"Пропаганда" вероятно е една от двете ключови думи за Европа, когато историята отгърне страниците си до 30-те години на миналия век. Другата е "война".
За Америка онова десетилетие започва с Голямата депресия, но политиката не пропуска да напъха големия си нос и в Щатите, които няма как да бъдат отминати от полъха на това, което предстои.
А спортът?
През 30-те години на миналия век Европа вече е заобичала Олимпийските игри, а футболът става все по-популярен и извън родината си - Великобритания. Започва ерата и на Мондиалите, световните първенства. А боксът е в разцвета си, особено в САЩ, на Острова и в няколко европейски страни. Личностите от ринга са лица и на пропагандата, естествено - твърде силни, харизматични и обединяващи шампиони са, за да ги пропусне това.
Макс Шмелинг не е националсоциалист по убеждение. Той е роден на полската граница, в Клайн Луцков, Провинция Бранденург, северно от Берлин. На 25 години става световен шампион по бокс в тежка категория, но славата му не може да е глобална, ако но бие американските шампиони и асове. През 1926-а е спечелил титлата срещу друг германец - Макс Дикман, бие двама британци в защити на трона си, но едва през 1928 г. заминава зад Океана, за да покаже кой е и на американците.
След няколко победи над по-слаби съперники в Ню Йорк и Кливлънд, на 12 юни 1930 г. печели и обединява всички титли в бой с Джак Шарки - тогавашния №1 в Щатите. Загубилият оспорва решението и общото впечатление е, че съдиите са ограбили американеца. Две години по-късно Шарки взима реванш в нов голям мач с Макс Шмелинг, като пък този път фенове и медии са на мнение, че е ограбен германецът. Той вече е важна част от сцената на бокса зад Океана и много популярен там.
Но нещата се променят, защото в Германия вече идва на власт партията, която променя страната, Европа и света.
Шмелинг изведнъж започва да е наричан Любимец на нацията от Националсоциалистическата пропаганда, която въоръжава Германия физически и духовно за война. Той е "герой на Третия райх", лицето на мощта, която ще осигури глобално владичество на нацията от арийци. Всъщност, неговото минало и корени са от регион, в който има доста евреи и семейството на Максимилиан Адолф Ото Зигфрид Шмелинг е в близки отношения с тях в града, в който той расте.
Това обаче няма значение. Новият му имидж променя и призмата, през която е приеман в Щатите, без самият боксьор да го иска. И когато на 8 юни 1933 г. той нокаутира местния любимец Макс Бауер в "Медисън Скуеър Гардън", публиката не просто освирква, а опитва да нахлуе и да се разправи с германеца. Изведнъж той не е спортен шампион, а новоприпознат враг на невидимата все още за страната, но осезаема заплаха откъм Европа.
По това време Шмелинг не е шампион, титлата е загубил в реванша с Шарки. Той се бие още пет пъти в Европа, преди през 1936-а да бъде договорен мач срещу Джо Луис, който става първа глава от една от най-култовите истории в бокса.
В този момент 22-годишният тъмнокож ас от Алабама е новата спортна звезда на Америка. Луис е непобеден в първите му 24 мача, като съперниците имат късмет, ако излязат от ринга на краката си. Само двама успяват да издържат по 10 рунда, останалите падат рано. Смятан е за непобедим, преследван от тълпи фенове и обожателки, сниман за вестници и списания...
Наричат го Бомбардировача, а мачът с Макс Шмелинг е смятан за идеален момент мощта на американския бокс да натрие носа (и да го смачка доста) на "нациста" - този, за когото пропагандата упорите пробутва Макс.
Боят на 19 юни 1936 г. е паметен. Той е първият от двете Юнски класики, както остават известни в този спорт. Мачът дори не е за световната титла, Луис още не я е спечелил - тя е в Джим Брадок, друг великан от тази ера. Шмелинг пък я е загубил 4 години по-рано.
Но какъв мач само!
Избират за арена "Янки Стейдиъм", бейзболния храм на Ню Йорк, където в този юнски ден се струпват над 55 хиляди зрители. Хора има още от следобед, въпреки че сблъсъкът, който е във формат от 15 рунда, е чак вечерта. Джо Луис е нещо като опората на Бронкс и Бруклин - най-черните райони на Ню Йорк, а и е символна фигура за страната. Историята му, в която семейството бяга от Алабама заради банда расисти от Ку-клукс-клан, го прави още по-здраво забит като стълб на надеждата за неговата раса. Той е герой на тъмнокожите, но и на повечето американци.
