Националите разгледаха Лондон и Дъблин, летяха над Ламанш и Ирландско море, изиграха две по 90 минути, с което септемврийските им ангажименти към фланелката на България приключват.

Да правим чак трагедии, че са ни били с 0:4 и 1:3, не намираме за необходимо. Ясно е, че нямаме класа да се надиграваме с Англия. Неприятно е, че ни побеждават и резервите на Ирландия. Но като цяло - без трагедии. Това е отбор, който има нов селекционер и - в което ни убеждават - поема по нов път.

Красимир Балъков е легендарна фигура във футбола ни и заслужава доверие, време и подкрепа. В това съмнение няма. Всеки заслужава тези три неща, когато опитва да промени съдбата на отбор, който не е бил дори близо до класиране от повече от десетилетие за голямо първенство.

Фактите са ясни, резултатите - очевидни. Във времената на интернет ги виждаш с две кликания на мишката. Девет поредни мача сме без победа, серията е от 13 октомври миналата година. Ако бием в Черна гора на 11 октомври в следващата ни евроквалификация, поне ще избегнем да навъртим година без успех.

Но всъщност не това е най-важното.

15 години минаха от последното ни класиране за голям форум и сме привикнали, че сме вече далеч под средното ниво на силите във футбола, когато се мерим с национални отбори. Никоя загуба не е достатъчно конфузна, а падахме от Косово, Армения, Беларус, имаше едно 2:7 от Япония, че ни биха дори и корсиканците, които реално дори не са национален отбор, признат от ФИФА.

Минало свършено.

Новият път, който е поел националният отбор, има ясна крайна точка някъде там, отвъд хоризонта. През допълнителната врата на плейофите в Лигата на нациите, да стигнем някак до Евро 2020. Това е целта. Имало и нов път, ни убеждават.

Само че не виждаме посоката. Нито пък превозното средство, с което ще минем по този път.

Ако не детайлизираме твърде много, има в основни линии два начина да се стабилизира и подобри един закъсал отбор. А националният на България е точно такъв.

1. Подмладяване и освежаване, със залагане на един или два "нулеви" цикли в квалификации (2-4 години). Работа с юношески и младежки тимове, откъдето ънблок да се вкарат готови групи играчи в първия тим. Налагане на система на игра с доверие в само един селекционер и следване на неговата идея за отбора. Няма да даваме примери със страни като Германия, Франция, Белгия или Англия (а те точно така започнаха своите революции), защото не е честно. Мащабът е различен. Но в момента това прави Беларус, подобен модел опитва да наложи Чехия, през това мина и Финландия. И не само.

2. Налагане на постоянен и твърд състав от опитни хора, с които да вкараш в релси някакъв модел на игра, който чрез метода "с упорство към усъвършенстване" да ти носи успехи. Да станеш труден за побеждаване, да си автоматизирал начина на игра, а хората в тима да знаят, че те са основата, гръбнака, за следващите 3-4-5 години.

Исландия е идеален пример.

Във видяното от четирите мача при Балъков, не можем да разпознаем нито един от двата модела. Селекционерът опитва да наложи начин на игра - това е безспорно. Той се базира на солидност (схемата с на практика петима защитници е доста остаряла, но носи стабилност), на затваряне на играта и опит за изнасяне на топката като модерните големи отбори. Търси се нанасяне на удар с контраатака, използване на скоростта на нападателя (или в редки случаи - на двамата такива).

Но как това кореспондира с факта, че Балъков дава път в този тим на хора, които очевидно няма как да са гръбнак на националния в следващите години?

Даде път на доста дебютанти и извади от нафталина забравени личности. Исмаил Иса влезе сензационно като титуляр в Чехия и се отблагодари с гол. Дани Младенов - голмайстор на първенството в момента, направи първи стъпки в националния екип на "Уембли" и в Дъблин.

В двата мача отвъд Ламанша тези дни дебютираха Васил Панайотов, Георги Пашов, Вандерсон, както и 37-годишният вратар Христо Иванов. Георги Сърмов, Галин Иванов, Марселиньо - това пък са играчи, върнати след Х време в тима и станали основни състезатели при Балъков. Появи се даже и Жоро Илиев срещу Косово.

Добре де, приемаме, че с тях се търси да се пускат хора във форма. Но какъв гръбнак може да правим около тези имена?

Иса е на 30 години. От дебютантите - Младенов е на 32, Вандерсон - на 31 (на 2 януари прави 32), Панайотов на 29, Пашов на 29. За Иванов вече казахме.

От върнатите и изтупани от прахта - Марселиньо е на 35, Сърмов на 34, а Галин Иванов - на 31.

Някак не ги виждаме да са основа на нещо, което се гради за 3-4 години напред. При цялото ни уважение, а и с уговорката, че не бива да съдим за качествата по ЕГН-то. И все пак донякъде е направо стряскащо присъствието на Иванов на вратата. Човекът е на края на кариерата си, никога не е играл дори един мач в евротурнирите...

Просто от любопитство, да попитаме:

При български вратари на отлична възраст, които играят редовно - като например Мартин Луков (26 г., Локомотив-Пд), не е ли по-логично път да получат те?

Или в конкретния случай, когато имаме контрола в Ейре, да повикаме двете момчета, които пазят на един хвърлей място, в Англия - Димитър Евтимов (Акрингтън) и Димитър Митов (Кеймбридж). Млади са, може да получат по 45 минути. За да видим има ли бъдеще за тях в отбора. Естествено, отговори и аргументи селекционерът винаги може да намери.

Но е видно, че това не е гръбнак на нещо, което да се изгради в перспектива. Младежкият отбор направи два добри мача, има 7-8 футболисти в него, които са титуляри в клубовете си. Дори това изглежда като прогрес. Но готови ли са за първия тим? Ще извика ли някой от тях Балъков скоро или ще разчита на този си състав за битките в плейофите през пролетта? Второто изглежда по-вероятно.

Един извод се набива на очи. Дори човек с опита и ноу хау на Бала, е раздвоен. От една страна на него му се иска да наложи разбиранията си, отборът да играе в определен стил и да се гради тим с поглед напред. От друга - ще му се търсят резултати и класиране през "терминал 2", какъвто се очертава пътят през Лигата на нациите.

Двете неща не могат да се случат едновременно.

Някъде там, в лутането между приоритетите и търсенето на пътя, си изгубихме едни 15 години. И най-вече - в липсата на посока. При Любо Пенев играехме футбол, ама нещо закуцаха резултатите. При Хубчев измъквахме резултати, но на някои им се стори, че играта е негледаема. При Стоичков, Стоилов, Матеус... Вече се объркахме при кого какво не вървеше. Но нито за момент не се видя през тези 15 години да имаме визия, посока и да крачим самоуверено по пътя.

Е, сега имаме нов път, ни убеждават. Балъков заслужава поне до пролетните плейофи да получи подкрепата ни. Освен нея обаче ще му трябва и много, много късмет.