09:31 | 18.04.24

17-11-2017 20-11-2018

Иван Гешев: При съкратеното съдебно следствие съдът е регистратор на признанието на подсъдимия

Бюрократичният подход там, където още съществува, трябва да остане в миналото, казва номинираният за главен прокурор

10:39 | 5 септември 2019 | Редактор: Ана Михова, "24 часа" 73 3912 Снимка: Дир.бг/Иван Григоров

Иван Гешев е роден на 19.12.1970 г. Завършва право във ВИ-МВР, а от 1 декември 1994 година до 1 февруари 1995 г. е оперативен работник в 5-о РПУ в София. След това близо две години е помощник-следовател в Столичната следствена служба. Десет години е следовател при ССлС, след което от 17 април 2006 г. е прокурор в СРП. На 19 юли 2016 Гешев е назначен за шеф на Специализираната прокуратура. На поста остава до 16 юли 2018 г., когато е издигнат до заместник на главния прокурор Сотир Цацаров. През юли т.г. бе номиниран от прокурорската колегия на ВСС за главен прокурор. В интервю за "24 часа" Иван Гешев представи аргументите си към концепцията си за стратегическо управление на прокуратурата, както и приоритетите си ако заеме поста на Цацаров.

Избор на нов главен прокурор

- Г-н Гешев, концепцията ви за стратегическо управление на прокуратурата предизвика много коментари. Не е обичаен такъв интерес към други кандидати за административни ръководители в съдебната власт до момента. На какво според вас се дължи това?

- На много и различни фактори. Сравнителноправното изследване на актуалната уредба на процедурите за избор на главен прокурор в държавите -членки на ЕС, от януари 2019 г. на Института "Отворено общество" позволява да се направи извод, че настоящата е възможно най-публична и прозрачна. Доказателство за това са и изразените до момента различни мнения в предходните етапи на процедурата, и то не само от професионалната общност. Един от тези етапи е представянето на концепцията за стратегическо управление от издигнатия от прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет кандидат.

Лично за мен е обясним общественият интерес към избора на главен прокурор. Значителният обем правомощия, с които прокуратурата и в частност главният прокурор като неин ръководител разполагат, винаги са били предмет на дискусия, а в рамките на настоящата процедура за избор поставят на дневен ред и въпросите за качествата, които трябва да притежава бъдещият главен прокурор.

От друга страна, вниманието на международните партньори е насочено към запазване на доброто сътрудничество и продължаване на усилията в противодействието на организираната престъпност, тероризма и корупцията.

Разбира се, че този избор засяга най-вече съдебната власт и правоохранителните органи. Личността начело на всяка държавна структура има решаваща роля за правилното ѝ функциониране. Продължителността на мандата, а и правомощията на главния прокурор, свързани с осъществяването на надзора за законност и методическото ръководство на дейността на всички прокурори и следователи, пораждат естествения интерес на работещите в системата да настроят очакванията си в съответствие със заявеното в концепцията.

Казано по друг начин, очакват ли се съществени промени в изискванията при изпълнение на ежедневните им дейности, ще има ли възможност за подобряване на условията им на труд и оценката на качествата им. Затова и процедурата за избор на главен прокурор съществено се различава от избора на останалите административни ръководители в прокуратурата и създава широка основа за дискусии и полемика.

Не на последно място е стремежът на този професионален избор необосновано да се придаде политически нюанс въпреки ясните критерии, при които се провежда изцяло от независимия кадрови орган на съдебната система в лицето на Висшия съдебен съвет.

От съществено значение е и повишената активност на прокуратурата в последните години, което доведе до засягане на много широк спектър от интереси. Имам предвид привлечените към наказателна отговорност и предадени на съд политици, емблематичните лица на т.нар. преход (включително и такива със сериозни икономически възможности), тези, които хората наричат мутри и ало измамници. Обяснимо и разбираемо е тези лица да нямат интерес от продължаване на тази тенденция.

Затова и първата възможност за оценка на качествата на всеки кандидат, участващ в процедура за избор на административен ръководител в органите на съдебната власт, естествено, е концепцията му за управление.

