Биляна Савова има необикновена съдба. На 40 години, макар да има семейство и интересна работа като арт директор в сп. "Ева", тя не се чувства добре физически и емоционално. Тогава тя чува за себе си диагнозата множествена склероза (МС). Перспективата, която й очертават, е край в инвалидна количка. Сега тя споделя, че всъщност страшната диагноза не само преобръща живота й, но и я спасява. Неприятната перспектива се превръща за нея в мощен енергиен източник за промяна в живота. След поставянето на диагнозата почти веднага заминава за Индия, където започва да търси решение за себе си. Остава сама за повече от месец и преосмисля ситуацията, приоритетите си и начина си на живот. Скоро след връщането си промените започват: развежда се, разделя се с много хора и навици, за да започне да живее както винаги е искала. Преди 2 години се сблъсква с ново здравословно предизвикателство - вроден сърдечен проблем. Предстои й нова операция на сърцето. Но и днес нищо не може да я спре да помага на хора, които са се сблъскали с МС. Преди 5 години създава фондация "МС - Мога Сам", която подкрепя всячески хора с това коварно заболяване. Създава и Трансформиращата програма Plan to Be (План да Бъда). Тя ще бъде модератор утре на пресконференцията в БТА на италианския професор Джовани Барко, който от години прави разработки за лечението на хора със сериозни диагнози с неговата уникална оксидираща терапия. Ето какво сподели Биляна Савова за мисията си и новите предизвикателства в живота й пред Dir.bg.

- Г-жо Савова, с какви думи посрещате хората, които идват при вас, за да си говорите за множествена склероза (МС)?
- С усмивка. Като цяло съм слушател в началото на всяка първа среща. Не съм човек, който веднага започва да дава съвети. Аз искам да разбера какъв човек седи срещу мен и да се опитам да го накарам в тази среща той сам да изведе и разбере причините, които са го докарали до това състояние. Винаги в един такъв разговор се отварят някакви "прозорчета", които дават ценни насоки откъде може да е тръгнало цялото това нещо. Задавам въпроси, това правя в началото. Някои хора са по-затворени, по-плахи, други по-лесно разказват цялата си история. И в двата случая хората разбират, че срещу тях седи човек, който е минал по този път. Това прави диалогът по-лесен. Доверието бързо идва, а това предопределя и по-лесна комуникация в последващ етап. Колкото и да звучи странно, аз се радвам, когато ме потърсят хора, които са скоро диагностицирани. Това е добър резултат от дългогодишната ми работа, която извършвам - да се виждам с такива хора, да говорим. Ефектът, в повечето случаи, е положителен, защото и хората, а и аз с тях, тръгваме в една посока. На тези нови хора, които са скоро диагностицирани, просто казвам: "Добре дошъл в отбора и продължаваме нататък!" Наистина ми се иска да има по-малко страх в хората, по-малко паника в тези начални дни и месеци, след като са чули диагнозата.

- Колко е страшно да чуеш диагнозата множествена склероза?
- Не мога да сложа стойност на страшно... А и смятам, че не диагнозата е страшна, по-скоро плашеща е неизвестността около тази диагноза. Поне при мен беше така, когато преди 11 години разговарях с различни специалисти, за да чуя второ, трето, пето мнение. В такива ситуации хората обикалят при различни специалисти с идеята, че някой може да отрече това, което са казали други лекари преди него. Никой не опроверга това, което се случваше с мен, но аз виждах хора, визирам лекарите невролози, които си признаваха, че не знаят много за това заболяване, че за него няма лечение в истинския смисъл на думата лечение. Има някаква поддържаща терапия, в която и те не са много убедени какво поддържа точно. Някои от тях си признаваха, че са убедени в страничните ефекти на тези терапии. Не знаят от какво се предизвиква заболяването множествена склероза, но знаят, че това е дегенеративно заболяване, което засяга предимно млади хора и рано или късно, в повечето случаи, се стига до състояние на пълна инвалидизация и инвалидна количка. Когато лекарите ти кажат, че това е единственото нещо, в което са сигурни, това е плашещо.

