Настроението в самолета на летището в Монтевидео е страхотно. Яките момчета от ръгби отбора Old Christians Club са заели местата и им предстои приключение - ще пътуват за мач в Чили. Това са великолепни мигове със съотборниците, които ще останат незабравими. И да - в този случай това не е просто фраза. Пътуването преобръща живота им. Тоест - на тези, които успяват да го запазят.

Полет 571 на уругвайските авиолинии излита на 13 октомври 1972 г. към Сантяго през Мендоса. Самолетът Fairchild FH-227D е надежден, има четири години полети зад себе си. Но не стига дестинацията си.

Глечтерът, който го спира, тогава няма име. Днес го наричат Глетчер на сълзите. Той не позволява на пилота - полковник Хулио Сесар Ферадас, да извърши маневрата си, когато усеща, че трябва рязко да вдигне височината и да изкара машината над Андите. Тази местност е наричана Дракон, защото зъберите сякаш не са толкова високи, но изведнъж се показват изпод облаците. Ферадас не успява да набере необходимата височина и един от зъбите на Дракона закача самолета.

Той се удря, част от опашката му се откъсва, едното крило - също. След около километър, в който лети като шейна с огромна скорост, туловището на самолета се удря в глетчера, заравя се в снега и остава там.

Отборът преди излитането на 13 октомври 1972 г.

Историята може би не бива да започва точно така.

На този 13 октомври 1972 г. ръгби отборът Old Christians Club пътува за мача си в Чили. Това е тим, съставен основно от студенти, както и от няколко по-опитни играчи. Клубът е създаден към католическия колеж Stella Maris и повечето от играчите минават през него. Ръгби е целият им живот в тази ранна възраст. Тренират по три пъти седмично, в събота или неделя играят.

През 1968 и 1970 г. те са шампиони на Уругвай. Най-силният отбор в страната. Имат и четирима национални състезатели - Даниел Шоу, Гастон Костемали, Гуидо Магри и Енрике Платеро. Капитанът им Марсело Перес пък е нещо като легенда на спорта в Уругвай. Една от големите надежди на ръгби в страната е 17-годишният, вечно кипящ от ентусиазъм Густаво Николич. Той е най-младият на борда на полет 571.

От първия удар, откъснал части от опашката, идват и първите жертви. Из снега изчезват седмина от 45-те пътници в самолета. В него са и приятели и роднини на играчите, освен целия отбор. Например - Нандо Парадо е повикал на мача майка си Еухения и сестра си Суси.

Отборът на Old Christians

Ударът в глетчера е ужасно силен и отнема живота на пилота и още четирима. Останалите, след като се отърсват от шока, надават радостни викове вън от утробата на самолета. Адреналинът и първосигналната реакция, че са живи, са по-силни от всичко. След това идва още по-голям шок.

Мястото е като капан - изключително трудно пристъпно, скрито между зъберите и изцяло покрито със сняг. В добавка, наоколо склоновете са страшно стръмни. Мястото е на около 3600 м надморска височина в Андите.

Според оцелелия от двамата пилоти, Чили е току зад западния зъбер, но той е потрошен от удара, с много травми и едва диша. Не е ясно доколко може да се вярва на преценката му. В нощта след катастрофата той, както и още четирима ранени, се пренасят в отвъдното.

Първата сутрин е тежка. Реалността удря оцелелите, които обаче започват да търсят начини да извлекат от ситуацията всичко възможно за живот. Страхотно студено е, а пътниците не са подготвени за него, все пак тръгват от приятни температури в Монтевидео и отиват в още по-топлия Сантяго.

Разравят багажите, намират всички дрехи. Слагат ги една връз друга, за да се топлят. Разпарят седалките и вадят отвътре всичко, за да си направят одеала. А самите седалки трупат в отворената част на корпуса, за да спират вятъра. Така самолетът - останките му, са техният планински заслон. Само в него може да се нощува, без да замръзнеш.

