Малцина от по-младите поколения, но и не само те, не са наясно колко опасна червена черта е била на път да бъде престъпена през лятото и есента на 1962 г.

Но още по-малко хора знаят, че България има роля в тази история.

Сега в медиите се говори за "нова Студена война", за опасността от конфликт между двете най-силни ядрени държави, но преди малко повече от половин век светът наистина е бил на един миг от Апокалипсиса.

През май 1962 година председателят на Съвета на министрите на СССР Никита Сергеевич Хрушчов пристига на посещение в България.

В една почивка между работните срещи и мероприятия, той се разхожда по мекия пясък на българския Черноморски плаж и някой от спътниците му, сочейки на югоизток, отбелязва, че там се намира турският бряг, където американците са разположили стратегически ракети с ядрени бойни глави, способни за 15 минути да изпепелят Крим и дори Киев.

Може само да гадаем какво е прещракало в главата на Хрушчов, но според собствения му цветист израз, в онзи момент той твърдо решава да "вкара таралеж в гащите на американците".

Само за няколко дни СССР "убеждава" своя съюзник Фидел Кастро да приеме на територията на "острова на свободата" ядрени бойни глави, ракети и системи за доставката им на американска територия, както и съответния персонал, приблизително 40 000 души.

Операцията минава при изключителна секретност. По-голямата част от самия персонал не е бил наясно със същността на операцията, носеща името 'Анадир" по името на руското далекоизточно селище.
Те дори са били окомплектовани с полярни екипи, ски и оборудване с намерението да заблуди западните разузнавания и им е било казано, че заминават за Чукотка.

По-късно, по време на разтоварването в Куба, един от контейнерите със ски  и топли дрехи пада и съдържанието му е снимано от американското разузнаване.
 
Снимката малко по-късно вече лежи на бюрото на президента на САЩ Джон Кенеди по време на среща на Изпълнителния комитет 14, висши държавни служители на САЩ, към които президентът има най-високо доверие.

За разлика от СССР и източния блок, в САЩ не е възможно тайната да бъде изцяло  запазена и сред медиите се появяват информации за назряващата безпрецедентна криза.

Кенеди се намира между два огъня: освен реалната опасност за територията на САЩ от разполагащите се на Куба ракети, той е открито обвиняван от ястребите републиканци в слабост, които му припомнят, че предната година той е "преглътнал" безропотно построяването на Берлинската стена.

На 27 септември Конгресът му дава разрешение за използване на сила срещу Куба.

На 4 октомври Конгресът вече настоява за интервенция.
Кенеди, обаче, решава да изчака срещата със съветския външен министър, Андрей Громико, планирана за 17 октомври. На следващия ден президентът получава снимки от разузнавателни самолети, от които е видно, че ескадрила бомбардировачи ИЛ-18, както и ракетите, вече са разположени на острова.

Всъщност,  разгръщането на ракети на територията на чужда държава по споразумение между двете правителства е абсолютно законно, както това е било направено в случая с американските ракети в Турция.
Причината за войната,  casus belli, от гледна точка на американците, е, че съветското ръководство "затъмнява" и отрича очевидните факти.

След заседанието на Общото събрание на ООН, на което съветският представител е поставен в неудобна ситуация да отрича очевидни факти, американските военни преминават в предпоследната степен на бойна готовност, за пръв и последен път досега в историята си (последната е началото на военни действия).

Хрушчов разбира, че нещата са отишли твърде далеч и предлага да изтегли ракетите от кубинска територия, срещу "гаранции" за сигурността на острова.
В Америка първоначално решават, че в Политбюро е възможно да е станал преврат. 
Едва на следващия ден Съветите добавят и искането за реципрочно изтегляне на американските ракети от Турция.

Следват трескави и инфарктни преговори, включващи висши представители на САЩ, СССР, министри и дипломати и демонтажът на ракетите започва.
Той завършва изцяло на 20 ноември 1962 година, а след няколко месеца тихомълком от Турция се премахват и американските ракети, които са реалната причина или повод за Карибската криза.

Само десетина години по-късно, на въоръжение  и у двете страни навлизат междуконтиненталните балистични ракети, които правят ненужно или поне не задължително разполагането на носещите средства за ядрените бойни глави толкова близо до територията на противника.

Сега, когато половин век по-късно се говори за "нова Студена война", е много важно да помним реалните и много опасни събития от времето на "истинската" Студена война.
Колкото до способността на политиците да помнят и извличат поуки от историята, това е друга тема.