17-11-2017 20-11-2018

Тримата тенори и "черните срещу белите" - как футболът се изсмя на расизма

Историческият двубой се игра в Англия преди 41 години, но не е забравен

19:08 | 2 юни 2020 | Редактор : Динко Гоцев 9 2375

Реакцията на Ливърпул с коленичилите играчи в подкрепа на протестите в САЩ след смъртта на Джордж Флойд не е изолирана. Пол Погба, Рахийм Стърлинг, Люис Хамилтън и куп спортни звезди с различен цвят на кожата се включиха в хора от мнения, като върнаха на преден план една прастара тема - за расизма и в спорта, освен в останалите сфери на живота около нас.

Ретро

Къде преекспонирана, къде съвсем реална и болезнена, тя съществува не от вчера. Бяха години, когато разделението "черни и бели" си бе съвсем реално, и то - съвсем неотдавна.

Връщаме се във Великобритания в края на 70-те години, когато по английските терени няма много чернокожи играчи. И фенове. Всъщност, това са времена, в които расизмът в страната е съвсем открит, а футболът е игра за над 95 процента бели състезатели.

Съотношението в елитната Първа дивизия на Англия тогава, ако трябва да сме точни, е 30:1 бели срещу черни футболисти. На трибуните нещата са още по-драстични. Там вероятно балансът е 10 000:1.

Да си тъмнокож и да идеш на мач в годините на хулиганизма и отявления расизъм, е опасно. За това разказват журналисти, фенове, популярни личности, които са били по стадионите в онзи период.

Донякъде стартът на промяната идва на датата 16 май 1979-а, макар мнозина от участниците в този паметен мач - защото става дума за един двубой, да не разбират значението му тогава.

Embed from Getty Images

Бели срещу черни на терена, едни срещу други. Идеята е на Лен Кантело, който след 12 години като футболист на Уест Бромич, получава от клуба право на бенефис. Иска да направи нещо различно по няколко причини. Той е любимец на феновете и знае, че мачът му ще бъде посетен независимо кой играе в него. Но още по-важно му е да отправи послание след стряскащите неща, които е видял в последните месеци по терените.

Кантело прави бенефиса си между отбора на Уест Бромич и сборен тим от 11 тъмнокожи. Като в състава на неговия УБА остават само белите играчи.

Това означава, че четирима от най-добрите състезатели от съотборниците на Лен ще играят за съперника - централният нападател Сирил Риджис, халфът Реми Моузес, десният защитник Брендън Батсън и изключителното крило-дрибльор Лори Кънингъм. Те са тъмнокожи.

В онзи ден обаче излизат в изцяло белия екип на сборния тим от звезди, а не в черно-белия на домакините от Уест Бромич.

Стадионът не е пълен, но близо 8000 сядат на трибуните на стадион "Дъ Хоутърнс", като сред тях има цели редове с тъмнокожи. Нещо, което не се вижда често по стадионите в Англия в онези години. Макар Уест Бромич като клуб да е донякъде изключение.

Трима от споменатите - Батсън, Риджис и Кънингъм, са наричани Тримата тенори (The Three degrees - по името на американска соул група).

Те творят по терените, особено крилото и деветката. Месеци по-рано са направили за смях Манчестър Юнайтед на "Олд Трафорд" с 5:3, като Риджис и Кънингъм бележат по един гол и асистират за по още един. При всяко докосване на топката от тъмнокож играч, стадионът освирква. И това изобщо не е изключение, случва се из цялата страна. Играта им в този ден е особено ярка, но като цяла те правят страхотен сезон.

В този ден, 16 май, има само аплодисменти. В отбора на "черните", облечени изцяло в бяло, играят още Гарт Крукс, Дерик Ричардсън, Джордж Бери... Не са суперзвезди, но са популярни играчи. Всъщност, тимът на символичните гости на бенефиса едва събира 16 души за мача. Не е лесно в онези години да намериш един цял състав с тъмнокожи.

"Случи се немислимото - разказва Лен Кантело. - На трибуните имаше семейства с тъмен цвят на кожата. Бяха дошли с децата си на стадиона, което не можеше да се случи в мач от Лигата. Всичко бе изключително мирно и в приятелска атмосфера."

