Не знам защо хората не ме харесват. Аз съм световен шампион и достоен за "Оскар"

14:41 | 21 юни 2020 | Автор : Динко Гоцев 6 12148

"Той има пневмония. В момента сме го сложили на животоподдържаща машина, но не е сигурно колко дълго може да изкара така."
Време за мен
Продукт на седмицата: Красота, родена през нощта
Новите трендове: Туризъм за сън или иновативно хапче за заспиване?
Революцията в грижата за лице и инфлуенсърите

Жената насреща гледа уплашено и слуша, но думите сякаш минават през нея. Докторът обяснява на френски ситуацията с пациента, който лежи с тръба, стърчаща от гърлото му и заобиколен от купища апаратура в интензивното.

Това е момент от филма "Теорията на всичко". Геният Стивън Хоукинс трябва да живее, макар и без никога повече да може да проговори след заболяването.

Докторът, който очевидно разбира сериозността на положението, запазва каменна физиономия. Актьорът, който играе в тези около 70 секунди от един от големите филми на новия век, не е чужд на това да го гледа цялата планета. Не се притеснява от ролята си.

Той е световен шампион, все пак. Казва се Франк Лебьоф. В лентата на Джеймс Марш дори няма име - "швейцарският доктор", е записан в афиша.

А като се замисли човек, когато преди повече от 40 години е подритвал топката по улиците на 10-хилядното рибарско градче Сен Сир сур Мер на слънчевия южен бряг на Франция, аудиторията далеч не е била толкова многобройна. С две думи, Франк измина дълъг път. От малко населено място без особени перспективи до човека с голата глава в болницата до леглото на професор Хоукинс във филм, обрал всички награди.

Embed from Getty Images

За френският артист той бе стартът на една обещаваща кариера. Една друга такава отдавна бе приключила.

Тя започва, когато 14-годишният Франк отива в академията на Тулон, където да опита да покаже какво може. По това време обаче таланти във френския футбол - колкото искаш.

Лебьоф се добира до третодивизионния Айре, а е вече е на 18... Започва да се чуди дали наистина ще стане професионалист в пълния смисъл на думата. И решава, че само той може да си помогне. В списание "Франс футбол" се появява обява:

"18-годишен, може да играе като полузащитник и защитник, 183 сантиметра висок, 72 килограма, свободен от договор, търси професионален контракт в първа или втора дивизия."

Сам я пуска за себе си. Нечувано дотогава. Обаждат се няколко клуба, но са предпазливи. Все пак им харесва смелостта на младока и неговия нетрадиционен подход. Единствено втородивизионният Мюре се решава, но все пак - с полупрофесионален договор. На момчето от рибарското село край Марсилия се налага да работи и в спортен магазин в градчето, за да се издържа. Прави го между тренировките. Не се налага да чака дълго, за да го видят.

През 1988-ма Лавал забелязва спокойствието, с което Франк играе като опорен полузащитник. На преговорите Лебьоф се явява с две неща, които впечатляват клуба. Първото е елегантно сако, което не е типично за млад футболист във Франция, особено от онези години и долните дивизии. Изглежда като манекен. Второто - видеокасета с подбрани негови изяви, събирана внимателно от самия играч.

Embed from Getty Images

Одобрен е. И бързо хваща окото на по-сериозни клубове във Франция, като специалитетът му са 50-метрови пасове, които извеждат нападателя на отбора му сам срещу вратаря. Подобни на тези, с които покойният Трифон Иванов изненадваше противника и даде куп голови пасове на Христо Стоичков в ЦСКА и националния.

На 22 години идва трансфер в Страсбург, където започва и допирът му с големия футбол. Да, отборът е във втора лига, но е с традиции и има сериозни имена в състава - Марк Келер, Александър Мостовой... Печели бързо промоция, а през 1995-а стига финал за Купата на Франция. Само едно не е наред.

Лебьоф не усеща народната любов. Дава интервю, че не се чувства достатъчно добре оценен от клуба и привържениците. Скарва се и със съотборници, които пък го мислят за надменен. А той наистина създава такова впечатление, особено след като Еме Жаке го вика в националния през 1995-а като част от революционните си промени.

За капак през май 1995-а, след като Страсбург стига на финал за Купата на Франция и губи от ПСЖ, без да каже и дума пропуска официалната вечеря на клуба за играчите и семействата им.

През лятото на 1996-а гледа от скамейката пътя на "петлите" до полуфинал на европейското, като не влиза нито за минута. Но вече е избрал една от няколкото добри оферти да напусне мястото, "където не го обичат достатъчно".

Тя е от Челси. Дзола, Виали, Ди Матео и Гулит като играещ мениджър... О-ля-ля. Как можеш да откажеш? А и - Лондон. За артистична натура като Лебьоф, това е мечта.

Но има проблеми в английския футбол от първия ден. Дава скандално интервю за в. "Екип", където казва, че никога не е виждал по-лоши условия за тренировка и терени за игра - особено в мачовете за купите по долните дивизии. Колеблив е и на самото игрище, като в началото физическите единобоства му идват в повече. Той обича да играе с топката и да я изнася с дрибъл.

Но се адаптира - както би сторил всеки играч с неговите качества, а те са сериозни. Става и изпълнител на дузпи и преки свободни удари, защото ги бие добре. И то - при Дзола в отбора, който е доказан майстор.

