Радостин Кишишев е име-парола за българския футбол, свързвано с успехите на националния отбор от втората половина на 90-те години.

И, естествено, с най-силните години на бургаския футбол - ерата "Нефтохимик" на Порточанов, както и проекта "Черноморец" от началото на настоящото десетилетие.

След като се появи в състава на Златния ни отбор за мачовете на Евро 96 като десен бранител, Кишишев игра отлично и се заговори за интерес от Англия и Испания към него.

Доста по-късно излезе зад граница и игра 11 години в Англия, като носи екипа на "Чарлтън", "Лийдс", "Лестър" и "Брайтън".

В България е шампион с "Литекс" три пъти, както и носител на Купата на страната.

Днес 44-годишната голяма фигура в играта у нас е треньор на родния си клуб "Черноморец" във "В" група, има ресторантьорски бизнес и гледа пълна къща с деца.

Пред Дир.бг Кишишев говори за новото предизвикателство като наставник, за миналото, бъдещето и настоящето - и не само във футбола.

Съчетаването на бизнес и футбол

Жена ми се занимава повече с бизнеса, аз - повече с футбола. Денят ни е доста плътно запълнен, много сме заети, но успяваме да ги съчетаваме. Така сме си го избрали ние да бъде.

Не е лесна стъпка да станеш треньор у нас. Започваме от много ниско ниво, от "В" група. Не е лесно, но се надявам след едва-две години да изпитам удовлетворение да сме били най-ниско и да се качим на най-високото ниво.

Трудно ли е пренастройването за човек,

който е играл на най-високо ниво?

На мен лично не, не ми е трудно.

Но нивото наистина е ниско, говоря от футболисти и ръководители до терени и всичко, което е свързано с играта. Виждате в Първа професионална лига какво е положението, само си представете надолу как е.

Аз съм и в борда на директорите, не само спортно-технически неща минават през главата ми. Доста е интересно, трудно, но имаме цел и се надявам скоро да изпитаме удоволствие от това, което сме постигнали.

Ползваме една от базите на "Черноморец", тя е на 130-140 декара в града, имаме четири терена, една част се използва, една се руши... Поддържаме игрищата и съблекалните.

Футболът в Бургас се поизчерпа по едно време... Преди само пет години "Черноморец" се движеше много добре, това бе последната ми година и на мен като футболист. До последно бяхме в тройката, завършихме четвърти. Повече от пет хиляди души на мач не видяхме. И то, когато идваше "Левски" или ЦСКА.

Това е също цел - да върнем хората да гледат футбол.

В момента в "Черноморец" имаме само едно момче, което не е бургазлия. Независимо, че някои са с по-малки качества, но ще си ги учим и възпитаваме. Бургаският футбол трябва да стъпи върху бургазлии.

Как се става треньор - стажове, съветите от приятели-треньори,

кое е важното?

Стажовете са много важни. Всичко е важно.

Известно време стоях малко встрани и нещата се позабряват. Не говоря за психологията, но процесът на тренировки с мъжкия отбор - да. Сега си припомням нещата.

Допитвам се до един-двама човека, но да не забравяме, нивото тук е ниско. Ние сме на трето ниво, не мога да взимам от големи треньори професионални съвети, ние сме още аматьори в клуба.

Защо не изкарваме играчи както преди в силни първенства?

Много трудно в момента да стане.

Всичко е следствие на дългогодишен процес, занемаряване на бази, на организация. Има две-три школи, които са си на клубовете.

Не може в момента в Бургас двата стадиона да са на частни собственици, как е възможно да стигнем до това?

Чудото "Нефтохимик" от 90-те

Имахме един ръководител, човек на върха, който ръководеше целия процес - Христо Порточанов се казваше.

Имаше и един млад и амбициозен треньор - Димитър Димитров, който вече 20 години показва качества и постоянно продължава да е търсен. Добавям ядро от добри футболисти, които се разбираха и играеха силно. Стадион, спретнат, често се пълнеше. Нещата бяха подредени, това е.

В момента "Нефтохимик" се опитва да ме изтрие от тяхната история, което е много глупаво. Това говори какви капацитети работят там... Нямат право да го правят, а и целият им клуб с хората, които са там, не могат да стигнат моите постижения във футбола. Няма шанс.

За съжаление тези хора са фактор в града...

Гръмовната му поява с отлична игра на "Евро 96"

Повечето хора не ме познаваха, чудиха се откъде се появих в този готов национален отбор. Още от времената на комунизма, двата големи отбора бяха "Левски" и ЦСКА. Ако не си играл там, феновете не те знаят - така беше и през 90-те години.

Играх добре, след това първенство имаше интерес да отида да играя в чужбина. Изведнъж станах голяма звезда за България, доста отбори имаха желание да ме вземат, от сериозни първенства.

Но в "Нефтохимик", пак повтарям, имаше един ръководител...

Той движеше и контролираше целия процес и бе горд, че в неговия клуб играе такъв футболист. Порточанов имаше големи амбиции да постигнем нещо много сериозно, но, за съжаление - второ място. Ако си бяхме сменили името на ЦСКА или "Левски", щяхме да сме шампиони три-четири пъти.

