"Остави, никой няма да иска."

Точно тук си на косъм да се откажеш. Не когато координираш десетки доброволци, нито когато трябва да организираш специалните съоръжения и въжени системи, да обезопасиш трасетата, да се справиш с неочакваните премеждия и да си нащрек. Тази реакция може да охлади възторга, с който си готов въобще да опиташ. И край, толкова.

Тогава, през 2017 г., Гергана Дойчинова, току-що чула отговора, можеше да отвърне с: "Да, човече, може би наистина никой няма да се навие, дай да не го правим". Вместо това обаче казва: "Добре, питай ги, пък ще видим".

Разговорът е с неин колега, който работи в дневен център за хора с увреждания, където самата Гергана води арт занятия. Въпросът, който в крайна сметка стига до тях, звучи така: "Иска ли някой от вас да влезе с едни пещерняци и планински спасители в пещера Съева дупка?".

За родителите, социалните работници и останалите специалисти, които ежедневно бдят над тези хора, подобна идея върви с предупредителен знак "Опасност".

За човека, който прекарва безкрайни дни у дома, пред телевизора, в постоянните грижи на познати лица, в този въпрос отеква една съвсем друга дума: свобода.

Снимка: Денислав Стойчев

Няколко дни по-късно Гергана вдига телефона си, гласът отсреща казва: "Беше права, списъкът с желаещи расте. Записаха се към 30 души".

Оттогава до днес са минали четири години. В колата сме, пътуваме към една друга пещера - Снежанка. Предстои петима души с различна степен на увреждане да влязат вътре и с помощта на носилки, носени от доброволци, да се "изправят", за да разгледат прилепите, сталактитите и сталагмитите. Говорим си за онзи момент и онази смела идея. Как ти хрумва нещо подобно - да организираш приключения сред природата за хора, за които дори разходката в града понякога е предизвикателство?

Снимка: Денислав Стойчев

"Много ми се искаше да правя нещо по-различно за тях, нещо, което другите не правят. Така веднъж се оказахме на едно събиране с Иво от Планинско спасяване - Пазарджик. Той ми разказваше, че с неговите хора ходят по пещери и тогава ми хрумна, че това е място, което можем да направим възможно да посетят и хора с увреждания", спомня си Гергана, която кръщава своята организация "Ела и ти" - като покана към всеки човек, готов да надскочи вътрешните си граници, и тук не става въпрос за това дали краката те държат, или не.

Реакцията на Иво в първия момент също е "стига бе, няма как да стане", но във втория вече е говорил с колегите си и се обажда на Гергана с думите: "Хайде да опитаме". И така започва всичко: с ентусиазъм, доста въпросителни, около 30 доброволци, включително от Пещерно спасяване, и още около 15 души с увреждания, някои от които в онзи момент не са излизали от вкъщи от 2 години.

Снимка: Денислав Стойчев

Слизаме от колите на паркинга. Здравей-здрасти, прегръдки, смях, малки имена. Доброволците, които идват за пръв път, все още се ориентират, но повечето вече са имали значим момент: голяма част от тях са шофирали дотук и са взели със себе си участник (има курс дори от Ямбол), с когото вече са успели да разчупят ледовете.

Вероятно нямат представа, но както Гергана споделя, това е напълно достатъчно, за да бъде мисията успешна - идеята не е задължително да хванеш носилката, нито да се включиш с мускули.

Идеята е социалните балони, които всички обичайно обитаваме, тук да се спукат.

Затова и понякога доброволците са повече, отколкото е физическата нужда от такива - целта не е участниците с увреждания да чувстват, че всичко това се прави заради тях, а да усещат, че са част от приятелска общност, че са заедно с останалите в това приключение. С разликата, че им трябва едно рамо, за да се впуснат в него.

Снимка: Денислав Стойчев

Междувременно се оглеждаме и за едно момиче, на което днес Гергана е поверила почти цялата организация - Кристин. Работата е там, че през 2020 г. тя е натиснала зеления бутон "Ще участвам" в една от мисиите на "Ела и ти" в TimeHeroes, а днес вече е на борда с екипажа и се справя чудесно. Какво се е случило там?

"Тези хора без преувеличение промениха перспективата ми към живота, защото виждат нещата така, както аз никога няма да ги видя. И съм им много благодарна за това. Веднъж бяхме заедно на Фотинските водопади. Бях сред първите доброволци, които се качиха горе. С ужас разбрах, че няма вода - водопадът беше пресъхнал. Казах си: "Ами сега? Какво ще им покажем на тези хора?". Те лека-полека започнаха да идват, а очите им бяха ей такива - широко отворени. Започнаха да говорят: "Това е най-красивото място, на което съм бил!". "Леле, досега не съм се качвал толкова високо в планината!". "Можеш ли да ме снимаш?". "Страхотно е!". И така разбрахме всъщност колко погрешни са били нашите очаквания - нуждите на тези хора са съвсем други".

Снимка: Денислав Стойчев

На паркинга още кипят приготовления - доброволците от Планинско и Пещерно спасяване ще качат всички участници с офроуд джипове над пещерата, а след това благодарение на специални въжени системи ще ги спуснат до входа ѝ, където ще бъдат подготвени за влизането с носилки.

