И най-коравият мъж може да се пречупи и да заплаче.

В една майска вечер Боби Чарлтън вървеше по тревата на футболния храм "Уембли" и плачеше. Край него Мат Бъзби, този несломим шотландец, гръбнак и опора на цял един клуб, също бе рухнал под емоциите.

Манчестър Юнайтед току-що бе победил великия Еузебио и още по-блестящата му Бенфика с 4:1 след продължения на финала на Купата на шампионите. И европейските вестници вече пишеха заглавията: "Шампион на континента за 1968-а - Юнайтед". Сълзите на големите Чарлтън и Бъзби обаче не бяха само на радост.

В онази нощ емоциите бяха твърде много. Бъзби трябваше да дебютира със своя млад и страхотно талантлив Юнайтед в този турнир още през 1956-а, но водената от Алън Хардейкър Футболна асоциация забрани на шампиона на Англия да се включи в надпреварата. Под достойнството на родината на футбола бе. Година по-рано, през 1955-а, от това право бе лишен и Челси.

Но в нощта през май 1968-а не този спомен отприщи сълзите и риданията.

Имаше и един призрак. Бъзби се кълне години по-късно как в последните секунди, докато стадионът пее за победата, в ухото си чува един глас да му шепне с акцента си от областта Блек Кънтри: "По-ведро, шефе. Не се справихме толкова лошо, нали?". Това, което винаги му е казвал след победа Дънкан Едуардс, преди смъртта да го откъсне от футбола и Юнайтед.

Белград, февруари 1958-а.

След 2:1 в първия мач "червените дяволи" на Бъзби влизат в устата на лъва - стадиона на Цървена звезда, за да се бият в реванша от Купата на шампионите. В съблекалнята не се говори много. Няма и смисъл, отвън 100 000 вдигат шум до Бога и атмосферата е като за война.

Огромният, изпъчен винаги, гледащ смело и непоколебимо Дънкан Едуардс, повежда отбора към терена. Човекът от малкото градче Дъдли излъчва сигурност и увереност. Безстрашен е. Денис Вайълет и два гола на Боби Чарлтън смразяват тълпата в Белград. Звезда отвръща с три гола в края, но няма сили за обрат - 3:3 и Юнайтед е на полуфинал.

Това са времената след Втората световна война, когато да играеш срещу европейски отбори, особено такива от Източна Европа, си е живо приключение. А пътуването със самолет - до голяма степен скок в неизвестното.

Embed from Getty Images

В хотела след мача младият тим на Бъзби празнува, а Дейвид Пег пее в ресторанта. Те се чувстват неузвями и у дома, и в Европа. Готови за големи неща.

На следващата сутрин Джими Мърфи влиза в своя офис на "Олд Трафорд", тананикайки си. Той е треньор в Юнайтед, но ролята му е да се занимава с младоците, които да промотира в първия тим. Не е пътувал за Белград и очаква по-късно същия ден момчетата му, много от които - негови "бебета от юношите", да се завърнат от епопеята.

Алма Джордж, секретарката на клуба, влиза в кабинета му следобед. Изражението и казва всичко. Няма нужда от думи... Самолетът е катастрофирал в Мюнхен, не се знае нито какви са последствията, нито има ли жертви. Не се знае нищо. Няма мобилни телефони, телевизия, интернет. Настава ужасно очакване.

За няколко часа клубът, който е в най-добро състояние, настроение и светло бъдеще вероятно в цяла Европа, потъва в мрак. Новините идват тягостно бавно.

"Мат - 50:50. Едуардс - на ръба. Бери - Кома.", гласи едно заглавие на в. "Манчестър Ивнинг Нюз". Ужасни думи - кратки и ужасни.

Цели 15 дни след фаталния и ужасен 6 февруари и случилото се в Мюнхен, Дънкан Едуардс се предава на ужасните поражения от катастрофата - смазани бъбреци и дробове, както и начупени крайници. Той е осмият починал играч. Бори се за живота си в болницата в Германия, но не успява. На 15-ия ден си отива колосът от терена, което шокира Великобритания и Европа.

А този великолепен играч е само на 21 години. Той още е далеч от това, което наричаме "върха на възможностите и потенциала". И вече е сочен за един от най-добрите футболисти на континента. Той е звезда, за която се говори от Лисабон до Москва.

Точната му позиция в отбора на Бъзби е ляв инсайд халф, но споменатият Мърфи, който го открива на 15 години и го води в Юнайтед, разказва:

"Можеше да играе навсякъде. От централен бранител до централен нападател. Нямаше по-силен крак, с лекота тичаше по целия терен без да усеща умора. Контролираше мачове. Преместваше се в сърцето на полузащитата, когато трябваше да се владее инициативата. Заставаше на върха на атаката, когато търсехме гол. Командваше отбраната с пример, когато се защитавахме."

Дънкан е вдъхновението на Юнайтед и любимец на феновете в този отбор от любимци. Присъствието му в отбора е толкова ярко, че привържениците отказват да повярват, че е мъртъв. Как така мъртъв? Та той никога дори не е бил контузен, не пада на тревата, не може да бъде докоснат от съперниците...? Как така мъртъв?

Историята започва в Дъдли, едно местенце, известно с мините си и коравите хора. Ани и Гладстоун Едуардс се радват на мъжката си рожба през октомври 1936 г., без да подозират, че момчето ще стане популярно в цялата страна съвсем скоро.

С крака и тяло като от дъбово дърво, с изправена глава и осанка на лидер, Дънкан привлича вниманието на отбори от Първа дивизия още на 12 години. Уулвърхемптън е най-активен, тъй като момчето учи в този град.