Прочетох много коментари за представената от мен концепция - и положителни, и отрицателни. Когато се изразява мнение, е трудно човек да бъде обективен и да се дистанцира от различни предразсъдъци, независимо дали са идеологически, чисто емоционални, или други. Видях и такива в някои от коментарите. Лично аз се старая да се абстрахирам от този подход. Смятам, че има и рационална критика (въпреки че тя определено не доминира), която не бих пренебрегнал.

Трябва да се има предвид обаче, че концепцията е един стратегически документ за период от 7 години, и то с практическа насоченост.

Няма как в нея всичко да е подробно описано в детайли или да се търси академичност в стила. Считам обаче, че съм постигнал основната си цел - обективен и цялостен анализ на състоянието на прокуратурата за последния седемгодишен период, идентифициране на проблемите и набелязване на цели и мерки за тяхното преодоляване. Последната дума дали съм успял да се справя при реализирането на тази си цел ще е оценката, която членовете на Висшия съдебен съвет ще дадат след изслушването ми на 24 октомври.

- Искате да се борите с битовата престъпност, но мислите ли, че е справедливо определяне на наказание при условията на съкратено съдебно следствие?

- Съкратеното съдебно следствие е сравнително нов институт за нашата правна система. То беше въведено през 2006 г. с цел ускоряване на наказателното производство чрез съкращаване на процеса на доказване в съдебната фаза. Коректно е да се разясни, че съкратеното съдебно следствие може да премине под формата на две различни диференцирани процедури, а само едната от тях предвижда редукция на наказанието. Тя е обвързана от признаването на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и съгласието на подсъдимите съдът да не събира доказателства за тях.

Още с въвеждането си тази процедура постави на изпитание обществените очаквания за справедливо наказване при някои не толкова често срещани, но отличаващи се със своята бруталност и жестокост посегателства срещу личността. Това наложи и произнасянето на Общото събрание на Наказателната колегия на ВКС с тълкувателно решение №1/2009 г.

В него е посочено, че е "неправилно решаващият орган, (т. е. съдът) да откаже преминаването към тази диференцирана процедура с мотиви, основаващи се на тежестта на престъплението, на настъпилите общественоопасни последици, на предвидените наказателни санкции; на личната опасност на дееца (предходни осъждания, характеристични данни); на фактическа и правна сложност на делото; на обоснована от интересите на правосъдието необходимост от съдебно следствие по общия ред". Такъв отказ не може да последва и по съображения за несправедливост на наказанието заради задължителното приложение на чл. 55 от НК и чл. 58а от НК.

Инициативата за провеждане на предварително изслушване принадлежи на съда или на подсъдимия. Прокурорът не е посочен сред страните, чието съгласие се изисква.

Личното ми мнение е, че тази рамка превръща съда в своеобразен "нотариус", който трябва да се съобрази с волята на подсъдимия да признае фактите от обвинителния акт, като не само редуцира наказанието му, но и да не наложи, въпреки особената тежест на конкретния случай, наказанията доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. Тоест отнема се съществена част от дискрецията на съда да определи наказанието в съответствие с всички събрани доказателства, като се придава незаслужено особено значение на направеното признание.

Становището ми е - а и на много колеги, с които съм разговарял, - че и при тази процедура следва да се даде възможност на решаващия съд да определи справедливо наказание, съответно на извършеното престъпление, без да се изключва възможността да се определят някои от предвидените в чл. 37 от Наказателния кодекс наказания.

Заличаването изобщо на тази процедура би било крачка назад в усилията за ускоряване на наказателното производство и за скъсяване на периода между извършването на престъплението и наказването на виновните.

Мисля, че последните - широко отразени от медиите, случаи на посегателства срещу личността дават повод отново да се прецени удачна ли е нормативната рамка, която поставя съда в тази роля на своеобразен регистратор на признанието на подсъдимия, без да има право да го оценява, съпоставяйки го с останалите доказателства, при определяне на съответно наказание.

Разбира се, това е дискусионен проблем и всичко е в ръцете на законодателя, но определено сегашната редакция повдига много въпроси и оставя усещане за потенциална несправедливост.

- Как бихте коментирали идеята за декриминализиране на активния подкуп?

