16:56 | 20.04.24

17-11-2017 20-11-2018

изДИРени истории: Момичето, което оцеля

47 години след една от най-тежките авиокатастрофи в България се срещаме с жената, която запази жаждата си за живот и след това

10:37 | 19 декември 2018 | Автор : Ренета Веселинова 14 29554 Колаж: Юлиян Илиев

Датата 21 декември 1971 г. завинаги ще остане черна в страниците на българската история. На този ден самолет Ил-18 излита от летище София за Алжир, където предстоят Дни на българската култура. На борда на самолета се качват Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Годжунов, Янка Рупкина, оркестър "София" и танцов фолклорен ансамбъл "Аура". Минути, след като излита, самолетът се накланя. Крилото му се удря в пистата, а корпусът се разцепва на две. Единият двигател се откъсва от корпуса и самолетът избухва в пламъци. Проверката, осъществена непосредствено след инцидента сочи, че елероните (б.а. елерон - подвижна управляваща повърхност на крилото на самолет, осигуряваща напречно управление при ниски и средни скорости на полет) са погрешно свързани, макар самолетът тъкмо да е излязъл от ремонт преди полета. От общо 73-ма души на борда на самолета загиват 30. Сред тях е и вечната Паша Христова. Дни преди тъжната годишнина ви срещаме с една от оцелелите - двайсетгодишната по онова време танцьорка Лени Драшанска, която губи и двата си крака след инцидента.

изДИРени истории

Запознах се с Лени Драшанска преди малко повече от месец. Срещнахме се в един студен делничен ден край Централната минерална баня в София. Веднага я познах, макар и да не я бях виждала никога преди това. Човек като Лени винаги е придружен от една по-особена енергия, която не можеш да сбъркаш. Сякаш въздухът трепти около нея. Започнах да я разпитвам веднага, защото бях сигурна, че уроците, които има да ни даде, са наистина важни.

Детството й минава в безгрижни игри в района около Пирогов, за които си спомня с усмивка. Като малка се увлича по народните танци покрай сестра си, която по това време била част от танцовия състав към Балкантурист. Впоследствие любовта й към народната музика и танците я отвеждат във фолклорен ансамбъл "Аура". За Лени тази любов е от пръв поглед, от първи танцови стъпки и е вечна. И точно тази любов белязва живота й завинаги.

Снимка: личен архив

"Не можах да се наиграя. Тамън бях влязла в състава. Бях така удовлетворена, че вече знам всички танци и мога да ги играя добре. И тамън да започна да играя... вместо в центъра на живота се намерих в операционната на Пирогов."

Но за това след малко. Нека се върнем на нашата първа среща.

Разговорът ни не беше много дълъг. Седяхме до чешмите с топла минерална вода и тя ми разказваше за трагедията на своя живот. А ми говореше с такава усмивка! Да се чуди човек от къде намира сили за усмивки предвид всичко, което й се е случило. Поговорихме още малко за нещата, с които се занимава в момента и след това всяка се отправи към своите ангажименти. Докато не се видяхме отново.

Снимка: dir.bg

Втората ни среща беше в дома на Лени. Топло, уютно и приветливо място. Точно като самата нея. Посрещна ме със същата усмивка, с която се разделихме онази вечер пред Банята. И без да я сваля от лицето си започна да ми разказва за онзи нещастен 21 декември преди почти 50 години.

Снимка: личен архив

"Някакви секунди ми се губят... Когато се осъзнах беше доста тъмно в самолета. Отвън се чуваха някакви гласове, инстинктивно се помъчих да тръгна към тях. И така се оказах на нещо като площадка. Беше се отчупила опашката на самолета и от там трябваше да се приземя някак. Паднах долу и видях какво става... Единият ми крак беше отсечен от стъпалото, другият беше много счупен. Надявах се, че единият ще бъде спасен, но така се получи... Ампутираха ми и двата крака 10 см под коляното."

Сигурна съм, че можете да си представите как се чувства едно 20-годишно момиче, когато разбира, че губи и двата си крака. И съм също толкова сигурна, че Лени ще ви опровергае. Така стана и с мен. Опитах се да разбера как се е справила с това да приеме и разбере състоянието си. Да намериш смисъл в една толкова безмилостна ситуация е истинско геройство. Отговорът, който ми даде, беше толкова безкомпромисен и категоричен, колкото самата нея.