Когато ме диагностицираха, аз познавах само един човек, който бе с това заболяване. И той беше инвалидизиран. И когато ми казаха диагнозата, аз се сетих за него. Помислих си - "дали, наистина, така ще свършат нещата". Но и някак интуитивно бях сигурна, че може да се направи нещо. Да, лекарите са специалисти, доверяваме им се. По същия начин се доверяваме и на автомонтьорите си, на техниците, които ще ти поправят телефона и т.н. Става въпрос за доверие. Но, ако не успеят да ти поправят телефона или колата, не е кой знае какво. Но като загубиш здравето... За да се справи човек в такава ситуация, трябва да знае. Когато знаеш, страхът е по-малък, паниката почти не настъпва. Когато знаеш, можеш да задаваш и правилните въпроси. Ако не знаеш, неизвестността те парализира, спираш да мислиш, капсулираш се и се оставяш в ръцете на някакви хора, които изобщо не ги е грижа за теб, в повечето случаи. За съжаление, много малко лекари ги е грижа истински за пациентите. Но пък вярвам, че най-добре можеш да се погрижиш за себе си само ти. Останалото е подкрепа. Лекарят също дава подкрепа. Но стремежът към добро здраве е личен. Никой не е отговорен за моето здраве, освен аз самата.

- Лекарите следват това, което са учили и усвоили от практиката си...
- Да, това е така. Но причината да има пробойни в съвременното лечение е липсата на индивидуален подход. Липсва холистичният подход. Не всичко, което е добро за един пациент, ще бъде добро и за друг. Лечението, което биха ми предписали на мен, не значи, че ще е добро и за друг. Може да имаме една и съща диагноза, но ние сме различни хора. Различни сме като генетика, като емоционалност, като психика, като начин на живот. Никой не се интересува от теб самия - какво се е случило, за да се стигне до заболяването, какъв си като човек, как живееш и т.н. Когато мен ме диагностицираха с МС през 2008 година, аз имах и други придружаващи заболявания - много сериозна анемия. Хемоглобинът ми бе 80, а за жени долната граница е 120. Не бях на себе си тогава. Освен това имах и Тиреодит на Хашимото, аденом на надбъбречна жлеза, пропускливи черва... И всичко това, защото системите ми се бяха сринали. Имунната ми система се беше провокирала да работи на свръх обороти. Унищожавах се отвътре. Тялото ми страдаше, даваше сигнали, а аз неглижирах нещата и смятах, че само с хапчета всичко ще се оправи. Когато обаче дойде и новината, че имам и множествена склероза, аз си казах: "Чакай малко? Какво правиш? Така не става!" Един лекар тогава ми каза, че до две години ще бъда на инвалиден стол. И тогава му се ядосах. Казах му, че няма право да говори така. Не може с такава убеденост да говори за развитието на болестта, след като заболяването все още е енигма за медицината. Но сега, честно казано, му благодаря.

- Перспективата, която ви е дал, ви е амбицирала да му покажете, че не е прав?
- Той събуди в мен откровено желание да му докажа, че не е прав. И започнах да търся, да чета, да се уча. Какво е множествена склероза? Какво толкова сериозно съм объркала в живота си, че да стигна до такъв срив на цялото ми тяло и да се появят диагнозите, които изброих. Да, може да се каже, че страшното идва, защото изведнъж в живота ти може да се появи диагноза, която тотално обърква всичко. Ако човек разбере правилно посланията, които му отправя тялото, всъщност е късметлия, защото ще може да спре, да се промени, да продължи с други планове. Ако пък продължи по същия начин да живее, със сигурност може да се съсипе тотално. И затова ще си е отговорен само той. Тогава, на срещата ми с онзи лекар, едно от нещата, които му казах беше, че не може да говори така на пациентите си - че ни чака неизбежно инвалиден стол след 2, 5 или 10 години, защото това, всъщност, може да се случи още утре. Стресиран след такава диагноза ставаш разсеян, паниран, не се оглеждаш на улицата, блъска те кола и хоп - сядаш в инвалидна количка.

Ето това е страшно, защото получаваш удар светкавично и съвършено неподготвен. Но когато ти сложат диагноза, в частност множествена склероза, и знаеш, че инвалидизацията може би е част от хода на тази диагноза, ти имаш време и можеш да кажеш "стоп" и да премислиш нещата. Някой го осъзнават веднага и започват промените, други смятат болестта за наказание и се питат: "Защо на мен ми се случва..." Смятат, че съдбата е несправедлива... Смятат, че някой друг трябва да се погрижи за тях, да ги лекува. Липсата на знания за себе си и липсата на отговорност към себе си са причините за болестите на хората.