Активният подкуп - престъплението, което извършва този, който предлага, обещава, дава неследващ се дар или облага - не може да бъде декриминализиран. Моето виждане е в посока преоценка не на неговата обществена опасност, а на диференциране на отговорността за това престъпление.

Струва ми се, че е обществено оправдано, за да се постигнат реални резултати в противодействието на корупцията и особено сред заемащите висши държавни длъжности, да се преценят възможностите за редуциране и смекчаване на отговорността на онези, които доброволно съдействат за разкриване на престъпления, извършени от длъжностни лица, получили неследващи им се облаги (извършителите на пасивен подкуп).

Това може да се постигне чрез използване на подобен на регламента в чл. 321, ал. 5 от НК: "Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата, и по този начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея престъпления, се наказва при условията на чл. 55".

Разбира се, автоматичното прилагане на този модел надали би създало необходимия стимул за сътрудничество на извършителите на активен подкуп предвид съществените различия между същинските корупционни престъпления и обичайно извършваните престъпления от организирани престъпни групи.

Далеч по-ефективно за субектите на активен подкуп, в случаите на доброволно сътрудничество, е да бъдат стимулирани с различна по вид отговорност, като се допусне да се използва предвидената в чл. 78а от НК възможност за замяна на наказателната отговорност с административна.

Това би наложило въвеждане на допълнителни квалифициращи елементи, с които да се създадат диференцирани и адекватни стимули, така че като краен ефект да се постигне повишаване на разкриваемостта и доказването на значително по-укоримите прояви на получаващи подкуп заради предоставените им правомощия.

Широката дискусия в професионалните и научните среди на тези предложения би послужила за начало на бъдещи промени в Наказателния кодекс. Впрочем всичко това може да бъде обмислено и за сътрудничещите на разследването членове на организирани престъпни групи.

А в общ план безспорен факт е, че Наказателният кодекс, приет през 1968 г., се нуждае от сериозен преглед и преоценка с оглед на съществената промяна в обществените отношения, настъпила след приемането на конституцията през 1991 г. и присъединяването ни към Европейския съюз и НАТО. Това е един изключително важен и бих казал, наболял проблем, който може да бъде решен само с активно взаимодействие на трите власти, защото наказателноправната регламентация на престъплението "подкуп" е една незначителна част от него.

- След като категорично смятате, че активният подкуп не следва да бъде декриминализиран, каква е позицията ви за провокацията към подкуп?

- Според българския НК провокацията към подкуп е престъпление (чл. 307 от НК). Използването на проактивен подход при преценката на обществената опасност и наказуемостта на подобни прояви обаче може да окаже съществен положителен ефект в превантивната дейност.

Балансът между обществените очаквания за справедливост и защитата на основните права предпоставя необходимост от широко обсъждане на въпроса: Възможно и обществено приемливо ли е провокацията да се ползва единствено като способ за доказване в наказателното производство по подобие на оперативните способи за прилагане на СРС - доверителна сделка и разследване чрез служител под прикритие?

Разбира се, че това би означавало осъществяването на провокация при възможно най-широк съдебен контрол. Не само при първоначалното разрешение на използването ѝ като способ за доказване, а и при одобряване на резултатите с оглед ползването им като годно доказателство в наказателното производство.

Имам предвид, че едва след като се увери, че всичко е протекло законосъобразно, съдът ще одобрява резултата, а ако приеме, че са налице нарушения, този резултат няма да може да послужи за доказателство в наказателното производство.

Подобен подход не само не би противоречал на стандартите на Европейския съд по правата на човека, но и предполага анализ за съответствие на предвиденото в закона наказание за пасивен подкуп, когато като годно доказателство в наказателното производство ще се ползват одобрени от съда резултати от провокация към подкуп.

Съзнавам, че това е също изключително дискусионна, бих я нарекъл дори иновативна идея, но ако искаме бърз и траен резултат в противодействието на корупцията, в съответствие със създадената вече обществена нетърпимост към подобни прояви активността на законодателя в този процес е повече от наложителна.

Когато склонните да получават неправомерни облаги знаят, че зад всяка оферта за подкуп може да се крие прилагано специално разузнавателно средство, значително по-малка част от тях ще си позволяват да нарушат забраната. Наред с това положителните резултати от прилагането на провокацията към подкуп като нов вид специално разузнавателно средство биха позволили своевременно отстраняване от длъжност на извършителите на корупционни престъпления.