И медиите не пропускат да превърнат боя в изънспортна тема, в с тил "Нашият черен ас ще покаже на нацистите кой е по-силен". В Германия пропагандата също работи, призовавайки "един истински ариец да триумфира". Но още не е натрапчиво, просто се споменава, че това може да е стратегическа победа на спортното поле.
В автобиографията си години по-късно самият Макс категорично отрича да е имал каквито и да е нацистки убеждения. Той нито е питан, нито му е даден избор дали да е лице на кампанията.
На 19 юни 1936-а обаче 31-годишният Макс печели най-важната победа в спортната си кариера. В 12-ия рунд германецът нокаутира Луис, който се открива за пореден път след атаката с поразяващата левачка. Шмелинг, който се готви много концентрирано за боя с месеци, далеч от всякаква пропаганда и политика, забелязва това в предишни мачове на младока. Той удря мощно, после отпуска лявата ръка и за миг оставя открита тази страна на гарда.
Именно там удря Макс - и Джо пада. Публиката остава в пълно мълчание. Вестник "Ню Йорк Таймс" пише, че тълпи от хора плачат, тръшкат се по земята и ридаят по улиците около стадиона, където са слушали мача по радиото.
Процесия тръгва от "Янки Стейдиъм" из целия квартал Бронкс, като на погребение. Народният герой е победен от Любимеца на нацията.
В Германия новината стига часове по-късно. И е най-важната, номер едно! Изведнъж Шмелинг, чиито успехи от години по-рано са позабравени, е издигнат на пиедестала на световен №1. Нито е шампион, нито дори претендент за титлата, но... бие Джо Луис в Бронкс! Посрещането на Макс Шмелинг в Германия е като на национален герой. Знамена със свастики, открити автомобили, Гьобелс, лидерите на партията, стотици хиляди по улиците... "Победата ти е вдъхновение за 70 милиона германци", му казва фюрерът, който лично го приема. Обещава му министерски пост, ако успее да спечели и световната титла.
Всички тези почести са отразени в европейските, а и американските медии. Неприязънта към Макс се засилва, той вече е отчетливо приемат като лицето на заплахата.
Германия се заема да организира мач срещу Брадок, в който техният шампион да отнеме световната титла на американеца. Но не се случва - икономически далеч по-изгодно за шампиона е да се срещне с Джо Луис, въпреки неговата загуба от германеца.
През 1937 г. това е факт - и пак през юни. На 22 същия месец, Бомбардировача е в най-добрата си форма и надиграва тотално Брадок, нокаутирайки го в осмия рунд. Още на ринга в Чикаго обаче, Джо Луис произнася думите: "Още не съм световен шампион. Ще бъда такъв, когато победя човека, който ме би."
Хората около аса от Алабама твърдят, че той има своите ясно начертани и следвани принципи в живота. Един от тях е честност и почтеност. Джо не може да приеме, че е световен шампион, ако има поне един боксьор на планетата, който го е победил. И това е Шмелинг. Затова той поема инициативата за втори мач, залагайки титлите, които току що е отнел от Брадок.
В интерес на истината, като подобен тип описват и Макс. Той е изключително открит и честен човек с огромно чувство на гордост и достойнство. И предложението на Джо Луис приема без да се замисли.
Отнема още година да се организира Епизод II от класиката им. Преди него обаче в Германия пропагандата надминава всичко, виждано дотогава. Хитлер вдига ограниченията за заведенията да работят след полунощ, за да могат хората да слушат в тях мача по радиото (а той е от 3 ч сутринта местно време). В една реч споменава, че приходите от победата на Шмелинг, която не подлага на съмнение, ще идат за още танкове и стомана за армията. В антуража на боксьора е включен човек от министерството на Гьобелс, който да следи всичко в американските медии, както и да подава необходимото до германските и европейските.
Но... Нещата не са политизирани само в единия ъгъл на ринга. Джо Луис години по-късно разкрива в своята автобиография:
"Дни преди боя бях поканен от президента Франклин Делано Рузвелт в Белия дом. Той ми каза: Джо, имаме нужда от мускули като твоите, за да спрем Германия и Хитлер. Разбираш ме, нали?". Луис го разбира добре, а и го води съвсем друг, личен мотив.