За вече утвърдения лидер в битката с расизма Сирил Риджъс и останалите в отбора му, това е голям ден. За първи път те имат съблекалня само за тях, в която не са единици или малцинство. Печелят на терена с 3:2, но не това е най-важното.

Embed from Getty Images

В началото Риджис прави шеговит жест с ръка към Кантело и двамата се смеят, когато като капитани отиват в центъра за първия удар. И до днес снимката е символна - футболът се изсмива на расизма.

Месец по-рано, един от играчите в бенефиса - Джордж Бери, е в сърцето на поредната история за директен и неприкрит расизъм на терена. Бери играе за Уулвърхемптън в дербито срещу Уест Бромич и пази именно Риджис, голмайстора на домакините.

При един корнер чува съвсем ясно от първите редове: "Шибана маймуно, връщай се на дървото". Защитникът не издържа и отвръща: "На кого говориш - на мен или на Сирил?". Нападателят на домакините се залива от смях и расистките обиди от трибуните стават още по-ожесточени.

Същият Бери е замесен и в друг инцидент, който вероятно би накарал Ерик Кантона да се чувства горд. След мач за Купата на ФА, той се прибира към тунела с наведена глава. Негова грешка е причинила отпадането от Уотфорд, а фен на собствения му отбор го нарича от първия ред "маймуна", "срам за клуба" и го зове "да си ходи в неговата държава".

Тъмнокожият бранител кипва и влиза в сектора, където с десен прав поваля расиста. Арестуват футболиста, а запалянкото подава жалба срещу него, точно както в случая с Кантона и фена на Кристъл Палас, горе-долу 20 години по-късно.

Embed from Getty Images

Хърман Оусли, който през 80-те създава организацията Kick It Out, днес взета под крилото на Футболната асоциация и УЕФА, разказва история за същия сезон 1978-79 г.

"Отидох на стадиона на Челси, за да гледам мача им с Уест Бромич, където играеха Риджис, Кънингъм и Батсън. Към тях летяха банани и предмети, а обидите бяха ужасни. Бях се свил в якето си, за да не стана обект на атака, а в същото време на терена Кънингъм вкара два гола и по трибуните омразата и расистките обиди станаха още по-гадни.

В един момент някой край мен каза: "И все пак, тези шибани негри са добри играчи, мамка му". Това сякаш ми подейства добре, даде ми някакъв оптимизъм. Ето такива години бяха по английските стадиони."

Именно затова бенефисът на Кантело на 16 май 1979-а е разделителна линия за играта на Острова. Няма никакви инциденти, няма никакви подвиквания, само окуражителни аплодисменти и фенове - бели и черни, седнали редом, които гледат един хубав мач. Съдбата на мнозина от героите в онзи ден се променя след 1979-а, като Тримата тенори скоро се разделят.

През лятото на същата година Кънингъм - първият тъмнокож футболист, някога играл за Англия на каквото и да е ниво (до 21 г.), преминава в Реал Мадрид. Изкарва четири сезона там, после играе за Марсилия, Манчестър Юнайтед, Шарлероа, а през 1989-а, като футболист на мадридския Райо Валекано, загива в автомобилна катастрофа.

Embed from Getty Images

След смъртта му Риджис, с когото са близки приятели, приема христианството. Роденият във Френска Гвиана нападател оцелява по чудо в друга подобна катастрофа 2 години по-рано и смята това за знак от Господ. Сирил прави чудесна кариера, играе над 600 мача и вкарва 200 гола в английския футбол. Също стига до националния тим на Англия, но влиза само в пет мача. Почина преди две години.

Третият тенор - Брендън Батсън, и до днес работи във Футболната асоциация и е носител на Ордена на Британската империя. Той говори за мача през 1979-а в първите минути от филма за него, който се появи по кината във Великобритания през 2016-а и мина при голям интерес.

Заглавието на лентата е "Бели срещу черни: Как футболът промени нацията".

Дали е точно така - спорно. Но със сигурност е първи опит за такава промяна в едни години, в които за нормални и ежедневни са се приемали прояви по стадионите, които днес биха ни се сторили абсурдни.

Днес пред стадиона на Уест Бромич има статуя на Тримата тенори, а Лен Кантело е легендарна фигура за целия английски футбол. Неговата инициатива е смятана за сигнал в борбата срещу расовата дискриминация в играта на Острова.