- В интервю пред БНТ, според някои ваши критици, заявявате, че не споделяте принципа за разделение на властите. Така ли е?

- Просто някои медии и политически обвързани лица извадиха, според мен съзнателно, едно мое изречение от контекста. Но това е обяснимо и очаквано предвид интересите, които вече посочих. В интервюто обясних съвсем накратко това, което е безспорно в теорията. Конституционният съд на Република България също нееднократно се е произнасял по въпроса за разделението на властите и взаимодействието между тях. Правното и политическо съдържание на термина разделение на властите се състои в това, че държавната власт има три основни сфери на проявление, възложени на три основни системи от органи, които са независими едни от други функционално, и от друга страна, са в определена взаимна връзка.

Вместо за крайно разделение на властите модерната теория говори за взаимодействие, сътрудничество и координация между тях - постулат, залегнал и в решенията на Конституционния съд по к. д. № 34/1998 г. със съдия-докладчик Георги Марков, по к. д. № 7/2006 г. със съдия-докладчик проф. Лазар Груев, по к. д. № 6/2006 г. със съдия-докладчик Румен Янков. Властите са разделени функционално, но основата им е една и това е суверенът - народът.

Нещо повече, както е посочено в мотивите на Решение № 8/2005 г. по к. д. № 7/2005 г. със съдия-докладчик проф. Лазар Груев "...Kато общонационален приоритет тази борба не може, а и не трябва да бъде монопол на едно или няколко ведомства, институции или дори само на една от властите. Вярно е обратното. Само сътрудничеството между тях, изградено върху основата на ясно диференцирани правомощия, отговорности и уточнени приоритети, упражнявани с държавническа мъдрост и съзнание за важността на проблема, е гаранция за напредък."

Затова и винаги съм считал, че далеч по-градивно и при институционалното взаимодействие е да се изграждат мостове, а не да се издигат стени. Някои хора явно са забравили и девиза, изписан на фасадата на Народното събрание.

- Мотото във вашата концепция е надграждане и промяна. Какво следва да бъде надградено и какво - променено?

- Трудно е в един отговор да опиша цялата си концепция. Накратко, винаги съм се учудвал как сме способни отново и отново да започваме отначало и да отричаме всичко предходно. Може би на това се дължи недостатъчният напредък в много области. Смятам, че прокуратурата се намира в добра кондиция и видимата за гражданите възходяща тенденция в работата ѝ трябва да бъде запазена,

Обществото, естествено, е в правото си да не е доволно от резултатите в някои сегменти на противодействието срещу престъпността. Независимо че те не зависят само от прокуратурата, а са следствие на комплекс от фактори, както и на работата и на трите власти, усилията следва да бъдат насочени именно в преодоляване на затрудненията в проблемните области.

А какво искам да променя? Най-вече отношението на магистратите и служителите към възложената им работа, така че да е видимо за обществото, че съзнават отговорността, която носят при изпълнение на служебните си задължения.

Защото резултатът от нашата работа е насочен към хората, чиито права и интереси са пряко засегнати. Не бива да се забравя, че от качеството на работата ни зависят не една и две човешки съдби. Бюрократичният подход там, където още съществува, трябва да остане в миналото.

Ще работя за осигуряване на още по-голяма прозрачност и институционална предвидимост в дейността на органите в системата на прокуратурата чрез своевременно, обективно и открито предоставяне на информация пред обществото, при спазване на закона.

- Ако бъдете избран за главен прокурор на Република България, какви ще бъдат вашите най-важни приоритети?

- Естествено, в насоката, очаквана от българските граждани - активно противодействие на корупцията и битовата престъпност, без отстъпление в достиженията в противодействието на организираната престъпност, тероризма и икономическите престъпления. Подобряване на екипността и взаимодействието с всички органи на правоохранителната ни система при спазване на законовите им правомощия, както и с партньорите от ЕС, Западните балкани и САЩ. И не на последно място, активизиране на държавния ресурс в дейността по блокиране и отнемане на придобитите облаги от престъпна дейност. Тук можем и има какво да направим още много.

ИЗБРАНО