"На 14 години той контролираше всичко в мачовете на юношеския му отбор - командваше съотборниците, съперниците и дори съдиите", разказва за него мистър Груувс, училищен настоятел и треньор на отбора в Уулвърхемптън.

По това време Дънкан пише и есе на тема "Мечтите ми", което и до днес се пази в библиотеката на училището.

"Искам да изведа Англия на "Уембли", изпъква в написаното от Едуардс.

Не му трябва много време, за да изпълни първата си мечта. Включен е в тима на страната до 15 години за мач на митичния стадион срещу Уелс и е капитан. Двубоят се играе пред 50 000 зрители!

Тогава го харесват Джими Мърфи и Юнайтед. Докладът на откривателя му до мениджъра на първия тим Мат Бъзби започва с това, че "това не е дете, а вече изграден футболист, мъж". Бъзби харесва това, което вижда, още след първата тренировка.

Клубът е изумен от това момче. Не само от футболния му талант. Той дава ново значение на думите "ред и дисциплина".

На една тренировка Бил Инглис, който води тима до 17 г., казва на момчетата: "Направете няколко обиколки и после започвайте мача". Но се заговаря с друг треньор от клуба и поглежда към терена след десетина минути. Един играч го няма.

"Къде е Дънкан?", ядосва се Бил. В това време Едуардс още прави обиколки. "Не сте ми казал да спирам", изпъчва се момчето.

На 16 години и 185 дни Юнайтед му дава дебют в мач от Първа дивизия - срещу Кардиф. И до днес този рекорд е неподобрен и никой по-млад от него не е влизал на терена в шампионатен двубой в Англия.

През сезон 1953-54 г. Дънкан вече е титуляр в Юнайтед, макар и само на 17. Едновременно играе и в младежкия тим, който печели Купата на ФА. Общо през този сезон участва в над 50 мача, което е невероятно за възрастта му. Никога не е контузен, болен или уморен.

През април 1955-а Англия му дава националната фланелка и на 18 години и 183 дни дебютира за родината си. Чак през 1998-а този рекорд бе подобрен от Майкъл Оуен. Мачът е паметен.

Англия бие Шотландия със 7:2, а тийнейджърът е толкова впечатляващ, че Томи Дохърти от съперника казва: "Къде, по дяволите, намериха този играч? Виждал съм бойни кораби през войната, които бяха по-малки от него."

През май 1955-а го викат в армията, като играе за военния тим заедно с Боби Чарлтън, с когото е разпределен в една и съща част. Двамата получават привилегията да бъдат освобождавани за уикендите и да играят за Юнайтед. Така през сезон 1955-56 г. Дънкан Едуардс записва над 80 мача! Никога не се оплаква.

Юнайтед става шампион през 1956-а, а година по-късно повтаря постижението. Бебетата на Бъзби вече са знаменитости в страната, стадионите ги аплодират, защото играят атакуващ и модерен футбол, а са съвсем млади.

В сърцето на всичко е Едуардс. Капитан е опитният Роджърн Бирн, но лентата е на ръката на Дънкан, когато титулярният лидер не играе. А присъствието на младежа е направо внушително.

При първия рейд в Европа е размазан Андерлехт - 10:0 на "Олд Трафорд", а мачовете с Реал Мадрид предизвикват Алфредо ди Стефано да каже, че "това момче в Манчестър е изумително".

През 1956-а Англия бие световния шампион Германия в Берлин с 3:1, като Едуардс вкарва един гол и подава за другите два. "Бомбардировач", го наричат немските вестници. И пишат, че не са виждали такъв играч.

"Той печелеше мачове сам - разказва Боби Чарлтън. - Видях какво ли не за годините си във футбола, играх срещу Пеле, Еузебио, Ди Стефано, Кройф. После съм гледал и Марадона.

Никога не съм виждал играч, който плаши съперника с класата и движението си. Дънкан бе най-добрият и щеше да стане още по-добър с годините."

Последният мач на Едуардс преди фаталното гостуване в Белград, е на "Хайбъри" в Лондон. Юнайтед печели по драматичен начин с 5:4, а Дънкан е в сърцето на всичко, както обикновено. Пресата обаче го критикува. Виновен е за четвъртия гол на Арсенал, когато решава да изнесе топката с пас, а не да я изчисти.

Той е само на 21 години, но от него всички очакват съвършенство на терена.

20 дни по-късно Дънкан Едуардс го няма. Бъзби оцелява, за да създаде следващото си творение - отборът, който 10 години след катастрофата все пак печели Купата на шампионите.

"И днес, когато затворя очи го виждам - разказва Джими Мърфи. - С изгладените му гащета, с греещото му от ентусиазъм лице, когато излиза през тунела към терена. С влизанията му - могъщи и разтърсващи съперника, но никога нечестни. С ударите му, силата му, владеенето на топката. Когато слушах през годините Мохамед Али самонадеяно да се обявява за най-големия спортист, винаги съм се подсмихвал. Най-големият щеше да бъде Дънкан. Той беше най-големият."

И онзи призрак на "Уембли"...

"Да, шефе - не се справихме толкова лошо", нашепва гласът на Едуардс в ухото на Бъзби след финала. Обичал е да го казва на Мат, когато Юнайтед се оттегля от терена след победа. Десетилетие по-рано великанът издъхва в болницата в Мюнхен.

Но и днес, толкова години след онзи февруарски ден, името му остава на устата на всеки, който го е гледал да играе. Статуята му в центъра на родния Дъдли е скромна, но редовно е обсипана с шалчета на Юнайтед и фланелки на Англия.

Детето-чудо, което никога не порасна.