Журналистът Делгадо, който лети с отбора, пише в книгата си: "Първите дни и нощи бяха безкрайни. Затварях очи и сънувах Монтевидео, близките си. Мислих, че всичко това е всъщност някаква халюцинация, не е реално. Но отварях очи и виждах табелата с надпис "Изход" на самолета, който седеше срещу мен. Никога няма да го забравя, този проклет надпис."

Спасителните акции вече текат, като участват и чилийски, и аржентински служби. Самолетът е паднал някъде на границата между двете страни, но в планината те са доста размити. Проблемът е, че корпусът на машината е напълно бяла, слива се със снега, а и е дълбоко в ниското между склоновете. На практика е невидим от въздуха.

Самолетът, който не успява да прелети над Андите и остава в Глетчера на сълзите (както е кръстен години по-късно)

Оцелелите лежат един в друг, прегръщат се нощем, за да се топлят. Уринират върху ръцете си. Първите няколко нощи Нандо Парадо лежи в кома, като се събужда едва на четвъртата сутрин. Първите му думи са за майка му и сестра му. Еухения е мъртва, още ударът е отнел живота от нея. Суси е в предсмъртна агония, тежко ранена и с множество рани. Умира на деветия ден от катастрофата.

На 11-ия ден идва нов тежък удар. По транзисторчето, което някак продължава да работи, улавят чилийска радиостанция и чуват новините - претърсването на планината е прекратено и те са обявени за безследно изчезнали. Шокът е огромен.

Същият ден се случва и най-знаменателното събитие за цялата тази група клетници, които животът праща на изпитание, каквото не може да се измисли дори в най-сложния сценарий на филм.

Четирима от оцелелите - Нандо, Марсело Перес, както и още двама играчи в тима - Роберто Канеса - студент по медицина, и Карлос Паес, обсъждат за първи път, че повече няма да се издържи без храна. И питат Канеса - как може да се оживее без необходимите на организма съставки? Наоколо няма нищо, никаква растителност, нищо живо... Студентът по медицина канеса твърдо казва - още няколко дни без протеини, и всички те са мъртви.

Тогава Нандо, който е железен характер не само на терена, посочва лежащите наблизо трупове. Другите разбират жеста. И казват на останалите идеята, която се струва просто немислима в началото.

Как ще погледне на това Бог? Как той ще отвърне поглед от това? Нима то е човешко, нима не е животинско и първично? Това е грях, нали...?

Въпроси, въпроси. Но дълбоко вярващ или не, човек остава воден на първо място от жаждата си за живот. Нандо и Роберто убеждават останалите, че няма друг начин за оцеляване там, в тази ледена долина.

Решението е толкова трудно, че съзнанието на никой нормален човек не го приема лесно и днес, когато слушаме и четем за него. А на тези, които го взимат в края на октомври 1972 г., оставя психически щети, които ще ги преследват завинаги.

Парадо, който е лекар, прави разрезите. Братята Страух - Едуардо и Адолфо, нареждат месото върху корпуса на самолета - слънцето го изсушава бързо, а студът го замразява. И останалите - с огромно отвращение и без избор, започват да ядат телата на мъртвите.

Снимка, направена на 23 декември, след спасяването на оцелелите. Самолетът престоява в снега 72 дни и е убежището на ръгбистите

Шест дни по-късно, съдбата отново се намесва. И праща ново изпитание. Лавина затрупва долината през нощта, докато оцелелите спят в корубата на самолета. Тя се пълни със сняг и единственото огромната физическа сила на Нандо и още няколко от ръгбистите, помага да се разчисти достатъчно широк отвор, за да излязат навън. Умират още осмина, включително капитанът на отбора Марсело Перес.

Остават 19 живи, а на самолета в Монтевидео са се качили 45. Лидер на групата е Нандо Парадо, който отказва да се предаде, въпреки че неговата лична трагедия със загубата на майка му и сестра му, може да срине дори най-силния характер.

Но той предприема акции да изследва околните зъбери, знайеки, че Чили е някъде там, току зад единия от тях. Така му е казал умиращият пилот Ектор Лагурара в нощта след катастрофата.

