Малкото заразени ни правят „приятно разсеяни“ към COVID

12:57 | 22 август 2021 | Автор : Елена Бейкова 81 7385 Снимка: iStock Images

Замисляте ли се, преди да хванете дръжката на бравата, за да си отворите вратата в офиса? Или вкъщи? А когато се ръкувате с непознат? Изпитвате ли дискомфорт, когато сте в парка и около вас се съберат много хора? А може би не ви прави впечатление, че човекът зад вас на опашката в магазина ви диша в гърба, уверен, че така ще бъде обслужен по-бързо на касата.

Коронавирус пандемия

Предупрежденията какви мерки трябва да спазваме, за да се опазим от коронавируса, излъчвани ежедневно по традиционните медии и в социалните мрежи в продължение на месеци след началото на пандемията, са се отразили по различен начин на всеки от нас. Някои хора се притесняват да общуват, други мият твърде често ръцете си, трети не искат да отидат на заведение, дори на открито. Има и такива, които отричат, че пандемията е променила по какъвто и да е начин ежедневието им.

Разбира се, това са наблюдения на автора на този материал, без претенция за представителност. За обяснение на психологическо ниво как се отрази тази година и половина върху битовата страна на живота ни, потърсихме Михаил Михайлов, клиничен психолог, психотерапевт и педагог, с практика в София. Работи с деца и младежи, както и с проблемите на модерното време, като депресия, тревожност, несполучливи връзки.

Снимка: Личен архив

Какво сравнение можете да направите - изглеждаше тревожността на хората през март миналата година и как изглежда тя сега?

В началото на пандемията от БАН направиха три изследвания, които установиха следното: в началото от една страна имаше тревожност от това, което ни очакваше тогава, и от друга страна имаше страх от самия вирус. Тревожността преобладаваше над всичко, включително над страха. Само месец и половина след това второто изследване показа, че нивата на тревожност и страх са спаднали и с тях се намали спазването и на мерките.

От сегашна гледна точка тревожността според мен никога не ни е напускала. Тя просто е ставала по-видима по време на пиковете на заразяване и по-невидима през лятото и по време на празници. Свидетелство за това, че тревожността се явява наша спътница, са острите реакции на хората, дори и в момента, към всеки, който напомни или посочи с факти, че опасността не ни е напуснала и предстоят още трудни моменти, в момента даже текат такива предупреждения.

Прави впечатление и налагането на един израз - "страхуваш ме или страхуват ни", вместо обичайното "плашиш ме или плашат ни". Това не е случайно и не се дължи само на лоша езикова култура. Този израз може би ни разкрива нещо от нашата неформална тревожност. Така че в момента тревожността е по-невидима, по-малка е може би заради лятото и напредъка на медицината, но все още я има и при следващ пик тя ще се повиши.

Това ежедневно говорене по медиите какво се задава, статистиката за броя на новите случаи и на починалите, която не спира да се вади ежедневно, доколко влияе върху тревожността на хората според Вас?

За някои хора това е предупредителен знак да се ориентират в реалността. Това е начин да се управлява риска, да сме информирани и да знаем какво да правим. За други, които по принцип са тревожни, тези новини просто вадят тревожността.

Най-важно е пред какво ни изправя вирусът. Той ни изправя пред въпроса за смъртта. Нашият живот е заплашен. Хората няма как да избягат от този въпрос и едни отказват да го мислят, а други го мислят, доколкото могат. Златната среда е там, където ние не блокираме на този въпрос - можем да го мислим и да се съобразяваме спрямо данните от реалността.

В момента сме в сравнително нормална ситуация и животът все още изглежда по старому, дори мога да кажа, че по мои наблюдения значителна част от хората не спазват мерки като дистанция и носене на маска. Може ли това да се тълкува като защитен механизъм на психиката, че всичко е наред и не искаме да се връщаме към онази реалност, в която почти нищо не зависеше от нас и трябваше да се съобразяваме с много ограничения?

Да, може. Миналото лято това беше много по-видно - опитът да се забрави за опасността, която толкова много ни тревожеше. Това е защитен механизъм, който в психологията се нарича изтласкване. Чрез него психиката ни се справя с нещо, което я тревожи - в случая смъртната опасност.

Сега това изтласкване пак го има, но не е толкова видимо, защото има доводи, които да оправдаят хората да не спазват мерките - броят на преболедувалите, ваксинацията, медицинският напредък в справянето с инфекцията.

Но изтласкване има, макар и по-прикрито. Кое го издава? Начинът, по който подминаваме информацията за броя на заразените и прогнозите, които се правят. Ние отново се правим на приятно разсеяни какво предстои до месец-два. Искаме да има още една-две седмици спокойствие.