- Но медицината се развива и има, как да ги наречем, нови лъчи надежда...
- Аз съм респектирана към развитието на медицината в момента. Медицината в смисъл на животоспасяващи интервенции, като технологии, като диагностика. Прогресът е много голям. А лекарите хирурзи, които работят със сърце, мозък, гръбначен стълб, наричам истински мастери.

- Спасяват живот...
- Да, така е. Но и там спира всичко. Те правят това, което правят, намесват се, спасяват ти живота. Те са си свършили работата. Но как ще продължиш, как ще излезеш от ситуацията, е въпрос на личен избор. Сега ще дам един пример - освен всичко, което изброих като диагнози, аз имам и сериозен проблем със сърцето, с който се занимавам в последните 2 години и половина. Сега, след по-малко от месец, ми предстои втора сърдечна операция. Когато ми правиха първата операция, сутринта аз не си изпих хапчетата, които ми дадоха, за да бъда по-спокойна, както ми обясниха. Много исках да съм будна и в пълна кондиция преди операцията. Исках да видя и усетя мястото, където минути след това щяха да ми отворят гръдния кош, да спрат сърцето ми. Да го поправят. Ако тогава не бях на специалната носилка, с която те вкарват в операционната, а бях влязла сама, сигурно щях да коленича и да целуна пода в залата. Не се шегувам изобщо и не преувеличавам. До такава степан изпитвам респект към хирургията и това, което правят тези хора. В същото време обаче разбирам, че колкото и да са напред технологиите, всичко зависи от това кой ги управлява. В такива моменти всичко зависи от преценките на тези хора, които с опита и знанията си, които имат, са готови да взимат тези решения за теб, когато си със спряно сърце.

Трябва да им се довериш абсолютно. И аз се доверих. Сега ми предстои втората операция и тя се налага заради това, че при първата не са взети най-добрите решения за мен. Това е. Но наистина технологиите толкова бързо се развиват, че това, което може да се направи сега по отношение на сърцето ми, само преди 2 години е било невъзможно. Факт е и друго - въпреки високите технологии, хората са много болни. Да те живеят по-дълго, но живеят болни. Медицината е напред, развива се, но хората не стават по-здрави. Даже мисля, че стремглавото развитие на технологията в медицината е обратно пропорционално на лечителската част в съвременната медицина. Там нищо не се случва.

- Какви са последните разработки в сферата на медицината, ако говорим за множествена склероза?
- Аз вярвам, че всичко, което може да дойде отвън, за да се справиш с някакъв проблем, е допълнителна, подкрепяща терапия. И тези терапии ще работят, ако отвътре е дошъл сигналът за промяна. И вълшебно хапче да се появи, ако ти не тръгнеш към себе си и не потърсиш причината в себе си, нищо няма да стане. За да се появи някаква диагноза, има причина и тя не е външна. Да, може да има външни предпоставки - замърсяване, стрес, лоша храна, но това е едната страна и тя би могла да бъде контролирана в повечето случаи. Другата страна е вътрешната причина. Как се справяме с този стрес, защо позволяваме на стреса да ни разболява? Защо се храним с храна, която доказано ни разболява? Защо не се грижим за себе си? Защо се пренебрегваме като желания, като емоции, като човеци, които имат право да бъдат щастливи? Защо се товарим с вина, обиди, гняв? Хората не правят нищо. Най-често смятат, че живеят добре, смятат, че спазват житейските си правила и тези на обществото, смятат, че нямат нужда от промяна. Смятат, че здравната система и докторът са тези, които трябва да се погрижат за тях. Защо? Примерно, слагат ти стент? И ако не промениш, ако не промениш навиците си, какво става. Слагат ти още един и после още един.

