На 13 август през далечната 1961 година Берлин осъмва разделен. Вече не само страната е разкъсана на две части - Федерална република Германия (Западна Германия, със столица Бон) и Германската демократична република (Източна Германия, със столица Берлин). Само за една нощ на 12 срещу 13 август в емблематичния град е издигната преграда - бодлива тел, която трябва да спира гражданите на комунистическата (по ирония наречена демократична) част да отиват на Запад. Местните жители се събуждат и разбират, че са отделени от роднини и приятели.

За ужас на източногерманците започва изграждането на огромна бетонна стена, която след година вече е с височина 2 метра и бодлива тел отгоре (общо 3,6 м). Преграда е дълга само в Берлин 43 км (цялата дължина е 106 км). Над нея са опънати 66 км бодлива тел, поставени са 302 наблюдателни кули и множество системи за автоматична стрелба. Граничните войски, които са изпратени да охраняват, разполагат с 20 бункера и 259 обучени кучета. Така стената бързо се превръща в зловещ символ на Студената война.

А като във всяка война, има и жертви. Стотици опитват да преманат преградата, търсейки свободата. 239 от тях са убити, а 260 са ранени. Други 3221 души са арестувани близо до стената. Все пак има и щастливци - 5043 успяват да избягат (от тях 574 войници) през 70 прокопани в земята тунели.

Вижте още снимки >>

                                                                        Жертвите

Първите жертви падат още първата година - над 20 души са застреляни при опит за бягство. Един от тях остава емблематичен. Точно година след издигането на стената - на 17 август 1962 г., източногерманската гранична охрана убива 18-годишния зидар Петер Фехтер. Момчето, което рискува, за да отиде при сестра си на Запад, е надупчено с множество куршуми - според архивите общо 35 са изтреляли войниците по него. Той е единствен син от 4-те деца на машинен инженер и продавачка. Негов приятел, с когото опитват бягството, успява да прескочи стената и да се спаси от другата страна.

Петер обаче се парализира от страх, когато започва стрелбата. И това се оказва фатално - той е тежко ранен и пада облян в кръв. Запчова да вика за помощ. Хора и от двете страни на стената чуват изстрелите и виковите му и се струпват наоколо. Властите обаче незабавно пращат подкрепления и събралите се са изтласкани. Тълпата започва да крещи: "Помогнете му, помогнете му", но западногерманските полицаи могат само да му хвърлят бинтове и марли, защото нямат право да стъпват на източногерманска територия. Едва след три часа младежът е откаран в болница, където умира. Най-вероятно забавянето е фатално.

Още докато Петер се моли да му помогнат обаче, фотографът на вестник "Билд" Волфганг Бера чува изстрелите от източната страна на стената и се покатерва. Вижда раненото момчето под себе си и започва да го снима. След това скача и хуква към американците на емблематичния пропускателен пункт между двете части на Берлин - Чекпойнт Чарли. Моли ги да изтеглят момчето, но те не помагат: "Получихме ясна заповед: "Останете на мястото си. Не правете нищо!".

И тяхното бездействие, и бездушието на източногерманците провокират протести още същата вечер. От западната страна се събират стотици хора, които хвърлят камъни по източните граничари и атакуват американците с викове: "Убийци!".

Кметът на Западен Берлин Вили Бранд е принуден да помоли съгражданите си да запазят хладнокръвие, за да не се стига до още кръвопролитие.

12-те снимки на фотографа обаче моментално обикалят света и показват истинското лице на комунистическия режим. Една от тях се превръща в символ на стремежа към свобода - на нея се вижда как четирима източногермански граничари носят тялото на издъхващия Петер Фехтер.

Някои сравняват сцената с тялото на смъртоносно простреляния Петер Фехтер със свалянето на Хростон от кръста

Скоро след трагедията баща му умира от сърдечни проблеми, а майка му заболява психически. Въпреки всичко това, семейството е тормозено десетилетия от ЩАЗИ, като жилището редовно е обискирано.

