Даниела Николаева живее от пет години на ул. "Баба Илийца" в столичния квартал Лагера. Преди няколко дни тя изненадващо намира в пощенската си кутия писмо, изпратено на 19 февруари 1971 г. от Понтиак - 60-хиляден град в щата Мичиган.

"Видях в пощенската кутия цветен плик и първата ми мисъл беше, че е реклама от типа "Вие бяхте избран за безплатна процедура". Да, но не. Видях ръкописния почерк, старото мастило, знака USA. До този момент все още имаше шанс да е някаква реклама, но после погледнах по-отблизо и видях, че клеймото е автентично: Понтиак, 19 февруари 1971 г. Това беше много странно.

Писмото е за Наталия Димитрова. Бързо помислих какви са имената на съседите ми, а за по-сигурно огледах табелите на пощенските кутии. Не - нямаше Димитрови. На плика беше изписано улица "Вела Пеева" - казах си, че е малко вероятно това име да се е запазило.

Тогава защо пликът се озовава при мен? Такава вещ пари. Тя съдържа лични отношения и чувства, а аз съм последният човек, който иска да се рови. Но не можех да оставя писмото върху пощенските кутии. Представях си как някой се рови в него и може би се надсмива на това как са си писали някога хората. Или по-лошо - как го къса или просто изхвърля на боклука. Реших, че ще го прибера и ще го съхранявам, колкото трябва.

Влязох вкъщи и оставих писмото на масата. Измина половин час, в който вършех различни неща. Минавайки няколко пъти покрай писмото, в главата ми започна да се прокрадва мисълта как да намеря човека, до когото е адресирано писмото. Или неговите наследници. Знаех, че през 1971 г. животът е бил съвсем друг и този, който е писал от САЩ, е бил изгнаник, а близките му в България са били нарочени за ненадеждни, били са следени, вероятно репресирани", разказва пред bTV историята на писмото Даниела.

Нейното желание е да бъде намерена Наталия Димитрова или нейните наследници, за получат писмото, обикаляло света от близо 50 години.