Днешната дата е щастлива за много хора, особено във ФБР. На този ден преди 17 години властите в САЩ успяват да задържат един от най-опасните престъпници, чието издирване отнема години и милиони долари. Това е терористът Ерик Рудолф, останал в историята като човека, окървавил летните Олимпийиски игри в Атланта през 1996 година. 

Embed from Getty Images

В следващите две години той извършва още три атентата. Загиват общо трима души, но са ранени 150, някои от които остават без крайници.

Целта на младия мъж е да отмъсти на управляващите, които обвинява за смъртта на баща си, и да изпълни своя "морален дълг" срещу абортите и хомосексуализма.

Противно на очакванията, този човек има поддръжници, които признават, че никога не биха го предали на полицията.

                              Кой е той - християнство, армия и марихуана

Ерик Рудолф се ражда на 19 септември 1966 г. в градчето Хоумстед, близо до Маями. Баща му Робърт Рудолф е техник на летището, а майка му Патриша - католическа монахиня, избягала от манастир, за да се омъжи, се грижи за многодетното домакинство. Ерик има двама братя и една сестра. Семейството живее изолирано. Има собствена малката електроцентрала и водопровод, отглежда животни и се грижи за голяма градина с насаждения.

За фамилията това е независимост, която през 70-те години прераства в ненавист към държавата. Тогава бащата се разболява от рак. Близък лекар казва на майката, че много добре може да му повлияе  лекарството Лаетрил, което съдържа цианид и е употребявано в много страни за лечение на онкологични заболявания. В САЩ обаче то е забранено. 

И когато Робърт Рудолф умира, семейството хвърля вината за това върху управляващите.

"Ако можехме да си купим Лаетрил, баща ми щеше да е жив. Федералните власти просто го убиха", казва Ерик на свой приятел, който след години си спомня това.

След смъртта на бащата, през 1981 г. Патриша и децата се местят в малкото градче Мърфи в Северна Каролина. Те избраха нашия регион, защото тук много се гордеем със свободата и независимостта си, ние не обичаме федералните власти и не го крием, казват по-късно техни съседи.

Там Патриша се вписва много добре - става член на ултралявата расистка секта "Християнска идентичност" (Christian Identity), която обвинява освен властите, и чернокожите и хомосексуалистите за всички проблеми на белите.

В същото време Ерик е ученик. Учителите си го спомнят като най-интелигентния, но много затворен младеж. Неочаквано той не завършва училище. През последната година Ерик пише съчинение, в което  твърди, че Холокостът е измислица на евреите. Преподавателите му не одобряват работата му и той напуска.

По-късно той изкарва само два семестъра в Университета на Западна Каролина, а през 1987 година постъпва на военна служба в американската армия, за да стане десантчик. Мотивите му обаче не са патриотични, просто иска да премине курса за оцеляване, който е част от задължителната програма на този род войски. Две години по-късно е изгонен, според официални данни - заради употреба на марихуана.

Известно време той работи като дърводелец в щатите Северна Каролина, Тенеси и Джорджия, като постоянно променя местонахождението си и използва фалшива самоличност. Представя се като Боб Рандълф, Робърт Рандълф или Боб Рудолф. След което той решава, че повече няма да работи, защото не желае да плаща данъци на "убийците на баща си". Нещо повече - директно започва да се занимава с незаконна дейност - намира подходящо място и започва да отглежда марихуана. Това му носи печалба от около 60 000 долара годишно и той си живее спокойно.

През 1994 г. обаче полицията открива плантацията с канабис и я унищожава. По неясни причини униформените не правят задълбочено разследване кой е неин собственик и така на Рудолф му се разминава.

Това събитие обаче провокира неговия гибелен гняв - властите първо са убили баща му, а след това са го лишили от средства за препитание. Така в главата на Рудолф започва да се заражда план за отмъщение, който той обмисля и подготвя добре.

                 Началото - окървавената Олимпиада и набеденият охранител

Вечерта на 27 юли 1996 г. в Олимпийския парк по време на летните игри в Атланта се разиграва трагедия. След два анонимни сигнала за поставено взривно устройство (подадени от Ерик Рудолф), охраната е вдигната на крак. Един от гардовете - Ричард Джуъл, забелязва съмнителна изоставена раница и моментално съобщава. Започва евакуация на хората. Скоро пристигат сапьори, които обаче не успяват да се намесят преди бомбата да избухне. 