Дните си минават, но и месото от съотборници и приятели привършва. Умират още трима - от измръзване и недохранване. На 12 декември Нандо вече е решил, изготвил е план и настоява да се тръгва. Да се търси спасение, защото иначе всички остават завинаги погребани там.

Избира Роберто Канеса и Антонио Висинтина за похода. Първият не е склонен да тръгне, защото е ужасно слаб. Но усеща, че е достатъчно адекватен, за да помогне при експедицията към спасението.

И до днес никой не може да обясни как са изкачили зъбера без екипировка на алпинисти, той е ужасно стръмен и заледен. Но след няколко часа Нандо е на върха. И вижда оттам... още сняг и планински хребети. Никакви долини на Чили, никакви населени места.

Лидерът на групата не се отчайва. Той праща Антонио обратно, за да каже на останалите да се държат и да им вдъхне надежда - пък била и лъжлива. А с Роберто тръгват на Запад. "И да умрем, ще е на път, в търсене на хора и спасение. Иначе ще умрем край самолета", казва. Спътникът му се съгласява.

Пилотът все пак не е бъркал за едно нещо - Чили е по-близо от Аржентина, където най-близкото населено място е на стотина километра.

Първата снимка от спасителния хеликоптер на оцелелите край корпуса на самолета

Двамата са на ръба на силите, нямат храна, но все пак намират първите рекички - не умират от жажда. А на осмия ден виждат Чудото.

То идва под формата на овчаря Серхио Каталан. Чилиецът язди далеч от всякакво населено място, без да може да обясни как в този ден се озовава там, в долината Лос Майтенес, където успяват да стигнат полуприпаднали Роберто и Нандо. Носи малко храна, дава им я и ги оставя там. Язди десет часа, за да стигне населено място и да извика помощ.

Военен гарнизон тръгва към двамата и ги прибира в селото с хеликоптер. Те са спасени. Но знаят, че от тръгването им са минали девет дни и трябва да се бърза за останалите.

Два военни хеликоптера летят над глетчерите и долината, но не откриват самолета. "Там са", крещи Нандо на пилота. Едва когато машината се спуска на 300 м над планината, ги виждат. Самолетът на практика не може да бъде различен от по-високо и няма никакъв начин да го намериш, ако не знаеш, че е там. Спасителният поход на Нандо и Роберто е бил единственото спасение, никой никога нямаше да дойде на помощ, ако те не бяха тръгнали да я търсят.

Гледката, намерена от спасителните екипи, е потресаваща. 14 живи, изпосталяли, изглеждащи като корабокрушенци. Край тях - трупове, оглозани почти до скелети. Видът им втрещява хората от отрядите за спасение и започват първите въпроси. Но шефът на експедицията ги прекратява и ги оставя за връщането в цивилизацията.

Историята вече е обиколила света, а в Уругвай оцелелите са национални герои. 16 души изживяват невероятно изпитание, загубени цели 72 дни в непристъпните Анди. И не се дават.

Медиите обаче достигат до снимките, направени от екипите по спасяването. Скелетите...! И започват заглавия, които също веднага обикалят планетата. Канибализъм!

Някои журналисти прекрачват граници и измислят истории, като например, че в отчаянието си оцелелите са убивали ранени, за да ги изядат.

На 28 декември, седмица след чудотворното си избавление, Роберто, Нандо и Карлос Паес дават пресконференция в Монтевидео. И разказват историята подробно - ден по ден, час по час.

Разкриват всичко и признават, че не могат да спят от случилото се и от това, което им се е наложило да направят, за да живеят.

Всички са втрещени, но дори лидерите на църквата в страната признават, че не виждат нищо греховно в стореното. Не е отнет човешки живот. Спасени са такива.

Седмица по-късно, след Нова година, отряд от десетима подготвени военни пътува до мястото и организира погребението на мъртвите.