Или пък, след този сигнал на тялото започваш да правиш промени, за да ти се изчисти кръвоносната система и да нямаш такива проблеми. Същото е и с МС. Всеки един, който е диагностициран с МС, трябва да открие причината, довела го до това състояние. Ще говоря от първо лице, но и като човек с натрупан опит. След като чух диагнозата МС, направих дисекция на живота си и разбрах, че аз доста дълго съм била потиснала в себе си основни мои ценности, бях потискала това, което исках да бъда. Аз съм бунтар по дух, но изведнъж реших, че трябва да вляза в нормите на обществото. Да оправдая очакванията на другите. Да създам семейство, да работя, да направя добра кариера и ред други неща. Живеех така, че не да се харесвам аз, а останалите. И много добре го правех. В един момент, за онези 20 години, в които съм живяла така, саморазрушавайки се, правейки неща, които не съм искала да правя, разбрах, че точно това е било фатално за мен. Всъщност бунтът, който винаги съм искала да изразя навън, съм задържала вътре в себе си и той ме е разрушил.

- Много лекари работят за намирането на лек за МС...
- Ако говорим за нови медикаменти за МС, то според мен е добре да кажем, че всички разработки са на ниво експеримент. Няма нещо, което да лекува. Хората се третират с различни препарати. На едни им действат добре, на други - не. Нямам личен опит с медикаментите и няма да коментирам повече, но познавам много хора, които или са били или в момента са на някаква терапия и това, което виждам не е много обнадеждаващо. Но в частта рехабилитация има технология. Рехабилитацията е изключително занемарена по клинична пътека, а хората имат огромна нужда от нея и трябва да я получават регулярно. Седмична е нуждата, да не кажа всекидневна. Няма я, те се обездвижват и започват да могат все по-малко и по-малко. Психологичната намеса и помощ при МС е също изключително важна. Аз даже я поставям на първо място. И тази подкрепа трябва да започне от самото начало, но трябва да е адекватна. Хората с МС имат нужда от адекватна психологична помощ от първия ден, след като се чули диагнозата. Те често изпадат в депресия, започват да пият антидепресенти и това само задълбочава нещата.

Тези дни в София ще пристигне италианският професор Джовани Барко, който от години прави разработки за лечението на хора със сериозни диагнози с неговата уникална оксидираща терапия, и ще даде пресконференция по темата. В списъка му с болести, на които неговото лечение помага - т.н. OPL терапия, повлиява добре и МС. Това възбуди интереса ми. Отдавна се говори, че оксидиращи терапии, като с барокамера, примерно, влияе добре на хората с МС и много хора я правят. Подготвяйки се за срещата ми с него, прочетох отзиви от хора с МС, които вече са обездвижени и те споделят, че започват да усещат крайниците си след лечение по неговия метод.

- Може ли да се говори за нова надежда?
- Аз не обичам думата надежда, защото хората, които говорят за надежда, всъщност просто стоят и я чакат, а не действат. Аз съм привърженик да действието. Искам да вярвам, че тази терапия би могла да даде необходимия импулс, нужната енергия, сила и мотивация на хората така, че те да могат да направят следващата крачка и да искат да продължат сами. Не можем да бъдем на терапия цял живот. Всички искаме да живеем здрави. Никой не иска да е болен, да бъде прикачен към някакви системи или да е на хапчета цял живот. Всеки иска да бъде независим. За OPL терапията казват, че усещането за това, че нещо добро се случва в тялото започва почти веднага и наистина би могло да събуди желание, а това желание да се подкрепи с действия. Хора, позагубили сили, казват, че обратното на максимата на Мечо Пух "... колкото повече, полкова повече", също е вярно - "колкото по-малко, толкова по-малко". Знам, че е така от собствен опит и ги разбирам, защото, когато нямаш сила, нямаш и желание за нищо. Обаче, когато усетиш че силата идва, свободната воля също се събужда и казва "... хайде човече, направи нещо".

Аз приех да подкрепя тази пресконференция, да се срещна с проф. Барко, да говоря с него и да му задам въпросите, които напират в мен, защото знам, че хората, имат реална нужда от адекватни терапии. И аз вярвам, че неговата терапия дава точно това - смислена подкрепа на физическо ниво, която да върне енергията в собствените им клетки, да зареди телата им със сила и да им даде мотивация, която да ги кара да започнат да мислят за себе си отговорно, да търсят и да правят такива неща със себе си и животите си, които да ги карат да се чувстват все по-добре и по-добре.