Словото на омразата трябва да се криминализира, смята проф. Ирена Илиева

Мисля, че има политическа воля за такава стъпка, допълва проф. Илиева

08:44 | 1 юли 2018 | Редактор : Калина Петрова 138 2780 Снимка:Shutterstock

Проф.Ирена Илиева е директор на Института за държавата и правото /ИДП/ при БАН, който е единственото научно звено в системата на Академията, което извършва фундаментални и приложни изследвания в областта на правото. Паралелно експертите в него могат да действат като консултанти в помощ на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Проф.Илиева бе сред лекторите на национална научна конференция, посветена на правната уредба, проблемите и тенденциите в защитата срещу дискриминацията. Домакин на форума бе Икономическият университет във Варна.

Според ръководителя на ИДП като цяло българското законодателство в областта на защитата от дискриминация е достатъчно адекватно, проблемът идва при неговото прилагане, където има противоречиви съдебни решения, проф.Илиева смята, че българките все още не са достатъчно защитени и са дискриминирани като заплащане в сравнение с мъжете. По думите й в родното законодотелство трябва да бъдат направени промени и в Наказателния кодекс да се предвиди криминализация на т.нар. слово на омразата. Ето как проф. Илиева се обосновава в интервю пред БТА:

- Проф. Илиева, достатъчно адекватно ли е българското законодателство в областта на защитата от дискриминация или е необходимо да бъдат направени промени и допълнения?

- Българското антидискриминационно законодателство отдавна е хармонизирано с правото на ЕС, дори преди приемането ни в съюза. Още през 2002 г. със закона за защита от дискриминация беше въведена тази регламентация. Разбира се, може да бъде още по-добра уредбата и да се запълват празнини. Аз високо оценявам работата на Комисията за защита от дискриминацията /КЗД/. Жалбите пред нея се увеличават, т.е. хората търсят правата си, имат усещане какво е дискриминация и кога са потърпевши. А комисията играе и силна превантивна роля. Като цяло законодателството ни е адекватно. Как се прилага обаче е друг въпрос. Според мен КЗД работи добре, но след това съдилищата нямат особено усещане за важността на тези проблеми. Има противоречива съдебна практика, окончателните решения са доста противоречиви.

България е страна по Европейската конвенция за правата на човека и всеки в Републиката има право на закрила - граждани, чужди граждани, лица без гражданство, законни и незаконни мигранти. Информацията, която се дава за тази защита е много засилена. Например, служителите на Гранична полиция уведомяват хората какви са правата им. Добре обучени държавни служители и администрация имаме и те си изпълняват задълженията.

- Откъде идват пропуските в съдебната система тогава?

- Това е проблем на юридическото образование. Според мен има недостатъчно предлагане на различни повишаващи квалификацията курсове и обучения по правата на човека. Единственият юридически факултет, в който "Права на човека" е задължителна дисциплина, е този в Пловдивския университет. Във всички останали, дори в Софийския, дисциплината е избираема. Други надграждащи курсове също малко се предлагат. Всъщност, в магистърските програми може да се открият такива, но явно не е достатъчно.

- Само за правата на човека ли са пропуските в юридическото образование?

- Има пропуск като цяло в осведомеността на обществото. Вярно е, че тя се повишава с годините, но няма достатъчно усещане например за дискриминацията по отношение на жените. У нас битува един остатък от социалистическото време, когато жените сме били поне формално равни с мъжете. А не е така. Най-голямата дискриминация към слабия пол е в областта на заплащането. За равен или еднакъв по стойност труд жените получават по-малко. И това сякаш се приема като нещо нормално. Жените са склонни да приемат по-ниско платена работа, защото са и майки, трябва да се грижат за семейство, за децата си. И за този тежък проблем някак си не се говори.

- Не стоят ли по същия начин нещата и с домашното насилие?

- Да, и то е много тежък проблем. При него има и чисто психологически момент - жертвите се страхуват, рядко подават жалби. Насилниците най-често са членове на семейството - съпрузи, синове, родители. Тук се преплитат много отношения и борбата срещу домашното насилие е много деликатна материя. Има няколко неправителствени организации, които много сериозно работят по тези проблеми, има телефони на доверието, психолози, които работят с жертвите на насилие. Но като цяло тази дейност, за съжаление, не се подкрепя както трябва от държавата.

- Съществуват ли все още някакви сериозни празнини в нашето законодателство?

- Според мен следва да се приеме криминализирането на т.нар. слово на омразата. Това е пропуск, ние нямаме такова престъпление в нашия Наказателен кодекс, а такова слово се лее отвсякъде - употребява се и от публични личности, и от медии, и в интернет /къде анонимно, къде не/. Много спешно трябва да се вземат мерки за законодателни промени. Мисля, че има политическа воля за такава стъпка, сформирана е работна група. Но трябва да се има предвид и нещо друго - словото на омразата е в много деликатно съотношение със свободата на изразяване и свободата на медиите. Трябва да се внимава къде е тънката граница между тях. Така че това законодателство трябва да се приеме след много прецизна експертиза, съгласуване с обществеността, с основните играчи в това пространство.

- Каква е практиката в другите държави от ЕС, особено за интернет, където всеки може анонимно да пише каквото иска?

- Такъв проблем със словото на омразата има във всички държави, не само у нас. В качеството си на член на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността мога да кажа, че там основните дебати са точно върху словото на омразата и как то е обявено за престъпление в различни държави-членки. Изключително разнообразна е правната уредба. Няма единство и по отношение терминологията. В комисията решихме да организираме обучения, да се направи сравнителен правен преглед на положението в различните държави-членки и да се реши как да унифицираме разбирането за това понятие.

ИЗБРАНО