Феновете на Челси си го харесват, като запяват неособено оригиналната, но пък изключително похвална песен: "Той е тук, той е там, той е навсякъде!", което звучи по английски с недотам благ вариант - "He"s here, he"s there, he"s every fucking where, Frank Leboeuf!". Спестихме ви една дума в превода, защото би звучал неприлично за една уважаваща се медия.

И така - пет години. Френският бранител помъдрява с всеки ден в Англия, косата му съвсем изчезва от главата, но не и типичното му усещане, че "не е достатъчно обичан". Има проблеми със съотборници, а веднъж Денис Уайс го нарича "надувка" (big headed).

В Лондон се разправят легенди как пропуска бирените тиймбилдинги на отбора, за да иде на ресторант, където ходят богаташи и дори членове на парламента.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Изобщо... Лебьоф не е по вкуса на всеки, но изобщо не му пука. Участва и в първия си филм - Taking Sides, докато още е играч на Челси. Там се запознава с Харви Кайтел и му споделя: "И аз ще стана звезда в Холивуд един ден, имам талант."

Но през тези години в Лондон, в които печели четири трофея с клуба си, истинските триумфи идват в едно друго синьо. Това на родината. Не и без скандал. Те също си го преследват.

На Мондиал 1998 Франк е резерва, а двойката в защита е Лоран Блан - Марсел Десаи. За Лебьоф това е ОК или поне не показва публично да не е. До полуфинала с Хърватия. Тогава една провокация на Славен Билич предизвиква много пресилен червен картон на Блан и резервата става от скамейката. Има 18 минути, в които Франк не допуска грешка. След края осъзнава - трябва да играе на финала!

Но нещата, които са се случвали около тези два двубоя в лагера на "петлите", далеч не са само това, което видяхме пред телевизорите.

"В съблекалнята ме чакаха врагове - разказа наскоро в скандално интервю Лебьоф. - Десаи и Дешан, лидерите на отбора, не ми проговориха. Видяха, че се прегръщам с Билич след мача и целият отбор бе настръхнал срещу мен. В петте дни до финала никой не ми каза и дума, включително и Жаке. Това бяха най-гадните часове от живота ми, особено в деня на мача с Бразилия. А вечерта цялата нация очакваше да опазя Роналдо!".

Отново липса на любов към Лебьоф... Куриозно, двамата с Десаи, а и с Дешан, никога преди това интервю не са проявявали неприязън. С Марсел дори играят два сезона рамо до рамо в Челси и изглеждат приятели.

Жаке коментира думите на Франк в интервюто като "Изглежда е усетил неща, които другите не сме видяли и чули...", като загатна, че нещата не са били точно така.

Лебьоф опази Роналдо и Франция спечели с 3:0, с което вдигна световната купа. Първата мечта на момчето от рибарското предградие на Марсилия е факт.

Две години по-късно Франк бе в състава, спечелил и Евро 2000. Част от тази златна генерация, прегърнат с останалите, за които твърди, че са го зачеркнали преди онзи финал в Париж. Изобщо - мистериозен тип е този Лебьоф. Като цяло е странен, но очевидно - с много таланти.

След 2001-ва напусна Челси, поигра в Марсилия и отиде в Катар, за да спечели последните пачки с долари в кариерата си.

Човекът, който слага край на престоя му в Лондон е Клаудио Раниери. Той решава, че е време на негово място да заиграе едно момче, в което е бъдещето - Джон Тери. Французинът не приема, че английският младок е по-добър. Че как е възможно? Той е световен шампион!

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

През 2005-а Лебьоф изживява първата си тежка криза. Изпада в депресия и посещава психиатър, след като се развежда, губи баща си и спира с футбола в един и същ месец. Не знае какво ще прави с живота си, въпреки банковата сметка, която му позволява да има доста сериозен избор. След няколко месеца заминава за Лос Анджелис и тръгва да преследва следващата мечта. Записва се на актьорски курсове в института "Лий Страсберг" и вече е на една ръка разстояние от Холивуд.

Дори започва да играе във футболния тим Холивуд Юнайтед, редом с Вини Джоунс, Джейсън Стейтъм и още звезди от киното. И пак куриоз - с Вини имат стара закачка, след като в един от първите мачове на французина в Англия, коравият капитан на Уимбълдън му прави цицина, колкото топка за голф.

Започва да става част от "маята на Холивуд", канят го в епизодични роли, като си пази фактурата за първия хонорар за една от тях - 100 долара.

Приема и малки роли в театрални постановки. Тръгва по пътя на актьор смело. Пробивът идва в "Теорията на всичко", като месец след огромния успех на филма, в интервю за BBC типично самоувереният Лебьоф обявява:

"Кое да избера между световната купа и роля във филм за "Оскар"? А защо да избирам, когато мога да имам и двете!?" В същото интервю старият Франк пак заигра на позната струна: "Имам усещането, че хората някак не ме харесват. Не разбирам защо, аз съм готин човек...".

Този тип, когото все някой мрази или не обича достатъчно, който не бяга от конфликтите и скандалите, си остава търсен за много роли в живота. И в киното.

Днес е на 52 години и вече има зад гърба си 7 сериозни филма, което прави с един повече от трофеите, които спечели като футболист.

И продължава смело да мечтае.