Можеше ли да играе в някой от грандовете?

Имаше един момент - 1993 или 1994 г., ЦСКА взеха Петър Жабов от "Черноморец" и искаха да ни привлекат в пакет. Но покрай Жабов, мен да ме вземат без пари. И тогава клубът не ме пусна.

Тайната на Златния отбор от 90-те и защо между някой от големите ни звезди днес има пропаст?

За второто - приятелство от 20-30 години трудно се поддържа, винаги има някакви проблеми, които се решават по един или друг начин. Или не се решават. Не може всеки да е приятел с всеки само, защото е бил такъв преди 20 години.

Доста скандали е имало между тях във времето. Не е нужно и да бъдат всички в отлични отношения. Животът ни духва всички нанякъде, ето - един Митко Попов от отбора през 1994-а, остана в Америка и кара ТИР, доколкото знам.

Тайната на онзи отбор бе високата индивидуална класа на футболистите. Волята им за победа, един по един. Трифон Иванов, лека му пръст... Стоичков, Янков, Лечков, Балъков.

Ние днес нямаме футболист, който да достигне 30 процента от хъса, класата и желанието на тези играчи. Не създаваме хора, които да работят така на терена и извън него.

Десетилетие в магията на английския футбол

Имах щастието да играя 7 години във Висшата лига. И съм горд, че имам 180 мача, от които 150 съм титуляр. Не бях някой, който е там просто да търка пейката, а постоянно играех.

Магията на английския футбол е нещо неописуемо. Който не е играл там, няма как да я разбере, момчетата от българското първенство няма шанс да я почувстват, играейки тук.

Помня първия си мач срещу "Манчестър Юнайтед", аз в първите пет минути не си чувствах краката. Те тъкмо бяха станали европейски шампиони с Шмайхел на вратата, Стам, двете перли отпред - Йорк и Коул, Кийн, Бекъм, Скоулс и Гигс... Играеш срещу тях...

Легендарните стадиони са нещо изключително там. Отидох на "Хайбъри", знаеш, че тоя стадион е на сто години. И ти си част от това, играеш там.

Това е магията на английската игра, която малко започва да изчезва напоследък. Нови стадиони, модерни, но някак я няма магията. Ето - новият "Уембли" сигурно е страхотен, но нищо общо с онзи, стария.

Играта беше по-истинска и по-мъжка в годините, когато бях там. Повече единоборства и здрав футбол.

Медиите и финансите го направиха така. Липсват англичаните, британците. Треньорите са само чужденци...

Истинският футбол е в Лига 1, в трета дивизия. Там е това, което искат да видят феновете.

Как се играе на Коледа и 1 януари?

Първата година като видях програмата, казвам - "Абсурд да играя." Имахме мачове на 23-и, 26-и, 30-и декември, и на 1 януари. Че и на 5-и януари.

Казах - "абсурд просто да играя".

Изиграх ги всичките като титуляр.

Просто публиката и атмосферата те вдигат, празнично усещане цари и няма как да не играеш, и то на сто процента. Който отиде там, го усеща.

За какво съжалява Кишишев?

Не мога да кажа, че съжалявам.

Пропуск е във футболната ми кариера да стана шампион в чужбина, да играя в Шампионската лига... Имах възможност да играя в такива отбори, но не стана, не ме пуснаха по това време.

Съжалявам, разбира се, че не играх на Евро 2004. Не е точно съжаление... просто моменти, които са пропуснати във футбола.

Врагове и приятели във футбола

Сигурно има доста хора, на които не им е приятно, когато им се обадя. А си имаме телефоните, за да си говорим, принципно.

Аз се опитвам да не бъда лицемерен. Много хора във футбола не ме обичат, дразня ги. И аз си имам характер, имам си своите минуси.

Искам да се докажа и в това поприще, но се оказа, че е по-трудно отколкото като футболист.

Всички искат да ме дръпнат надолу, но няма как да ми отнемат това, което съм постигнал. Имам пет деца, имаме си три-четири ресторанта, живеем добре...

Не чакам на заплата от футбола, както са 80 процента от хората. Те не са постигнали нищо във футбола, но се сравняват с мен...

Къде се вижда след пет години?

Не съм убеден още дали ще продължа в треньорската професия. Много нерви се хабят, и това е в третото ниво на футбола. От юношеската формация влизат в мъжкия футбол играчи, неподготвени. Не знам какво са правили, но са тотално ненаучени. Направо е жалко...

След пет години, ако съм треньор, се надявам да съм на по-високо ниво. Не ми се живее в чужбина, закотвил съм се в Бургас и тук ми е добре. Децата ми и бизнесът ми са тук.

Имаше варианти, но трябва да ги оставя, а не искам.

Децата ми не тръгват по пътя на спорта, а и не ги насърчавам. Спортът изисква лишения, жертви.. Децата на нашето време не са подготвени май за тях, не само нашите.

Любовта към футбола започва да се губи в децата. В друга посока вървят нещата.