Името му е парола за феновете в цяла Източна Европа. По света също е популярен, но трябва да си гледал онзи финал от 1986-а, за да го помниш. Ние в региона няма как да го забравим, защото гигантът с мустаците Хелмут Дукадам донесе на Изток за първи път Купата на европейските шампиони.
В една нереална нощ в Севиля, той се превърна поне за няколко дни в най-актуалното име във футбола. Така и го знаят всички - Героят от Севиля. Но животът му след онзи мач се превърна в кошмар, за което вероятно знаят далеч по-малко хора.
Финалът за Купата на европейските шампиони през 1986-а започна на 7 май и завърши на 8-ми. Дълбоко след полунощ завърши драмата на "Санчес Писхуан" в Севиля, където Стяуа вдигна трофея след дузпи. И потопи в сълзи 70 000 фенове на Барселона по трибуните, както и още милиони пред телевизорите.
Предисторията трябва да започне с това, че румънският Стяуа бе силен отбор през втората половина на 80-те, но и с уточнението, че такива бяха и други тимове от региона. Никога обаче те не бяха стигали до трофея, въпреки че Партизан, и Панатинайкос губиха финали през годините - от Реал и Аякс.
Но шампионската купа, най-голямата в клубния футбол, все убягваше на Източна Европа.
Съчетанието от събран добър състав, който с години не се променя, както и огромен късмет, в онази година реши да намигне на Стяуа. Пътят на тима до финала в Севиля бе... Нека кажем, че за тези, които гледат футбол сравнително от скоро и познават този турнир само във формата на Шампионска лига, направо ще се стори невъзможно лесно.
Вейле от Дания в първия кръг (5:2 общ резултат), Хонвед от Унгария във втория (4:2), Лахти от Финландия на четвъртфинал (1:0) и белгийският Андерлехт на полуфинал (3:1) бяха съперниците на Стяуа преди мача за купата. Така беше тогава - само шампионите участваха в надпреварата при пълен жребий. Можеш да изтеглиш Реал, Барса, Ювентус или Байерн още на старта, но може и да ги избегнеш до финала с късмет при жребия.
Румънците имаха тим с куп национали, а две години по-рано бяха стигнали Евро 1984 (при форат само с 8 отбора). Пропускаха Мондиал 1986. Но другата им клубна гордост - Динамо (Букурещ), през пролетта на 1984-а стигна полуфинал в шампионския турнир, където отстъпи на Ливърпул, спечелил после купата.
Така че - успехът на Стяуа да иде на финал не бе сензационен, но със сигурност бе малко изненадващ.
Барселона преследваше първия си трофея в турнира на шампионите, а трябва да уточним, че това не бяха години на каталунския клуб, каквито знаем през новия век. Барса от 1960-а до 1990 г. печели едва три титли на Испания (за 30 години!), което означава, че това е едва един от трите им шанса да атакуват трофея за периода. Не се е случвало от времето на Кройф като играч (1974 г.) и клубът е амбициран да вземе купата, която липсва във витрината. Още повече - финалът е на испанска земя.
Барса минава през доста по-сложен път:
Спарта от Чехословакия (2:2 общ резултат, голове на чужд терен)
Порто (3:3, голове на чужд терен)
Ювентус (актуален първенец на Европа, 2:1)
Гьотеборг (3:3 и дузпи).
На 7 май 1986 г. двата отбора излизат пред 72 000 на "Санчес Писхуан" в Севиля, който прилича на "Камп Ноу" в Барселона. Има около 1900 фенове от Румъния, преживяли големи перипетии, за да са на финала. Но няма как да пропуснат това.
Останалото е море от каталунци. Никой няма съмнение, че в този Ад, румънците нямат шанс. Отваряме скоба - Стяуа може да има своя цяла глава по тази тема в историята на европейския футбол, тъй като е единственият тим, на който се налага два пъти да играе "като гост" финали за Купата на шампионите. Три години след този, идва сблъсъкът с Милан на "Камп Ноу" (0:4), където не е допуснат нито един румънски фен с нареждане на УЕФА. Тогава от 90 000 на трибуните, 75-80 хиляди са миланисти, а останалите - местни, които от сърце дерат гърла срещу Стяуа. И има защо, споменът е още пресен.
В онази вечер в Севиля румънците основно се бранят. Педраса, Шустер, Алонсо и Арчибалд обаче не могат да вкарат топката във вратата на 193-сантиметровият великан с огромни ръце и плашеща походка като на горила. Дукадам спасява всичко, въпреки че реалните голови положения и не са толкова много.
Напрежението за отбора на английския треньор Тери Венейбълс е огромно, а за Барса победата няма алтернатива. В ролята си на аутсайдер, съставът на Емерих Йеней няма какво да губи. Знае, че целта са дузпи - най-реалистичен начин да се измъкне купата.
