Две години не са малко време.

За някои хора - достатъчно, за да се преобърне животът им.

На 8 април 2017 г. пращящият от здраве ръгбист Ед Джаксън изпадна в кома. Камарата от мускули бе на събиране с барбекю с приятели, но при един от скоковете в басейна се подхлъзна и се удари лошо.

Нататък не помни почти нищо чак до излизането от упойка след няколкочасовата операция. Не усеща нищо в тялото си от врата надолу. Гръбначни фрактури, дислокации на прешлени... Травмите са много сериозни.

Първият му въпрос, когато успява да проговори в болницата е "ще мога ли да играя ръгби отново?".

Не, няма как.

Докторите му обясняват възможно най-деликатно, че е възможно да минат дълги години, преди да използва крайниците си.

Ед е на 28 години тогава, току-що е направил трансфер от Бат в Нюпорт и няма търпение да започне да играе. Три дни му отнема да заживее с факта, че ръгби е минало. Голямата му мечта угасва.

На третия ден инструктира Лоис, годеницата му, да организира направата на уебсайт, в който да започне да въвежда всички детайли от възстановяването. "Искам да имам дневник, защото аз отново ще спортувам", казва.

Съдбата и до преди онзи ужасен 8 април не го жали. Губи най-добрия си приятел, който е играч по крикет и се самоубива в депресия пет години преди инцидента с Ед.

"Той ми бе като брат. Най-трудният момент в живота ми е това, а не травмата. От онзи ден се научих да гледам позитивно на всеки миг, на всичко около мен. Животът е един и е прекрасен."

Бившият ръгбист отива в клиника за рехабилитация и след 8 седмици отново му казват: "Ако успееш да ходиш, това би било невероятно постижение". Той го прави на шестия месец, в началото с патерици или бастун. Но тръгва.

"Една вечер, когато вече успяваше да направи по няколко крачки, просто каза, че иска да изкачи Сноудаун (най-високия връх в Уелс). Казах му, че нямам съмнения, че ще го стори", разказва Лоис.

През април 2018-а, една година без пет дни след ужасния инцидент, Ед Джаксън се изправя на върха, висок 1085 метра. Нищо особено за алпинистите.

За него това е върхът на света. Плаче горе, изпива две чаши шампанско, наоколо цари парти - цялата група празнува, сякаш е покорен ... Еверест.

Непрестанно тренира, играе всякакви игри за хора с увреждания и не спира да мечтае за Хималаите. През септември отиде там и изкара два месеца, катерейки по-ниски върхове.

Достигна около 1850 метра, мина през няколко базови лагера за алпинисти и описа в онлайн дневника си преживяванията. Катери се по къс ръкав там, където другите са с дебели зимни якета, ръкавици и шапки.

Голямата мечта е друга и през ноември ще тръгне отново на експедиция в Непал. Ако и тя е достатъчно окуражаваща и успешна, след година планира да атакува дори Еверест. И сега, както и преди 2 години, му казват: "Невъзможно, човече!"

Взорът му е отправен възможно най-високо, буквално. "Искам да съм първият инвалид, който се качи на Еверест. Мога да го направя, физически ще бъда подготвен", казва. Въпреки че реалистично проблемите около такова изкачване изглеждат твърде много и твърде трудно решими.

Не е само катеренето, което дава смисъл на живота на Ед след инцидента.

Днес е на 30 години и вече е женен за Лоис (сватбата бе в Уелс), а от 14 месеца е и основател на фондацията M2M, която постоянно си намира нови и нови спонсори.

Целта - първата, според Джаксън, е да събере 250 000 долара и да построи с тях клиника за рехабилитация на гръбначни травми в Непал.

"Постоянно имам с какво да се занимавам - разказва бившият ръгбист. - Телефонът звъни често, търсят ме хора с възможности, научили за моята битка. Търсят ме и непознати хора, които са преживяли сходна травма като моята. На всеки опитвам да помогна, като първото ми изречение, като чуя отсреща "никога няма да проходя", е:

"Кой ти го каза, приятел!? Ще видиш, че нищо не разбират!".

Как успява винаги да е толкова позитивен? Приятелите му и съпругата му често задават този въпрос. Повече на себе си, отколкото на него. "Научих се да го правя, защото обратното е загуба на енергия и време. Животът е за живеене, не за оплакване какво не можеш да постигнеш в него."

Ден преди да навърши 30 години публикува в дневника си-уебсайт кратичка равносметка, която те стиска за гърлото:

"Тази сутрин станах рано, направих си кафе и седнах да погледам планините. Това е първата третина от живота ми. Не е най-лесното възможно пътуване дотук, включващо това да се оженя за най-невероятната жена на света, да играя професионално ръгби, да загубя най-добрия си приятел и да получа травма, която промени живота ми. Но и не можем да искаме да е лесно, нали?

Животът е серия от предизвикателства. Не можеш да ги оставиш да те тушират на земята. Просто учиш уроците си от тях и продължаваш. Най-лошият ден в живота ми бе, когато загубихме Том. Не виждах как ще продължа напред, не знаех какъв е смисълът. След това се превърнах в много по-силен човек, макар и до днес да плача за него.

Искам просто да ви кажа, че ви благодаря. На семейството ми и съпругата ми. Нямаше да се справя без вас."

Две години са много време... За някои - направо половин живот, че и повече. На края на третата година от деня, в който животът му се преобърна, Ед Джаксън ще опита да стори немислимото.

Хора без никакви здравословни и физически проблеми не успяват да покорят Еверест.

А този човек, който преди 2 години не можеше да чувства крайниците си и да става от болничното легло, е убеден, че ще успее.

Ако вие се съмнявате, значи просто трябва да прочетете по-горните редове още веднъж. Дори да не успее да стигне до най-високия връх на планетата, Ед със сигурност ще опита да го направи.

Предизвикателство като това той не би могъл да пропусне.