44-годишната Алис Хоторн, която седи точно до чантата с бомбата - натъпкана с пирони и сачми, поразяващи като шрапнели, загива на място. 14-годишната й дъщеря, която е с нея, е ранена и вижда с очите си как майка й пада на земята с окървавено лице, а около нея се скупчват хора.

Вдовецът на Алис

"Знаех, че ако тя не е мъртва, е много близо до това. Беше ужасен, ужасен ден", разказва след години порасналата Стъбс, която още има белези по тялото си и един от пръстите на ръцете й не функционира добре.

111 души са ранени, като някои от тях остават осакатени за цял живот.

А турски телевизионен оператор, който в хаоса след взрива тича към сцената, е поразен от смъртоносен инфаркт.

Първоначално Ричард Джуъл е обявен за герой от американските медии, защото с бързата си реакция със сигурност спасява животи. Той дава много интервюта и дори му предлагат да напише книга за живота си.

Само след няколко дни обаче ФБР арестува именно него, като единствен заподозрян, макар да няма никакви улики и въпреки че той категорично отрича да има нещо общо. Според агентите обаче  Джуър отговаря на стереотипа за самотен бял мъж и пренавит служител на реда, който има болезнена нужда да се докаже като герой. Освен това има провинения на предишната си работа. Като охранител на университетски кампус например той оказвал прекомерен контрол върху студентите и неправомерно спирал за проверка шофьори на автомобили.

Ричард Джуъл

И макар Джуъл да издържа успешно тест на детектор на лъжата, разследващите не вярват на думите му...

                             Още три терористични акта - срещу лесбийките и абортите

До 16 януари 1997 година, когато в Атланта избухва втори взрив, а бомбата се оказва същата като тази в Олимпийския парк. Този път обаче тя е поставена в клиника за аборти. Седем души са тежко ранени, но поне този път няма жертви.

Само месец по-късно обаче - на 17 февруари, следва трети атентат - пред нощен гей клуб, популярен най-вече сред лесбийки. Ранени са четирима души, а полицията открива втора бомба, която не е избухнала. Почеркът отново е същият.

Разследващите вече знаят, че извършителят е един и същ, при това е безскрупулен. Те обаче не могат да установят самоличността му. Единствената улика, която съвсем не е достатъчна, са анонимните писма, които той от време на време изпраща до вестници. В тях атентаторът казва, че атаките са дело на "Християнска идентичност".

ФБР все още е безсилно. И на 29 януари 1998 г. следва нов терористичен акт. Отново бомба с гвоздеи е взривена в женската клиника в Бирмингам, щата Алабама. Дежурният полицай Робърт Сандърсън загива на място, а една медицинска сестра остава без око.

Този път обаче разследващите най-после имат предимство. Няколко очевидци описват човека, който оставя чантата с бомбата, а един от тях дори запомня номера на колата му. Проверката показва, че тя е на Ерик Рудолф от Мърфи, Северна Каролина - оказва се, че самонадеяният отмъстител дори не е опитал да прикрие следите си с чужд автомобил.

"Почти веднага разбрахме, че той е нашият човек. Знаехме, че престъпникът е свързан с "Християнска идентичност", както и че щабквартирата на тази организация е разположена на няколко мили от Мърфи. Толкова много съвпадения никога не са случайни", разказва един от федералните агенти, участвали в операцията, при която Рудолф трябвало да бъде заловен.

Когато атакуват дома на атентатора обаче, него го няма.

"Личеше си, че е изчезнал непосредствено преди нашето пристигане. Вероятно е имало изтичане на вътрешна информация, защото не бяхме казали на никого къде отиваме", твърдят агентите на ФБР.

Те поне намират неоспорими улики - пирони като тези, използвани за бомбите в Атланта и Бирмингам, и колата, забелязан от свидетеля. 

