Необичайната 2020 година прoмени възприятията ни за нормално ежедневие, но няма как да промени принципите и мислите ни.

Затова, макар и в по-различен вид, провеждаме за втора поредна година специалния проект He`s the Man! и платформата #URBN na Dir.bg.

Не можем да посрещнем нашите лектори на живо, но искаме да чуем вижданията и идеите им. В края на този така наричан мъжки месец ноември, в шест последователни дни, шестима вдъхновяващи мъже споделят историите си.

Поредицата видео интервюта на Деян Веселинов в рамките на онлайн събитието He`s The Man 2020 продължава с разговор с проф. Иво Петров.

Той е първият инвазивен кардиолог в България, който имплантира ендопротеза при аортна аневризма. Първият му учител е проф. Юлия Джоргова, ученик и на легендарния проф. Александър Чирков. 

Въпреки срещите със 100-ина пациенти на ден, поне 30% от които вероятно са били позитивни за COVID-19, проф. Иво Петров и близките му не са прекарали заболяването, разкрива той. 

"Бих казал, за съжаление, още не сме минали през вируса. Даже съм малко разочарован, че съм пропуснал този, така да се каже, урок. Това, че не съм се разболял, е малко учудващо“, споделя проф. Иво Петров.

По думите му такава нормалност, която познавахме до края на 2019 година, никога няма да има.

„Никога няма да се върнем към предишното ниво на виждания за комуникация, придвижване, за болести и тяхното разпространение. Ще просъществува новото мнение, нови становища, голяма част от тях, може би, изстрадани, но практични за човечеството“, категоричен е проф. Петров.

Самият той смята, че стресът и несправянето на обществото със ситуацията е характерно за цял свят в момента

„Може би си спомняте, че от Франция и Италия транспортираха със самолети и кораби заболели в Германия“, напомня лекарят.

С последните въведени мерки, които посрещат вълната на позитивните хора преди болничното заведение, е предприета една изключително важна стъпка в правилната посока.

„Не всички хора, които посетят първото звено, ще бъдат реално болни. Има позитивни хора, които не са болни. И дори не бива да стъпват там, за да не се разболеят. Предният фронт (бел.ред. - триажните кабинети) е стъпка в правилната посока и се облекчава напрежението върху здравеопазването“, обяснява проф. Петров.

Българите се справяме в кризите, смята лекарят:

„Тогава сме заедно. Последните седмици го показваме доста добре. Или всички болници имат вече COVID - отделения, или имат график за даване на дежурства в други болници... Това е пример колко самоотвержеността отива на по-високо ниво, когато сме в кризисна ситуация“, успокоява още проф. Петров.

Мъжете израстват в сериозните избори, казва още професорът. Той е роден в село Малорад, в Северозападна България и помни романтичното си детство. Най-впечатляващият спомен му е точно такъв – за близки, които си помагат взаимно.

„В лоното на социализма беше трудно. Моята майка поемаше грижата, докато баща ми бе на обучение в Хавана, като отличник на випуска по Испанска филология в Софийския Университет. Първите ми години са преживени без неговото присъствие. Майка ми е работила в предприятието „Редки метали“, което се занимаваше с обогатяване на уранова руда, отличник в следването също като баща ми. Търсенето на развитие ги води до София, където също не беше лесно“.

Проф. Петров е живял под наем и се е борил за софийско жителство с родители си интелектуалци. Помни постоянната заплаха да ги върнат обратно в Малорад.

„Всички ние се стремим към урбанизираните зони като заетост, но копнеем към селото като връщане към природата“.

Семейството е изконна ценност в живота на проф. Петров:

"По бащина линия баба ни и дядо ми са се върнали, след като са били повече от 20 г. емигранти в Аржентина. След Втората световна война са се върнали обратно. Това разделя семейството на две. Половината остават да живеят в Аржентина, другата половина се връщат, включително и моят баща. Това е спецификата на една испаноговоряща фамилия, която аз до голяма степен продължавам, опитвам се да предам тази испаноговоряща традиция в нашето семейство и на моя син. Спомням си как му направи много голямо впечатление портретите на баба ми и дядо ми и семейството на баща ми. Портретите на всички деца, събрани заедно около бащата в центъра на семейното огнище. Тази традиция е от испаноговорящия свят да се уважава семейството - там всичко се върти около семейството, фамилията, християнските ценности, както, разбира се, и ние. Това е много силно, трябва да се предава през поколенията. Комунизмът се опита да замени тези християнски ценности, но всички ние видяхме, за съжаление, краха не на ценностите, а на тяхното изкривено претворяване, т.е. липса на претворяване в живота. Това е един от тежките уроци, които цялото мое поколение преживя". 

Личния му разказ за тези моменти може да чуете във видеото. 

Трудовата дисциплина и работната етика без съмнение идват от семейната среда, категоричен е проф. Петров.