Какво представляват другите защитни механизми, които сте наблюдавал?

В топ 3 според мен са механизмите на отричането, проекцията и изместването.

В първия случай отричаме опасността и дори можем да отричаме съществуването на вируса. Сигурно си спомняте как казвахме, че това не е толкова опасно, това е само един грип, чак в Китай, тук никога няма да дойде. Все още има хора, които отричат неговото съществуване.

На другия защитен механизъм, проекцията, дължим всички конспиративни теории, които измисляхме - че някой някъде е измислил този вирус, че може да го спре по всяко време, когато реши. Така намираме лесно решение. А истинското решение е да контролираме еволюцията на вируса, но ние все още не можем да го правим. И тъй като не можем да го направим, това ни причинява тревожност и ние се опитваме да направим обяснителен модел през проекцията, в който това влиза в наш въображаем контрол. Вирусът е измислен и този, който го е измислил, може лесно да го спре.

И третият механизъм - изместването, който според мен беше най-продуктивен - това е когато енергията от една тревожна представа се вземе и се използва за нещо, което носи удоволствие. Например комедийните шаржове и различни шеги за вируса, за Генерала, за Щаба. Така измествахме тревожността към творчество и се разведрявахме през хумора.

Има ли връзка между защитните механизми и промяната на живота ни в чисто битов план - призивите за миене на ръце, за спазване на дистанция и на други мерки засилиха ли притесненията на хората в тяхното ежедневие според вашите наблюдения?

При някои хора със сигурност са се засилили. Правилото е, че в стресова ситуация човек се "чупи" там, където му е слабото място. Тези, които са тревожни, стават по-тревожни. Депресивните могат да станат по-депресивни. Натрапливите действия или фобията може наистина да се разглежда като защита, но може и да е симптом за друго.

Обикновено за това действие, дали е рационално оправдано, се ориентираме по чувството на тревожност, което го съпътства. Ако това чувство на тревожност не си отива, въпреки че ние няколко пъти сме направили съответния ритуал, говорим за някаква форма на невротизиране. Не само че имаме защита през някакво действие, да кажем миене на ръцете, но то може би вече не върши работа. И започваме да минаваме във фазата, в която образуваме нещо като, много силно казано натраплив симптом. Силно казано, защото това може да е временно, а не трайно.

Ако този ритуал ни носи удовлетворение на момента, но повторението му натоварва живота ни и пречи на ежедневието ни, какво можем да направим? Трябва ли да потърсим професионална помощ?

Възможно е човек да потърси професионална помощ, за да се върне повече към реалността. Защитните механизми имат за цел да ни осигурят спокойствие, но това има цена. Тя може да се изразява в отдалечаване от реалността и опасността, и това да усложни функционирането на ежедневието ни. Също така и да ни застраши - ако отричаме опасността и се събираме с много хора по време на пик, много по-лесно е да се заразим.

Защитните механизми могат да станат дисфункционални и вместо да намаляват притеснението ни, да отнемат от времето и енергията ни да ги поддържаме функциониращи.

Каква е разликата между управлението на риска и управлението на стреса?

Управлението на риска е процес, при който реалността се анализира с цел да се промени в наша полза. В контекста на пандемията това означаваше управление на инфекцията на здравно, икономическо и социално ниво. А управлението на стреса е как ние се справяме с вътрешната си реалност и с тревожността.

И в началото, и сега хората са изключително концентрирани върху управлението на тревожността си и въобще не се фокусират върху външната реалност и как да я използват в своя полза. Лошото е, че докато правят това, те губят ценно време, което може да се използва по друг начин. Затова най-точните прогнози се правят от математиците, а не от лекарите.

Обратно, лекари като д-р Мангъров се заиграха с притесненията на хората, и, въпреки неточните прогнози, неговите защитници останаха упорити и гръмогласни. Защото управлява тревожността на хората, като ги успокоява, а те искат точно това. Ние обръщаме внимание на вътрешната си реалност, вместо да гледаме какво се случва навън, как можем да контролираме инфекцията и да я използваме в наша полза.

Забелязали ли сте дълготрайни последствия от миналогодишното затваряне върху психиката на хората?

Такива последствия в моята практика не наблюдавам. Може би родителите на деца, които имаха проблеми в училище, бяха по-притеснени в началото на лятото, как ще започне следващата учебна година и дали децата им ще се справят. Но дори това не може да се нарече дълготрайно последствие в клиничния смисъл на думата.

ИЗБРАНО