На 21 септември 1933 година в Германия започва едно от най-известните съдебни дела в световната история, приковало погледите върху България. Трима от подсъдимите в Лайпцигския процес са българи, начело с комунистическия функционер с близки отношения със СССР Георги Димитров. Той се прочува с пламенните речи, които произнася пред съда, отказвайки адвокатска защита (оказва се, че около тях има много пропаганда и дори фалшификации - четете по-надолу - б.р.). Оправдан, той се превръща в герой за комунистите у нас и в СССР. Противниците на режима му обаче са преследвани от политическата полиция.

Всичко започва на 27 срещу 28 февруари 1933 година - само пет седмици след идването на Адолф Хитлер на власт. Тогава в парламента в Берлин - Райхстага, избухва огромен пожар. В опожарената сграда полицията арестува на място холандеца Мариус ван дер Любе, а зам.-председателят на комунистическата група в Райхстага Ернст Торглер се предава сам.

Пожарът, която нанася огромни щети, дава повод на Хитлер, който няма мнозинство в парламента, да издаде "Заповед на Райхпрезидента за защита на народа и държавата", която позволява разправа с политическите му опоненти. Така на 3 март е задържан и Ернст Телман - депутат и председател на Комунистическата партия на Германия (държан в затвора и разстрелян в концлагера Бухенвалд на 18 август 1944 г.).

На 9 март обаче в Берлин изненадващо са задържани трима българи - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, които също са обвинени за подпалването на парламента.

Твърди се, че арестът им става случайно, след сигнал на келнер в берлинската бирария "Байернхоф", който решил, че тримата говорят на руски. Оказва се, че Димитров вече е известен на полицията и се смята, че арестът му е опит за свързване на Коминтерна с палежа. Той има алиби за нощта на атаката, когато се намира във влака от Мюнхен за Берлин. В архивите е запазена информация, че е пътувал с жена, с която се познавал отскоро, като по-късно разследването разкрива, че е имал множество любовни връзки, някои от които паралелни. Самият Димитров заявява по-късно пред съда: "Трябва да знаете, че не съм нито импотентен, нито хомосексуалист, а мъж".

В края на март той е пратен в затвора "Моабит" в Берлин. През голяма част от престоя си там е окован с вериги, заради което пише многократни протести до администрацията. В същото време обаче има достъп до библиотеката на затвора, където води дневник и  активна кореспонденция със свои близки и политически съратници.

Килията, в която е лежал Георги Димитров

На 27 май, по време на престоя му зад решетките, съпругата му Люба се самоубива, хвърляйки се от прозореца на психиатричен санаториум в Москва, за което той научава малко по-късно.

Следствието по палежа продължава половин година, а след приключването му, на 18 септември, обвиняемите са преместени в Лайпциг, където трябва да се проведе съдебният процес. Оттам идва и неговото име.

Основният подсъдим е психически неуравновесеният холандски комунист Мартин ван дер Любе, а Димитров, Попов и Танев, заедно с Торглер, са обвинени в съучастие.

Първоначално нацисткото правителство в Берлин е уверено в благоприятния за него изход от процеса, затова допуска той да е достъпен за обществеността. Акредитирани са множество журналисти от цял свят и дори в началото са излъчвани директни радиопредавания от съдебните заседания. Постепенно обаче, властите започват да ограничават достъпа до делото, живите излъчвания по радиото са спрени, а в пресато почти изчезват статиите по въпроса.

Още след ареста Георги Димитров си наема адвокат, но впоследствие се отказва от него и избира цяла група защитници - двама българи, германец, американец и трима французи. Те обаче не са допуснати в процеса, а няколко от тях, явили се въпреки това в съдебната зала, са осъдени на 10 дни затвор за оскърбление на съда и експулсирани от Германия. В отговор Димитров се отказва от назначения му служебен адвокат и заявява, че ще се защитава сам. Поема и защитата на Попов и Танев.

Димитров - в десния ъгъл

Георги Димитров вдясно на заден план

Пред Имперския съд Димитров се държи предизвикателно, позовавайки се ловко на либералното германско законодателство, разпитва свидетелите на обвинението, произнася пропагандни речи и пет пъти го гонят от залата заради острите му реплики. Особен отзвук предизвиква разпитът му на явилия се като свидетел висш националсоциалистически функционер Херман Гьоринг - по онова време министър на вътрешните работи на Прусия, който изпуска нервите си и е подложен на подигравки от Димитров. Така българинът привлича вниманието на медиите и става централна фигура в процеса.

