Волейболистите не стигнаха до олимпийската сцена на Токио 2020 и отговориха на общите очаквания и нагласа у нас преди мачовете. Тя бе песимистична или дори откровено негативна за шансовете им, в невероятно силната предквалификационна надпревара в Берлин. Да си признаем, нямахме големи надежди.

Разбира се, след емоциите идват оценките. И у нас често става така, че е по-лесно, бързо и удобно (а и повече се цъка) да хвърлим камък, да оплюем и да посочим с пръст: "Вижте ги, не успяха". Да се разтърсим за виновни и да ги изобличим и изправим на стената на позора. Просто е най-примитивната форма на анализ - възхвала до небето или сриване със земята. И най-лесно яхва настроението на аудиторията.

Нека този път е различно. Да помислим малко, да анализираме. Нека не хвърляме камък по Пранди, да не го правим и по играчите, които дадоха всичко като спортно-технически качества и психическа устойчивост. Да върнем малко лентата, да видим в какви условия те се подготвяха и състезаваха срещу някои от най-силните отбори на Европа.

През есента това бе един сринат отбор. Изпуснат спечелен мач срещу Бразилия от 2:0 в пряк бой за Токио 2020 и колебливо представяне на Евро 2019.

И след това - водопад от критики, хули, откровени обиди към селекционера. "Възрастен, неможещ, ненужен, немотивиран... Тук е само за парите", ... Какво ли не прочетохме.

Някои играчи, които Пранди не избра за най-важните мачове, го нападнаха с думи, чието значение или не разбират, или не осъзнават тежестта на тяхното използване. Или пък подценяват силата на социалните медии в наши дни. Най-малкият проблем бе, че изявите им бяха лишени от граматически достойнства (за други - не сме сигурни).

Дойде и натиск върху треньора да върне в състава някои от същите състезатели. Доста тъжно, когато говорим за човек с близо 40-годишен опит в професията. Когато той е водил отбора на Италия на Олимпиада, някои от тези, които го оплюха у нас, не са били родени.

Точно някъде там, без да има свързаност в събитията, започна и сериозно напрежение във федерацията. То ескалира докрай през декември и влезе в откровена война. В нея сякаш се включиха всички - легенди, настоящи управници на волейбола, клубове. Че и министър... Обществен конфликт, възкачил се върху популярността на втория ни най-гледан и обичан спорт. Всичко това, докато чакахме януари и последния шанс за класиране в Токио 2020. Най-важният момент за четиригодишния цикъл на този тим и спорт.

Към всички тези, които разринаха тинята именно в седмиците преди квалификацията, разпалвайки атмосфера, далечна от идеалната за отбора, имаме един въпрос: Не можеше ли промените, както и вашите личностни или по-глобални спорове, различия, и битки, да почакат да мине най-важното състезание за годината?

Отговор не търсим, защото той ясно ни бе показан. Не. Не можеше.

В тази атмосфера отборът отиде в Берлин да се бори срещу Франция, Сърбия, Германия и Словения. Уточняваме - това са отбори от първата осмица на последното европейско. Сърбите са шампиони, словенците - втори, французите - четвърти. Германците завършиха осми, а дори Белгия и Нидерландия, които също бяха част от олимпийската квалификация в Берлин, са пред нас в класирането от континенталния шампионат - девети и десети. Ние останахме на 11-о място тогава. Какви шансове да имаме при тези обстоятелства и съперници?

В такава конкуренция и с психическия товар от случилото се срещу Бразилия, а и с тежестта от критиките върху Пранди, отборът ни стигна почти до края.

Не успя в полуфинала срещу Германия, но задължително трябва да кажем, че домакините си постлаха добре да са в по-добра позиция за финалните два мача. По-лесна група като състав, осигурен ден повече за почивка (докато те отдъхваха, ние се борихме "или-или" срещу Сърбия), както и пращане в тридневна ваканция на лидера им Грозер. Прибавяме публиката и мотивацията. А и този Грозер...  той е като някакъв лош кошмар всеки път, когато излезе срещу България.

И ни биха. Тук-там не стигна някоя точка, някой сантиметър, малко късмет, малко сили. Може би - малко увереност. След като ударихме Франция и Сърбия, не успяхме да издържим срещу домакините.

Не е трагедия, въпреки че е много тягостно да идем на Олимпиада без поне един отбор в игрите. Той винаги дава разлика - още от церемонията и дефилирането на делегациите на откриването, та до очакването на мачовете в отборните игри. Просто е друго да имаш и тим на Олимпиада, не само отделни индивидуални спортисти.

Но не е трагедия.

Оптимистът говори, че в по-голямата картинка това е било за доброто на този спорт в дългосрочен план и промените ще върнат статута ни на световна сила в него. Бяха наложителни, надяваме се - и положителни.

Песимистът в нас говори, а и историята ни учи, че у нас дългосрочен план няма. Дано не сме прави. В краткосрочен - поставихме отбор и треньор в напрегната среда точно, когато те имаха нужда от обратното.

Та затова, да не нападаме Пранди и играчите от Берлин. Не те наредиха мините под волейболното игрище.