"Изобщо не съм се замисляла, че няма да съм отново нормален човек. Доста е трудно. Постоянно трябва да го измисляш как точно да стане. Да си ги нагодиш нещата, че да станат. Ама няма друг начин. Другият начин е вкъщи, в леглото. Трябва със зъби и нокти да се мъчим да намерим място в живота си и неща, които да ни крепят, да ни радват."

Виж още изДИРени истории: Проглеждане - да виждаш с душата си

Почти половината хора на борда на самолета губят живота си. Сред тях е и магичната Паша Христова. Но Лени оцелява. И половин век по-късно продължава да намира мястото си в света. Разбира се, отчита липсата на достатъчно помощ от държавата. "Положението е "спасявай се сам". Кой да ми обърне внимание на мен? Ако сам не си намериш начина, няма как иначе" - ми казва тя през смях. Смее се, защото отдавна е разбрала, че трябва да се пребори сама. За да запази духа си, няколко години след катастрофата започва да свири на мандолина и продължава до днес. В момента се учи да свири и на пиано. И нито за миг не се отказва от танците, които за нея са едновременно щастие и болезнени спомени.

Снимка: dir.bg

"Веднъж ми се обади един колега и каза "Искаш ли да танцуваш?". Това беше 30 години след катастрофата. И аз си викам "А, те нещо си правят майтап!" и му казвам "Даа, разбира се!". И така успяхме да се съберем една група, имахме един великолепен концерт. Имахме и в София един концерт и нещата се разпаднаха. След това си организирахме друга група. Ходихме в Поморие, там се правеше фестивал за хора с увреждания."

Снимка: личен архив

Фестивал вече няма, защото го няма и центъра в Поморие, който дълги години дарява хората с увреждания с няколко дни щастие. Усещам, че това ѝ тежи. Иска ѝ се пак да се върне в Поморие и да танцува със своите приятели. Иска ѝ се отново хората като нея да не се чувстват различни. Да има място и за тях.

Снимка: личен архив

Виж още изДИРени истории: Бойко Кучето - два пъти сирак, веднъж човек

И така стигаме до нашата трета среща, в която заведохме Лени на репетиция на фолклорния танцов ансамбъл "ШЕВИЦА". В началото тя седна да погледа. И не свали поглед от танцьорите, докато репетицията не приключи. Тактуваше си с ръка в ритъма на музиката и попиваше всяко движение. А накрая дъхът ми спря. Защото след като всички приключиха, тя извади великолепна носия от една торбичка, облече я и заигра. И магията се случи! Не можеш да кажеш, че тази жена е преживяла всичко това. Не можеш да забележиш, че всъщност тя танцува с двете си протези. Няма нито един дребен детайл, който да те подсети, че в историята има и нещо тъжно. Защото когато Лени танцува виждаш, че тя е точно като младите танцьори, които е наблюдавала преди малко. Има същата усмивка, познава ритмите по същия начин и се движи със същите стъпки.

Снимка: dir.bg

Затова ви разказвам историята на Лени. Защото тя е учител. Трагедии като тази от 1971 г. не могат да се заличат, но надежда има и след тях. Човек може винаги да намери щастието си, независимо какво се е случило. А Лени е успяла да запази този жив, енергичен дух като не се отказва от мечтите си. "Последната", както самата Лени я нарича, мечта е в България да се организира отбор по волейбол за хора в инвалидни колички. Самата тя видяла подобно състезание в Сърбия и си мечтае да намери желаещи да се включат в такава инициатива и у нас.

"Аз ако мога по цял ден ще съм по такива мероприятия. Кураж и горе главата. Връщане назад няма!" С тези думи се разделихме с Лени след третата ни, но със сигурност не последна среща. А аз останах да си помисля още малко за силата на духа. За силата на нейния дух. За душата, която танцува и момичето, което оцеля...

* Документалната поредица "ИзДИРени истории" e първият авторски проект на най-новите попълнения в екипа на Dir.bg Деян Веселинов и Ренета Веселинова. Двамата са познати лица от телевизионния екран, а отскоро отговарят и за видео съдържанието в портала.

ИЗБРАНО