Присъдите са произнесени на 23 декември. Ван дер Любе е осъден на смърт и по-късно екзекутиран чрез обезглавяване с брадва, а останалите обвиняеми са оправдани. Очевидно е, че палежът не може да бъде извършен от един човек, но липсата на доказателства оневинява останалите.

Въпреки това тримата българи са задържани заради неизяснения им правен статут при липса на редовни документи за гражданството им. По-късно са преместени в затвор на Гестапо в Берлин, където остават от 2 до 27 февруари 1934 година.

Още след края на процеса Георги Димитров настоява пред германските власти да бъде екстрадиран в Чехословакия и Франция. Сред властимащите в Берлин обаче има разногласия за съдбата на тримата оправдани българи. Гьоринг настоява те да бъдат изпратени в лагер. Твърди се, че дори планира да бъдат отвлечени и убити, но не се решава да действа без съгласието на Хитлер, който обявява публично, че присъдата ще бъде изпълнена и тримата ще бъдат освободени.

В същото време обаче българският министър-председател Никола Мушанов отказва да ги приеме в България, опасявайки се от политическите последствия при евентуален публичен процес, защото по това време срещу Димитров има издадена смъртна присъда  (заради организирането на Септемврийското въстание през 1923 г. Димитров е осъден задочно на смърт и иска да се защитава пред съда - б.р.). Така на 13 февруари правителството обявява, че не смята тримата оправдани в Лайпцигския процес за български граждани. Три дни по-късно обаче те получават съветско гражданство, а на 27 февруари са екстрадирани от Германия и заминават за Москва с редовен самолетен полет. Там Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна и като такъв ръководи антифашистката борба в Европа през следващите години.

                     Финалната реч, която всъщност никога не е произнесена

Много години след Лайпцигския процес се окзава, че прословутите речи на Георги Димитров са манипулирани от германската социалистическа партия. В тях са вмъквани пасажи и думи, които Димитров никога не е изричал. Напълно е коригиран и немският му език, който не е перфектен. Най-фрапиращо е разкритието, че комунистите както в ГДР, така и в България, десетилетия използват като пропаганда фрази от заключителната реч на Димитров, която всъщност той изобщо не произнася.

Това доказва преди няколко години германският историк професор д-р Детлеф Йозеф, който прави сравнение между оригиналните речи на Димитров и онова, което е публикувано, откривайки големи разлики. А за заключителната реч Йозеф установява, че още преди Димитров да успее да я произнесе, съдът излиза с присъда. Възмутен, българинът скача и иска думата, но съдията Вилхелм Бюнгер не му я дава и прекратява процеса. Така речта остава само на хартия.

А в нея е известният пасаж за Галилео Галилей: "И изправен пред съда, Галилео с дълбока убеденост е викнал: И все пак тя се върти! Тази научна теза по-късно става ценност за цялото човечество. Ние, комунистите, днес можем не по-малко решително да кажем: И все пак то се върти! Колелото на историята се върти напред, към една съветска Европа, към един световен съюз на съветските републики. И това колело, движено от пролетариата, под ръководството на Комунистическия интернационал, няма да бъде спряно чрез никакви заличителни мерки, чрез никакви затвори и смъртни присъди. То се върти и ще продължи да се върти до окончателната победа на комунизма! За себе си лично аз не искам да се превръщам в мъченик посредством една присъда, която да ме произведе в подпалвач. Искам да остана борец. И да живея поне още 20 години, за да се боря за комунизма, след което спокойно да умра!".

                                                 Версиите за палежа

И до ден днешен остават въпросителни около отговора на въпроса кой и защо подпалва Райхстага.

"Основните версии за палежа остават две - едната е свързана с тезата за самостоятелен терористичен акт на младия неуравновесен холандски комунист Маринус ван дер Любе срещу току-що взелия властта в Германия Адолф Хитлер. Според другата пожарът е нацистки заговор, целял да улесни разправата със силната Германска компартия, която се противопоставяла активно на Хитлер и компания", казва през 2013 г. историкът от Софийския университет доцент Михаил Груев пред Дойче Веле.

