд Мюлер - 2:1. В 52-ата минута пак Стан пробива, фаулиран е - дузпа. Мюлер вкарва отново.

Но Либуда не е приключил. Центрира топката на главата на Бомбардира на нацията, за да му осигури хеттрик.

Гол, две асистенции и изработена дузпа. Западна Германия бие нашите с 5:2, а треньорът ни Божков казва: "Този човек можеше да го спрем само с автомат.".

Стан запазва мястото си в състава до полуфинала срещу Италия, където влиза като резерва в 52-ата минута. Велик двубой, но загубен с 3:4 след продължения. С 1:0 над Уругвай немците все пак взимат бронз от световното. На което изобщо нямаше да са, ако не бе крилото на Шалке.

У дома все повече се говори за други герои. Тези от Байерн, от Кьолн, от Хамбургер. Стан остава встрани от славата. Не че това го интересува. По линията от родния му град до Гелзенкирхен (през Дортмунд), той е със статут на Бог.

През 1971-ва обаче се случва нещо, което променя живота му. Избухва "Скандалът на Бундеслигата" - един от първите такива с корупция в европейския футбол.

Президентът на Кикерс Офенбах - Хорст Грегорио Канелас, вади аудиозапис за договорки, които са пратили отбора му във Втора лига. Сред мачовете, които се разследват, е Шалке - Арминия Билефелд, загубен от домакините с 0:1.

Общо 52-ма играчи са наказани, някои доживот. Санкция има и за национали като Клаус Фишер, Дитер Бурденски и ... Стан Либуда.

Отразява му се тежко. И без това притеснителен, той съвсем се затваря в себе си, а в края на същия сезон, преди да произнесат наказанието, той вдига Купата на Германия като капитан на Шалке... Най-после триумф. И после - гилотина.

Отива да играе в Страсбург, докато изтече двугодишното му наказание за Германия, после се връща в Шалке. Но не е същият. Записва едва 15 мача при третия си престой в кралскосиньо.

Отказва се на 32 години, когато видимо е тромав и нехаен, има и проблеми с повечкото бири вечер. Освен това идват и грижи със здравето, за които почти никой не знае. Има рак на гърлото, появил се много рано - още не е навършил 40... Последните му години са тежки, живее в Гелзенкирхен, градът е малък и хората нерядко го виждат как изяжда дните си с алкохол. Продава дори медала си от световното в Мексико, за да закърпи положението финансово.

Умира през 1996-а на едва 52. Краят му е от инсулт, но години преди това е в сериозна изолация от света, в която сам се поставя. Не иска и да чуе за футбол. А може би трябваше - 4 години по-рано излизат нови разкрития около скандала от 1971-ва и показанията на играчите на Шалке се оказват съвсем истински, те не са продали онзи мач с Билефелд. Наказани са невинни. Късно...

Либуда така и не успява да преодолее унижението, което му докарва санкцията. След него идват и здравословните проблеми, и тези с алкохола... Или пък - просто така е писано на футболните гении, да са различни и неразбрани, да имат свой път в живота, който криволичи от общоприетите. Примери - колкото искате.

"Гаринча на Германия", го нарича "Кикер" в деня след смъртта му.

Изданието е поетично, когато пише за погребението му, като играе с думите от стената: "Никой не може да е над Бог. Дори Стан Либуда."

"Падналият ангел", пише английският вестник "Гардиън". Книга за неговия живот е озаглавена точно така, както е написан онзи графит: "Никой не може да се мери с Бог. Освен Стан Либуда." Фланелките с лика му и този слоган се продават и на стадиона на Шалке, и на този на врага Дортмунд. Разликата е, че едната тениска е синя, а другата - жълта.

Година след като си е отишъл, в Световния търговски център в Ню Йорк има изложение на футболни реликви, събирани от колекционери. Един сръбски такъв показва своите експонати, а сред тях има медал от световното през 1970-а. На него пише: "R. L." Не знае на кого е, не знае дори дали е истински, но му е попаднал при едно посещение в Германия. И го показва на маниаците на изложението.

Ургвайският колекционер и спортен журналист Рони Алмейда го вижда. Той е бил на мача за трето място през 1970-а и му е ясно. Това е медалът на Райнхард Либуда. На Стан. Алмейда го купува за 2000 долара, а през 2011-а го дарява на музея на Германския футболен съюз.

Оригиналният му получател не доживява да го види там. Той отдавна си е отишъл. Но е оставил толкова спомени, които не избледнявал. Най-голямото постижение на този гений на дрибъла е, че е идол на две от най-мразещите се агитки в света едновременно.

И до днес на мач Шалке - Дортмунд (а такъв се задава при рестартирането на сезона този уикенд), наред с обидите и взаимната ненавист, ще видите поне един плакат за "най-великия". Дали в синия или в жълтия сектор - няма значение.

И за двете трибуни "най-великият" има едно име - Стан Либуда. Не е най-добрият футболист, който е играл някога в Рур. Но е този, който е покорил най-трайно сърцата на запалянковците.