Вече е ясно кой е терористът, но тогава започва една от най-дългите и скъпоструващи операции за задържането на заподозрян. Той е неуловим, въпреки, че снимката на Ерик Рудолф е показана по телевизията и е определена огромна награда за залавянето му - 100 000 долара от щатските власти и 1 милион от федералните. Така той влиза в списъка на десетте най-опасни престъпници, издирвани в САЩ.

Първоначално се смята, че той може да е избягал в Германия, тъй като симпатизира на Хитлер и неговите идеи. Скоро обаче разследващите стигат до извода, че той не само не е напуснал страната, а дори е района.

В продължение на повече от 5 години, в Мърфи отсядат стотици агенти на ФБР и други федерални ведомства. Те живеят в местния хотел, обядват в местните кафенета и пазаруват от местните магазини. Те вече са сигурни, че Рудолф не е могъл да избяга далеч и не може да се укрива толкова дълго, без помощта на жители на Мърфи.

"Всички приказки, че се е крил в гората, са глупости. Когато го заловихме, той далеч не приличаше на човек, който се е хранил с шишарки и гъби. По време на операцията огледахме всички хълмове и обходихме горите метър по метър. В търсенето бяха използвани дори спътници, да не говорим за хеликоптерите. Горите бяха натъпкани с прибори, които реагират на движение или на топлината на човешкото тяло. Но така и не открихме нищо", спомня си един от разследващите.

Макар да не признават открито, че са помагали на Рудолф, местните жители фактически потвърждават тези изводи.

"Ако беше дошъл в дома ми, щях да го нахраня и да го изпратя по пътя му. Разбира се, че за нищо на света не бих го предала", признава негова съседка, подкрепена от много хора. 

Кметът дори е принуден да излезе със специално изявление, в което от името на гражданите осъжда терористичните актове и уверява, че никой в Мърфи не споделя възгледите на Рудолф.

Съгражданите му обаче масово не го подкрепят. Вероятно той не е имал друг избор, но никой няма да му прости това, казва един от тях. А още на следващия ден собственичката на единствения ресторант в града - "Прасковата", окачва на вратата табелка с надпис: "Молете се за Ерик Рудолф".

"Той не се страхува от нещо и това е правилно. Според мене няма за какво да го съдят. Аз лично не съм го виждал да взривява някого. Той е обикновен, вежлив младеж. А такива днес са рядкост", казва пък - казва съгражданинът му Джеръми Форд.

А роднините на Рудолф заявяват, че той е невинен и се заканват да се борят за своя син и брат до последна капка кръв. И това не са само думи. Един от братята на Ерик - Даниел, отряза с трион ръката си в знак на протест срещу преследването му и изпраща видеозаписа в централата на ФБР. 

                                          Залавянето - един клошар с чисти дрехи

На 31 май 2003 г. полицаят Джефри Скот Постъл от Мърфи задържа за проверка клошар, който рови в боклукчийските кофи на местен супермаркет. В полицейския участък скитникът заявява, че се казва Джери Уилямс. Униформените вече се готвят да го пуснат, когато на един от тях му прави впечатление, че задържаният изглежда твърде странно за скитник. Дрехите му, макар видимо евтини, са чисти, освен това е подстригван наскоро. Едва тогава му вземат пръстови отпечатъци.

А резултатът е бомбастичен - оказва се, че това не само е обикновен клошар, един от най-опасните престъпници в САЩ, издирван безуспешно повече от 5 години, което струва на федералната хазна около 30 милиона долара. На властите им остава да дадат само още 1 милион долара - колкото е обявената награда за залавянето на Рудолф. Така за полицая Постъл има две страхотни новини - става герой, заловил терорист, и... милионер.

А градчето, което става известно по време на издирването, също забогатява.

"Той помогна на мнозина да спечелят", казва Пол Уокър - собственик на бакалия, която се превръща в магазин за сувенири, посветени на терориста. След залавянето му Уокър продава по 500 фланелки дневно (всяка по 15 долара), на които пише: "Рудолф беше заловен в Мърфи. И аз бях там"... 