Няко негови колеги смятат, че полза от палежа имат единствено нацистите, които го използват като повод да отменят много граждански права и свободи и оправдават преследването на германското комунистическо движение, като го дискредитират.

В подкрепа на тезата за самостоятелната акция обаче са публикации, в които се твърди, че екзекутираният през януари 1934 г. холандски комунист е бил диагностициран пироман. Съдът в следвоенната Западна Германия реабилитира ван дер Любе, но не заради недоказаност на обвинението, а заради факта, че холандецът е нямал достатъчно юридически възможности да се защити. (чак на 6 декември 2007 г. германски съд отмени смъртната присъда заради прието през 1998 г. решение, че присъди, издавани между 1933 и 1945 г., се анулират, ако почиват на специфични националсоциалистически схващания - б.р.).

"Решението за освобождаването на тримата българи, обвинени за пожара - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, се дължи изключително на факта, че съдебният състав е бил все още независим от властта на нацистите и е отсъдил в духа на съдебните практики на Ваймарска Германия", твърди пък професор Пламен Цветков от Нов български университет.

Embed from Getty Images

Георги Димитров през 1947 г. - две години преди да почине

                                           

                            "Вождът и учителят" между жените, алкохола и Сталин

В началото на 30-те години на миналия век Георги Димитров ръководи базираното във Виена Задгранично бюро на Коминтерна за Югоизточна Европа.

"Намерената при ареста му крупна сума пари говори за оказваната от Москва подкрепа за германските комунисти в трудните месеци след идването на Хитлер на власт. Част от парите обаче са били предназначени за двете германски любовници на Димитров, които пролетарският лидер въртял покрай съпругата си Люба. Особено належаща нужда от финанси имала едната от дамите, която била "омъжена с деца". Това е установено по време на процеса в Лайпциг, където метресите са дали показания и са били разпитвани", свидетелства още доцент Михаил Груев.

Наред със сексуалните му афери, бъдещият "вожд и учител" все повече злоупотребява с алкохол (тази му страст достига връх в обкръжението на Йосиф Сталин, към което се присъединява след освобождаването му в Германия - б.р.).

"Всъщност това освобождение е в резултат на рекет - по време на процеса съветското НКВД арестува на територията на СССР няколко германци и иска размяната им за тримата българи. Но фактът, че Димитров е сред десетимата най-влиятелни лидери на Сталиновия режим, не облекчава по никакъв начин съдбата на избитите в ГУЛАГ над 300 български комунисти", допълва проф. Пламен Цветков.

"Всички знаем за прочутия дуел в Лайпцигския съд между премиера на Прусия Херман Гьоринг и Димитров, но малко известна е полемиката на обвиняемия българин с министъра на пропагандата Гьобелс, който прави на пух и прах същността и целите на комунистическата идеология", изтъква историкът.

Показателна е и съдбата на шефа на германските комунисти Ернст Торглер - също задържан за пожара, който след кратък престой в концлагер става близък сътрудник на Гьобелс в пропагандната машина на Третия райх.

                                   

                                                   Култът и краят

Георги Димитров се връща в България след 22 години отсъствие на 4 ноември 1945 г. Първо е избран за депутат, а през 1948 г. и за генерален секретар на ЦК на БКП - най-висшия държавен и партиен пост, който го издига в култ. Още приживе кръщават град на негово име. На 2 септември 1947 г. Министерският съвет, чийто председател е самият той, издава Постановление № 3, което гласи: "Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия, и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград".

През този период официалният печат неизменно обявява Димитров за "любим син на народа", "вожд и учител", "мъдър и славен ръководител на партията". А публични критики към него са честа причина за преследване от политическата полиция. За кратко е разследван дори американски офицер, който в пияно състояние свалил от стената и захвърлил негов портрет.

След Петия конгрес на БКП обаче здравето на Георги Димитров още повече се влошава и от януари 1949 година той почти не напуска стаята си, където приема висшите функционери на режима. В края на февруари се оплаква от силни болки в корема и обездвижване на левия крак, диагнозата на лекарска комисия е гнойно възпаление на простата, сърдечна слабост, напреднала цироза и диабет. На 6 март комисията решава той да бъде спешно транспортиран в Москва. На следващия ден пристига да го вземе специален самолет - на борда му е съветският вицепремиер Лаврентий Берия, който настоява Димитров спешно да се срещне със Сталин.