Последната жертва намира смъртта си повече от 30 години по-късно, малко преди края на разделението - през 1989 г. 20-годишният келнер Крис Гефрой умира заради фатална заблуда. Негов познат войник му казва, че заповедта за разстрел е отменена. Така младежът, който не харесва живота си в ГДР и трябва да влезе в казармата, решава да премине със своя приятел отвъд стената. Вечерта на 5 февруари двамата се скриват в малка градинка близо до границата. Малко по-късно правят опит да прескочат стената със стълба, но алармата се задейства. По-късно свидетели от Запада разказват, че са чули поне 10 изстрела и са видели как тялото на мъж се свлича безжизнено. Крис умира след няколко минути, а приятелят му оживява с тежки наранявания и е откаран в затворническа болница.

Държавното ръководство опитва да прикрие случая. В писмо до Ерих Хонекер министърът на държавната сигурност (ЩАЗИ) Ерих Милке пише, че е взел мерки за "предотвратяване на нанасянето на щети на ГДР", сред които ограничаване до задължителния минимум на изискваните от закона съобщения до роднините.

Така семейството, което живее недалеч и по ирония на съдбата дори чува изстрелите, научава за смъртта на Крис чак след два дни. Две седмици по-късно роднините публикуват в "Берлинер Цайтунг" некролог, в който по изискване на власта се съобщава, че става дума за нещастен случай.

На погребението обаче идват и чужди журналисти, и вечерта тогавашното западноберлинско радио РИАС предава:

"Неясната формулировка на трагичния случай, при който Крис склопява очи завинаги, се повтори в траурното слово на официалното лице. За причината за смъртта не се чу нищо повече. Служители на ЩАЗИ бяха на гробището още далеч преди погребението. Някои от тях бяха дори в траурната зала".

                                                                 Възмездие или гавра?

Възмездието за смъртта и на Петер Фехтер, и на Крис Гефрой е закъсняло и нищожно. Двамата граничари, които стрелят по първия, когато самите те са на 26 и 20 години, са осъдени едва през 1997 г. и то не ефективно - на 20 месеца условно. Войникът, който застрелва втория, също получава присъда чак тогава - 3,5 години затвор.

Истинското закъсняло и несправедливо правосъдие обаче е присъдата срещу главния виновник за убийствата - Егон Кренц. На 25 август 1997 година последният комунистически лидер на Източна Германия, който наследавя жестокия си предшественик сталинист Ерих Хонехер, е осъден заради заповедите да се стреля по бегълците. Той обаче излежава само няколко години, и то без дори да се разкая. Присъдата е 6 години и половина затвор заради убийствата на четирима души, които се опитват да избягат през Берлинската стена. Заповедите Кренц издава още преди да стане първи ръководител на ГДР, когато е член на Политбюро и секретар на централния комитет, отговарящ за сигурността.

Той обжалва, като твърди, че правната рамка на новосъздадената немска държава не трябва да се прилага за събитията, които са се случили в бившата вече ГДР. Кренц настоява също, че наказателното преследване на бивши служители на ГДР е нарушение на личното споразумение, дадено от канцлера на Западна Германия Хелмут Кол на съветския президент Михаил Горбачов по време на разговорите им, довели до обединението на Германия.

Горбачов целува братски генералиня секретар на ЦК на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) в ГДР

Въпреки това, присъдата му е потвърдена, макар и 10 години след падането на стената - през 1999 г. Чак тогава Кренц влиза в затвора. Докато излежава наказанието си, той е пуснат за малко, за да може да подаде жалба в Европейския съд по правата на човека в Страсбург с настояване то да бъде отменено като незаконно. Искането му обаче е отхвърлено през 2001 г.

Въпреки това, Кренц е освободен от затвора предсрочно - през декември 2003 г., след като излежава непълни 4 години. Той остава под гаранция до изтичането на срока на присъдата. След като излиза на свобода, заживява спокойно в град Дирхаген със съпругата си.

Година по-късно заявява в интервю за ДПА:

"Всяка смърт на границата беше голяма загуба. Това не е ново усещане. Говорехме за това и в ГДР. По повод на процеса срещу мен аз се извиних на всички граждани на ГДР, които са понесли несправедливост. Но, за жалост, не мога да се сетя за нито една страна в целия свят, където да не е била извършвана несправедливост. Да се държим така, сякаш е имало справедливост в Западна Германия, и само несправедливост в ГДР, е нелогично, тъй като противоречи на действителността. Политбюро не искаше да признае реалността. Някои се опитваха да се опълчат на насоката на развитие, но без успех. Ясно е, че не успяхме да оценим социалните процеси в страната ни достатъчно реалистично и да извлечем правилни поуки".