И тези дузпи идват. Барса бие четири пъти от бялата точка. Четири пъти Дукадам спасява!
Алесанко, Педраса, Пичи Алонсо и Маркос не могат да вкарат. Стяуа, куриозно, пропуска първите два удара! Маджару и Бьолони не успяват. Но после Лакатуш и Балинт бележат, за да не се стига изобщо до петия удар, за който е определен резервата Ангел Йорданеску. Да, същият, който месеци по-късно е треньор на отбора и постига огромни успехи със Стяуа и националния тим.
Дукадам е световна новина №1 след онази вечер. Четири спасени дузпи на финал - това е историческо. Още в първите репортажи на световните агенции, той е наречен Героят от Севиля.
Тези от вас, които помнят мача и са го гледали, знаят как в дните след него, та чак до световното първенство в Мексико същата година, всяко от хлапетата на мачлетата в двора беше "Дукадам". Като дойде световното, всеки стана "Марадона". Но това е друга история.
Тази на огромния Хелмут продължава по начин, който един герой едва ли е очаквал. На 27 години, след епичните си изяви в Севиля, вратарят гледа напред към кариера, която да излезе дори извън родината. В края на същото десетилетие такава правят с различен успех в Англия, Белгия, Испания, Италия и Франция цели 7 от съотборниците му в стартовите 11 от финала. Миодраг Белодедич печели още веднъж трофея с Цървена звезда, Лакатуш е стига до Серия А, Бьолони, наричан Платини от Румъния, е име в Западна Европа, Гаврил Балинт, чието презиме е Пеле, също излиза зад граница...
Но Дукадам не стига до това. Всъщност, след онази нощ в Севиля, той не играе повече футбол. Поне - не и на високо ниво.
Първо идва скандал, за който в страната му дълги години не се говори открито. Хелмут отказва да играе в мач, за който всички знаят, че е уреден. Целта е Виктор Пицурка, централният нападател, да вкара три гола и да стане голмайстор на първенството. Вратарят симулира травма и излиза от групата. Това вбесява сина на Николае Чаушеску - Валентин, който е нещо като президент на Стяуа по това време. За капак, един 19-годишен младок от Спортул Студентеск бележи шест пъти в последния кръг и изпреварва Пицурка за приза. Той се казва Георге Хаджи...
Дукадам е в немилост заради решението си, но минава обстойни прегледи. И се явява далеч по-голям кошмар. Той има аневризъм, който се е развил бързо и дясната му ръка е заплашена от ампутация. В началото се смята, че с терапия, вратарят може пак да играе до месеци. След това обаче докторите са категорични - край с футбола.
Репутацията му точно тогава обаче е огромна, световните медии искат да го видят на терена, искат интервюта с Героя от Севиля. А той трепери дали няма да отрежат ръката, донесла купата в Румъния...
Връщат го да тренира едва ли не насила седмици преди финала за Междуконтиненталната купа в Токио, където Стяуа трябва да играе с Ривер Плейт. Там се появява на загрявката, за да го наснимат репортерите. Прави няколко плонжа, като пада винаги на лявата ръка. След това не е в състава, разбира се. Няма как да играе.
Времето минава и вече е ясно, че "от този футболист вече не става". Не му е простено прегрешението да откаже да играе в онзи мач, отнемат му и званието в армията, каквото тогава имат всички играчи на Стяуа.
Отива да работи в Граничните служби в родния си град Семлак. Там стига до майор, като междувременно в града кръщават на него и спортното училище. В Букурещ временно е забравен, но по тези земи хората го обичат и уважават.
Три години след финала в Севиля, през 1989-а, се връща на терена за Вагонул - втородивизионен малък отбор от близкия Арад. Но не играе много, защото физически не успява никога да стигне състоянието, в което е в разцвета на кариерата си в Стяуа.
През годините от тогава се изписа много за това как режимът го е преследвал, как са репресирани членове на семейството му заради случая с уредения мач. Дукадам никога не е заема геройска позиция по темата, признава само, че е уволнен от армията и изгонен от Стяуа, но за второто спокойно може да бъде посочен медицинският проблем.
Кошмарите му продължават близо 20 години, преди през 2006-а Стяуа да го върне на позиция скаут в клуба. После е награден от президента на страната с Орден за заслуги.
От точно десетилетие е президент на Стяуа, което е по-скоро почетна, представителна длъжност. Но пък му донесе нови проблеми - този път с феновете. Те не са възхитени от собственика Джиджи Бекали, който издържа клуба от близо 20 години. А Дукадам реално работи за него.
Спортното училище в родния му град вече е негов интернат за млади таланти. Това е голямата кауза на живота му.
Но и днес името му, когато стане дума за европейски и световен футбол, е на видно място. Онзи финал на 7 май (завършил на осми) остава незабравим. А той винаги ще е Героят от Севиля, когато някой реши да отвори прашните чекмеджета на футболната история на континента.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}