В същото време Ерик Рудолф прави изявление, в което обяснява мотивите за делата си:

"Под закрилата и егидата на режима във Вашингтон милиони хора дойдоха да отпразнуват идеалите на глобалния социализъм на Олимпиадата в Атланта. Мултинационалните корпорации харчат милиарди долари, а Вашингтон организира армия, за да ги защити. Целта на атаката на 27 юли беше да обърка, разгневи и смути правителството пред света заради неговото гнусно поведение да не санкционира абортите. Планът беше да бъдат отменени Игрите или поне да се създаде несигурност, улиците и заведенията да се опразнят и по този начин да бъдат изядени огромните пари, инвестирани в тях". 

За другите атентати Рудолф заявява, че целта му е била борбата срещу абортите и хомосексуализма. Той нарича аборта убийство и продукт на "гнило пиршество на материализма и самонадеяността", затова смята, че извършителите му заслужават смърт. Заявява още, че смята за важно да се противопоставя със сила на "съгласуваните усилия за легитимиране на хомосексуалността", за да се защити "целостта на американското общество" и "самото съществуване на нашата култура", чиято основа е "семейното огнище".

Според собствените признания на Рудолф, той оцелява през годините си като беглец, като къмпингува в националния парк "Нантахала" в Северна Каролина, като събира жълъди и саламандри, краде зеленчуци от градини и на зърно от силози, и преравя сметища в Мърфи.

След залавянето му Ерик Рудолф не изглежда притеснен. И дори успява да избегне съдебен процес, в който е сигурно, че ще получи най-тежкото наказание - смъртно. След като се признава за виновен и се споразумява с властите, през август 2005 г. Вече 39-годишният терорист получава 4 доживотни присъди за четирите атентата, които извършва. Това гарантира, че по никаква причина не може да бъде освободен предсрочно. И до днес той е в затвора ADX Florence, близо до Флоренция, щата Колорадо.

В писмо до майка си от затвора Рудолф пише: "Много добри хора продължават да ми изпращат пари и книги. Повечето от тях, разбира се, са християни, които искат да спасят душата ми. Те явно смятат, че съм "грешник", нуждаещ се от спасение и искат да ми осигурят билет до небето. Оценявам това, но аз наистина предпочитам Ницше пред Библията.

През 2013 г., с помощта на брат си той успява да публикува в интернет сайт своята книга, озаглавена Мемоарите на войнството.

                                                  Скандал с филма на Клинт Истууд

Миналата година големият Клинт Истууд режисира филм по случая с атентата на Олимпийските игри. Акцентът в лентата обаче не беше Ерик Рудолф, а несправедливо обвиненият охранител. Затова и тя е озаглавена "Случаят "Ричард Джуъл".

Веднага след излизането си филмът предизвика скандал заради изобразяването на журналистката Кейти Скръгс, която първа пуска новината, че Джуъл е разследван, без властите да са съобщавали това. Така тя го превръща от герой в злодей.

Репортерката, изиграна от Джулия Уайлд, е представена като безскрупулна жена, която е готова дори да предложи секс на агент от ФБР, за да получи информация.

Истинската Кейти Скръгс, която умира от свръхдоза през 2001 г., тогава работи за вестник "Atlanta Journal-Constitution". Именно главният редактор на изданието - Кевин Райли, реагира пръв на филма. Той излезе с изявление, в което се каза, че филмът има за цел да подкопае авторитета както на медията, така и на държавните органи.

Много нейни колеги също я защитиха, подчертавайки, че тя е един от най-добрите професионалисти в криминалния ресор и никога не е използвала нелегални или неетични методи, за да получи информация. От редакцията изразиха възмущението си, че никой от екипа на Истууд не е поискал съдействие от тях.

Страстите се разгоряха още повече, тъй като беше сметната за неподходяща в контекста на движението #MeToo

Самият Джуъл, който умира през 2007 г. на 44 години в резултат на сърдечна недостатъчност от тежък диабет, приживе опитва да съди вестника за клевета, но не успява. Същото се случва и с опитите му да да заведе дела още срещу Ен Би Си, Си Ен Ен и "Ню Йорк Поуст". Първите две медии успяват да уредят случая извън съда. А в делото срещу "Ню Йорк Поуст" съдът постановява, че е отразило случая, без да използва недоказани факти.