Димитров прекарва два месеца в московската правителствена болница и въпреки съмненията за развитие на рак, състоянието му започва да се подобрява и той е прехвърлен в санаториума "Барвиха". На 25 юни за кратко го посещава Сталин, с когото обсъждат главно здравословното състояние на Димитров.

На 28 юни 1949 година Георги Димитров получава кръвоизлив в черния дроб в резултат на цирозата. Той умира в санаториума "Барвиха" на 2 юли сутринта.

Въпреки официалното медицинско заключение за причините за смъртта - сърдечна недостатъчност, причинена от цирозата и диабета, съществува версия за политическо убийство на Димитров по нареждане на Йосиф Сталин, с когото в един момент имат противоречия. Изследвания на балсамираното тяло на Димитров през 90-те години показват увеличено съдържание на живак, което може да е в резултат на отравяне. Тази хипотеза обаче не е доказана.

Поклонението пред тленните останки на Димитров

Веднага след смъртта му партийното и държавно ръководство взема решение тялото да бъде поставено в мавзолей. За целта, с огромни усилия на трудовата повинност сградага е изградена само за дни и на 10 юли трупът, балсамиран от съветски специалисти, е положен вътре. Мавзолеят се превръща в място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации    от комунистически страни и от държави от Третия свят.

Мавзолеят, в който социалистическият строй постави балсамираното тяло на Димитров

На 18 юли 1990 година, по молба на осиновения му син Бойко Димитров (син на убитите (1941 - 1944) комунисти Коста Златарев и Мара Денчева), тялото на Георги Димитров беше извадено от мавзолея, кремирано и препогребано в протестантската част на Централните софийски гробища, парцел 22. Мавзолеят беше разрушен точно преди 20 години - през август 1999 г.

                                            Тежката съдба на Благой Попов

Щастливата развръзка в Лайпцигския процес на един от другите двама обвинени заедно с Георги Димитров - Благой Попов, обаче не води до нищо добро за него. Още по време на делото поведението му е критикувано от ръководството на Коминтерна и през 1935 година той е принуден да пише публични самокритики, а по-късно да признае своята "лявосектантска" позиция в противовес на "мъжествената и болшевишка линия на другаря Димитров".

След като е екстрадиран в СССР, през лятото на 1937 година, в разгара на Голямата чистка и по искане лично на Димитров, Попов е отстранен от Задграничното бюро на БКП. На 7 ноември той е арестуван и след двуседмични изтезания прави признания за участие в "троцкистка" организация. Обвинен е и в заговор за убийството на Димитров и друг комунистически лидер - Васил Коларов. През 1939 г. Попов е осъден на 15 години строг затвор. Изтърпява присъдата си в трудово-изправителния лагер "Дудинка" в далечния север.

След няколко години Георги Димитров иска от Сталин той да бъде освободен, но съветският диктатор отказва с мотива, че след използваните при следствието мъчения не е целесъобразно да бъде пускан в чужбина.

След края на присъдата Попов е освободен, но изпратен на "вечно заточение" в село в Сибир. Тогава той пише писмо на Сталин, в което го моли да бъде върнат в България:

"Аз излежах 15 години, без да съм виновен. Тук, на заточението, се намирам в крайно тежко положение - направо бедствам. Работя като пазач на резачка, получавам по-малко от 300 рубли. Болен съм, имам туберкулоза на белите дробове, тежка форма на хипертония, язва на стомаха. Но все още не съм дотолкова разсипан, че да не съм в състояние поне малко да нося полза на обществото и да намирам някакво удовлетворение в труда. Но не мога да намеря друга работа, защото съм осъден".

След писмото, най-накрая му е позволено да се върне България. Едва през 1954 г. Работи в Министерството на външните работи. По-късно пише мемоарите си, озаглавени "За да не се повтори никога вече", които пррез 1968 г., когато той умира, са издадени и във Франция. Преди това той е задължен да пази в тайна какво се е случило с него през годините, прекарани в Съветския съюз.