Това е физически тежка работа, макар че и доста полезна за самите доброволци спасители. Както ни разказва Димитър, който е в ядрото на екипа им днес, тези акции са и доста добра тренировка за други случаи в планината, когато се транспортират пострадали хора. И все пак водещата емоция в случая е удовлетворението, което изпитваш от самото преживяване.

Снимка: Денислав Стойчев

"За тези хора е трудно да се придвижват дори в градска среда. Всички знаем, че без подобни инициативи да съществуват, те изобщо не биха могли да стигнат до тези места. И това е, което ме вълнува - че им помагаме да ги видят с очите си", казва той.

В тази бодра суматоха улавяме случайно и една реплика, която веднага заковава вниманието ни. "Значи, разстоянието е горе-долу три пъти по-дълго от онова на Скаловитец. Тръгвай, ще се изкефиш". Така Ани - още един доброволец ветеран от планинската служба в Пазарджик - надъхва Милена, която днес ще бъде участник в приключението, и деликатно ѝ вдъхва кураж да повярва в себе си и да тръгне нагоре сама, подкрепена от доброволци. За радост, успява. Тръгваме бавно и спокойно нагоре по пътеката.

Снимка: Денислав Стойчев

"Разбира се, че исках да го направя, защото е различна емоция от това да се качиш с джип. Това е една важна роля на доброволците - да ми помогнат да направя нещо, което иначе никога не бих. А след като имам възможност да тръгна пеша и има кой да ми помогне, винаги предпочитам този начин. Дори да са едни 500 метра, за мен е много важно да мога да кажа: "Аз минах това"."

Милена е чула за инициативата от радиото и още тогава е знаела, че ще се включи. Днешното приключение е номер 3 в личната ѝ история - през 2020 г. тя беше и един от дебютантите, преминал трасето на планинското състезание "По стъпките на Алеко с приятел" на Витоша с помощта на специална количка, носена от доброволци. Тогава тя за пръв път успява да усети планината толкова отблизо и да види морените и каменните реки, за които преди това е чела единствено в учебника по география.

Снимка: Денислав Стойчев

"Събитията на "Ела и ти" ми дават на първо място емоция. Изключително силна емоция. Дават ми, ако щеш, свобода. Дори самото пътуване, това, че излизаме от София. Пък аз например не излизам често. И това за мен е достатъчно и много ме зарежда. Радвам се също, че когато отидем някъде, обектът никога не е затворен специално за нас. За мен е важна срещата с други хора, дори да няма диалог между нас. Фактът, че децата ще видят нещо, ще зададат въпроси, за мен е много ценен. Разбира се, важно е и как отговарят родителите, но това е въпрос на лична отговорност на всеки човек".

И тук питаме Милена следното: как трябва да отговори един родител, ако детето пита например: "Тя защо ходи така?". "Най-грешният отговор е: "Не гледай", отговаря ни тя. Той точно вдига стени, които после едвам се прескачат - решиш ли, че общуването с другия е забранено, той може да остане скрит за теб цял живот.

Снимка: Денислав Стойчев

Когато се качваме горе, подготовката за влизането вътре вече е доста напреднала.

Първата носилка е готова, инструкциите са следните: "Слушаш и изпълняваш, за момент забравяш себе си". Ти си краката на друг човек, неговата опора.

И да си бил в тази пещера преди, никога не си бил тук по този начин. Даваш си сметка, че тя наистина може да бъде недостъпна за някого и влизаш в нея с други очи - като човек, който оценява този шанс. Оценява, че може да помогне на друг човек да го има. От носилката се понася смях - не знаеш каква точно е причината, но и няма нужда, защото просто разбираш. Всички останали също започват да се смеят.

"Много често хората с увреждания се превръщат в мотивация на хората без увреждания. Така например беше в пещера Проходна, където вдигахме участниците с едни въжета нагоре и беше доста екстремно. В такива моменти си даваш сметка, че ти, след като нямаш физически проблеми, често се изправяш само срещу страха си от високото. Докато тези хора се предоверяват - оставили са се в чужди ръце и за много от тях дори не знаем какво преживяват, защото не могат да общуват вербално. Затова тогава имаше доброволци, които казаха: "Ето, той го прави, тогава и аз мога". И решиха също да се впуснат", спомня си Гергана.

И така стигаме до същността, сърцето на онова, заради което се случват тези събития - общуването между хората, споделената обща емоция: страх, радост, вълнение. Естественият начин да се сближиш с друг човек.

"Трябва да си даваме сметка, че никой не е застрахован и всеки може да бъде на мястото на човек с увреждане. И затова винаги си мисля следното: как бих искала хората да се отнасят с мен, ако това се случи? И не го казвам с капка съжаление към тези хора. Те за мен са учебник - карат ме да спра, да се замисля и да видя кои са истински ценните неща в живота", казва Гергана и допълва, че старанието ѝ е просто "да счупи стереотипа". Да изкара хората, свикнали с едни и същи четири стени, извън тях.

И понеже за да се случи това, е трябвало да отвръща с "просто ги питай", знаем защо е била сигурна, че нещата ще се получат: има ли жажда за живот, всичко е възможно.

Фондация "Ела и ти" е един от победителите в Годишните награди за доброволчество "Героите" през 2019 г. Можеш да номинираш своя герой за 2021 г. до 15 декември на този линк.

Текстът е публикуван в TimeHeroes.blog