Вечерта преди мача един от треньорите в щаба му го пита какво изпитва. "Страх - отвръща шампионът. - Страхувам се да не го убия на ринга!" Боксьорът признава, че използва за вдъхновение и успеха на Джеси Оуенс в Берлин през 1936-а, когато тъмнокожият американец печели в спринтовите дисциплини пред очите на цялата нацистка върхушка, по време на Олимпийските игри.
За втория мач на 22 юни 1938 г. (Юнска класика, не сте забравили), местата на "Янки Стейдиъм" са още повече - близо 70 000. Препълнени часове по-рано, разбира се. Това е спортното събитие на годината, а на специални позиции около ринга сред ВИП-овете са звездите на Холивуд Кларк Гейбъл, Гари Купър, Грегъри Пек, както и митичният Джей Едгар Хувър - шеф на ФБР. Приходите само от билети стигат 1 015 012 долара (биха били около 18 милиона долара днес).
Луис се изстрелва към съперника от първия гонг, докато Макс залага на тактиката, която му носи победа 2 години по-рано - изчакване на момента и контраатака. Американецът нанася тежка серия още при първото си нападение, като шест удара с левачката попадат в главата и тялото на германеца. Единият засяга бъбреците, което е особено болезнено. Шмелинг е долу за първи път, но се изправя. Следват нови две ужасяващи серии, а след 2 минути и 4 секунди на разправа, мачът приключва с нокаут.
Невероятно, но факт - Бомбардировача е нанесъл 41 удара за това време, като 30 от тях са отчетени като "попадения"!
Германецът е изведен от арената, като по него летят предмети и плюнки. Не му прощават, че "е нацист", независимо от победата на техния герой.
Животът на Макс се променя. Нацистите не искат и да чуят за него, той е един провалил се ариец. Изведнъж се припомня, че дори спортните герои трябва да се бият с оръжие за каузата, а и, че съпругата на Шмелинг е родената в Чехия актриса Ани Ондра - все факти, които би следвало да подрият статута му на спортен идол над ежедневието на редовия германец. Добавяме и историята, която придобива публичност едва в края на войната, че е помогнал да бъдат укрити двама негови приятели - евреи, по време на Кристалната нощ в Берлин през 1938-ма... Ако това се е знаело по-рано, той може би нямаше дори да доживее да иде на фронта.
Но Шмелинг отива на фронта през 1941 г., раняват го в коляното в битка на остров Крит и се лекува дълго, преди да го върнат в Германия. Вече не е годен да иде на война, става инструктор по физическа подготовка в армията, но у дома.
След края на Втората световна война известно време мизерства в Хамбург и се връща на ринга за пет мача (на ниско ниво, а и не може да влезе във форма), преди да започне работа за компанията "Кока Кола" в нейния офис в страната. Постепенно показва инициатива и нюх, основава собствена фирма за бутилиране и прави сериозен бизнес, печели добри пари, като пътува често и до Америка.
Там има нов приятел - Джо Луис.
Да, съдбата си прави такива шеги. Двамата си допадат като характери, а насадената като идеологическа битка помежду им, за тях е просто боксов мач. Два боксови мача.
През 60-те и 70-те Шмелинг е ежегодно в Лос Анджелис и помага на Джо да се справя с проблемите, които се трупат в живота му. А те са много... Именно Макс намира работа на Луис в хотел, а през последните няколко години от живота на американския спортен идол, редовно му дава пари, с които да изкара годината. Джо е постоянно на ръба на мизерията заради начина си на живот, в който важна част започват да заемат алкохолът и наркотиците.
През април 1981 г. Макс Шмелинг е един от осмината мъжаги, които носят ковчега на Джо Луис по последния му път към гробищния парк Арлингтън край Вашингтон, където биват полагани герои на САЩ. Германецът е платил разноските по погребението, тъй като около легендарния му приятел и съперник не е останал никой, който да има желание или възможност да поеме такъв разход...
Самият Макс си отиде на света през 2005-а, седем месеца преди да навърши 100 години. В Германия името му е парола - на него са посветени филми, книги, както и два паметника в родината му. Доживя да види как през 2002-ра съвместна продукция на Германия и САЩ показа на света лентата "Джо и Макс", разказала за двата епични мача, но и за отношенията им след тях.
И двамата днес са в Залата на славата на бокса.
И във фолклора на този спорт.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}