„Ние сме призвани да придобиваме знания, да се самоусъвършенстваме не само заради себе си, но и заради нашата страна“, казва още проф. Петров и споделя за пътя, който впоследствие избира и дъщеря му.

Повече за уроците като баща може да чуете във видеото.

Родовите ценности са и сред причините, които го задържат в родината въпреки възможностите за професионално развитие в чужбина:

"Една от причините да искам да се върна в България е, да имаме по-голям хоризонт. Да мечтаем за велика България, но не патриотарското, а държавното величие. Има много велики малки държави, а ние на всичкото отгоре не сме и толкова малки - на картата на Европа сме по-скоро средни по големина. Аз бих искал дори политиците да помислят държавнически велико, т.е. те да се усещат като велики държавници и да знаят, че България е благодарна. Неслучайно величаем нашите възрожденци и хората, които са дали живота си за България. Бих искал да усетят величието на позицията си и дори подхождайки егоистично, да кажат: Аз един ден ще бъда боготворен от тази нация, но за да го постигна, трябва да бъда велик с постигнатото от държавата".

Запален по източна философия покрай увлечението си по бойни изкуства, преди да кандидатства медицина, е бил отдаден на философията и по-специално - екзистенциализма:

"И до ден днешен смятам, че ценното в нас е духът, а не физическото тяло. Нашият дух, ще не ще, трябва да изтърпи физическото тяло, което му се е паднало. Аз наистина смятам, че във всеки един от нас има частица от Вселенския дух. Призвание е това тяло да го използваме по всякакъв начин, за да развием духа".

"Всяко дете мечтае често да е полицай, футболист... В определен момент може би и аз съм мечтал. Но колкото повече пораствах, повече ме влечеше интелектуалната сфера", споделя д-р Петров. 

Какъв е неговият стандарт за успеха? Според проф. Петров богатството и материалното със сигурност не са измерител. 

"По силата на обстоятелствата се занимавам с лекарска професия. Приятели се шегуват, че се опитвам да излекувам целия свят. Наистина ми се иска да предадем добрите практики в медицината и здравеопазването да стигнат до колкото се може повече хора. Колкото по-голям принос можем да допринесем аз и моят екип, толкова по-успял ще се чувствам. Засега все още не се чувствам успял. Смятам, че аз и моят екип можем да постигнем още много. Неслучайно споменавам моя екип - медицината е задружно усилие. Отдаваме всичките си усилия във всеки един конкретен случай и няма абсолютно никакво значение от коя прослойка идва, дали се занимава с интелектуален или физически труд, дали е депутат или президент, това няма абсолютно никакво значение. Най-вероятно за Вселенския дух има също толкова голяма ценност духът на просяка, както и духът на президента. Затова нямаме никакво основание да лишаваме нито единия, нито другия, от възможността да живее, за да може да продължи да развива своя дух", казва той. 

Понякога дори и професор Петров си мисли, че успехът би бил по-голям в по-голяма държава. Всички си мислят в този аспект за САЩ, Аржентина, Франция, където са много по-развити модерните методики. 

"Но всъщност ние знаем, че успех е одобрението на твоя кръг. А нашият кръг е семейният кръг, приятелският кръг и обществения кръг. И ние трябва да се стремим да подобрим средата на своя собствен кръг".

В края на разговора, проф. Петров посъветва лекарите да мислят и да се предлагат онлайн, да участват и да демонстрират знанията си като брънка от глобалното усъвършенстване. В плана за тяхното развитие да фигурира думата завръщане, за да може наученото да бъде приложено в България.

„Смятам, че има много примери в тази посока, дано сами се извадим от блатото на завистта и омразата. Че ще престанем да завиждаме на богатите и ще изчезне това дивашкото мислене на нашата демокрация ни научи да смятаме, че зад всеки богат човек стои малко мошеник, което е ужасяващо. Това е едно клише, от което се надявам стриктното спазване на правилата и законността ще доведе до промяна на мисленето.“, обобщава проф. Петров.

„Българското общество дължи много на лекарите, освен престиж и уважение. Чувствам се изключително зле за нашата гилдия. Продължавам да смятам, че българското общество и държава не дават и 10% от това, което дължи на гилдията на лекари и на всички медицински работници. Това трябва да бъде променяно! Стресът в здравната система е много голям и засяга не само доктори и медицински сестри, но управляващите, гигантски е. Лекарската професия е рискова и податлива, заради липсата на специфично лечение за COVID-19. Toва води до тежка фрустрация от собственото безсилие. Колкото по-безсилни се усещаме ние, лекарите, толкова по-голям е риска да прегорим, да имаме неуравновесеност. Защото се чувстваш ужасяващо зле ако не отговориш на изискванията на обществото“ , казва проф. Петров.

Целия разговор с Деян Веселинов чуйте във видеото!

 

*Проектът се реализира с подкрепата на А1 и Huawei

Домакин: Grand Hotel Millennium Sofia