Мястото, където са погребани загиналите - в долината, където останалите успяват да оцелеят цели 72 дни

Те са заровени там, на около 800 м от самолета, като е избрано място, което не е опасно от лавини. Изкопан е ров, в който са положени и запалени. Такива са правителствените нареждания от Монтевидео. Близките им не са допуснати до церемонията, защото шокът от гледката би бил твърде голям.

Месеците са тежки, като оцелелите се притесняват от срещата със семействата на загиналите. Но вместо омраза и презрение за стореното, те получават пълна солидарност и подкрепа.

Ръгби отборът Old Christians Club е възстановен около месец след спасението на само петимата живи играчи - Нандо Парадо, Роберто Канеса, Антонио Висинтин, Гусвато Сербино и Рой Харли.

Подновяват тренировки, въпреки че Канеса например е 51 килограма. Качва се на самолета на 13 октомври 1972-ра, като тежи 82.

В състава се включват братът на Густаво Николич, Алехандро. Братовчеди и приятели на загиналите също искат да играят, за да помогнат. През 1973-а отборът става шампион. Днес има 20 титли на Уругвай, с което е втори най-успешен в страната за цялата история на спорта ръгби там.

Нандо Парадо, Карлос Паес и Роберто Канеса на награждаване с държавни ордени в Уругвай на 40-ата годишнина от катастрофата

Не, целият този разказ като от някакъв трилър, не свършва тук.

През 2012-а Old Christians Club гостува на Old Boys в Сантяго, срещу който трябваше да играе през октомври 1972-ра. Мачът, заради който онзи самолет излетя над Андите, все пак се състоя.

И днес в Монтевидео има музей, който се казва "Чудото от Андите". Там са всички фотографии и запазени предмети от случилото се.

Фондация "Нашите деца" в Уругвай набира средства за училища и библиотеки. Основаха я майките на 11 от загиналите в катастрофата.

Друга фондация с имет "Живи", помага на болници в страната. Основа я Роберто Канеса, който е светило в медицината на Уругвай, известен и уважаван хирург.

В книгата си Едуардо Страух пише: "Нямам никакви проблеми със случилото се. Да, беше ужасно тежко, почти непоносимо усещане да ядем другарите си. Но ние искахме да живеем. И нямахме никакъв избор. Ние бяхме млади и искахме да живеем! И да - живи сме. Ядохме от телата на съотборниците ни, но сме живи!"

През 2007 г. чилийски вестник издири Серхио Каталан, пратен по неведоми пътища в Андите в онзи ден през декември 1972-ра, за да срещне окаяните Роберто и Нандо. И той, между другите спомени и разкази, спомена, че има лошо заболяване на ставите. Дни по-късно Роберто Канеса го навести и му каза, че фондацията е намерила пълните средства за неговата операция.

Напълно естествено, тази история стана книга, филм, сериал... През 1993-а Джон Малкович направи лентата "Живи", а сериите на "Изгубени" са един от големите хитове на първото десетилетие на новия век.

Почти всеки от 16-те оцелели, които всяка година през ноември се събират и посещават мястото, издаде книга през тези 47 години.

В тази на Нандо Парадо, който е основната сила на спасителната експедиция, пише:

"Никой не може да ни съди, най-малкото, защото не преживя там това, което ние преживяхме. Загубих най-скъпите си хора в онази планина.

Не извършихме грях там. Беше ужасно тежко това, което се наложи да направим. А още по-тежко беше да идем при семействата на тези, които не оцеляха. Но те ни оказаха пълна подкрепа, защото не е приемливо да се оставим да умрем. Католическата църква също оправда действията ни и каза, че при обстоятелствата, не е извършен грях. Това ми стига, за да съм спокоен.

Разбирам от друга страна, че за много хора в Уругвай сме герои. Делото ни, за да оцелеем, е считано за славно. Но там не се случи нищо славно. Нито пък такова, с което да се гордея. Просто се радвам, че оцеляхме."

Те са живи. Наложи се да преминат границата на разумното, разбираемото, допустимото и това, което можем да осмислим.

Но са живи.

Мястото, където са погребани загиналите - в долината, където останалите успяват да оцелеят цели 72 дни