                          Падането - протести, смяна на власта и после..."веднага, незабавно"

Повратният момент настъпва през есента на 1989 г., когато източногерманците се надигат срещу властта. Хората не могат повече да търпят забраната да пътуват свободно. Започват масови протести в Лайпциг, Дрезден и Източен Берлин, където на 7 и 8 октомври, по време на празненствата за 40-ата годишнина на ГДР, са арестувани над 1000 демонстранти.

Под натиска на гражданите, на 18 октомври 77-годишният държавният и партиен ръководител на страната Ерих Хонекер, е принуден да се оттегли от всичките си постове. Официалното е обявено, че има здравословни проблеми. За свой приемник той предлага по-младия и смятан за реформатор Кренц. Още същата вечер той обявява в изявление по националната телевизия, че това е "повратен момент" за ГДР, обещавайки да въведе по-либерални условия за пътуване на източногерманците.

Хората обаче не му вярват. Не могат да забравят как само преди няколко месеца, след кървавото потушаване на студентските протести на площад "Тянанмън", той отива в Китай, за да благодари на комунистическия лидер Дън Сяопин. Затова многохилядните протести продължават с искането за незабавна оставка на Кренц. Той опитва да омилостиви недоволството като отстранява част от висшите партийни функционери и започва "реформи". Прит е закон, който позволява на гражданите най-после да могат да пътуват. Разбира се, режимът не е напълно либерален - все още трябва да заявяват частни пътувания на Запад, но вече без изисквания да посочат повода за заминавенето и да имат роднини там. Продължава да се изисква молба, която трябва да бъде подадена пред властите, само срокът за одобрението е сведен до минимум. Освен това има условие - престоят зад граница да е 30 дни. А това е полусвобода и източногерманците, събрали енергията на протеста, не я приемат.

На 9 ноември ЦК заседава, след което започва превърнала се в паметна пресконференция пред световни медии. На нея лидерът на комунистите в Берлин и секретар по информацията в партията Гюнтер Шабовски трябва да обяви решенията на ръководството. Самият той не знае какви са те. Малко преди началото в 18 часа Кренц му дава лист със записки, но въпреки това, близо час по време на брифинга, предаван пряко по телевизията и радиото в ГДР, няма особена новина. Малко преди 19 часа обаче италиански журналист задава въпроса: "Не беше ли грешка проектозаконът за пътуванията отпреди дни?".

Първоначално Шабовски отговаря рутинно, но накрая произнася думите: "...и ние взехме решение, което позволява на всеки гражданин на ГДР да излезе през граничните пунктове на страната".

В залата настава суматоха. Запитан откога влиза в сила това разрешение, Шабовски вади от чантата си бележката от Кренц и отговаря:

"Доколкото ми е известно... веднага, незабавно".

Тази фраза остава завинаги свързана с падането на Берлинската стена.

Пресконференцията свършва, но журналистите все още не са напълно сигурни какво точно означава това. Шабовски обаче уточнява пред американската телевизия NBC:

"Не става дума за туризъм. Това е разрешение за напускане на ГДР".

Първа Ройтерс разпространява сензационната новина. Следва я западногерманската ДПА, а след нея идва и съобщението на официалната източногерманска агенция АDN, макар тя да уточнява, че "частните пътувания трябва да бъдат заявени". Към 19,30 часа АNSA директно обявява, че Берлинската стена пада. Датата е 9 ноември - точно преди 30 години. В 22,45 часа войниците, които пазят, все още объркани от новата заповед, отварят вратите към Западен Берлин. Най-нетърпеливите обаче започват да се катерят, за да преминат отвъд. Други пък да рушят стената, отчупвайки парчета, някои от които и до днес се пазят като спомен за злото на комунизма.

Цяла нощ хората празнуват, танцуват и пеят - невярващи и щастливи.

Щастливи източногерманци пред Бранденбургската врата

И въпреки че властта прави чакана десетилетия демократична крачка, източногерманците не й прощават за ограничената свобода и убийствата. След по-малко от месец, под натиска на гражданите, Кренц е принуден да подаде оставка, пада и Политбюро.

Официалното унищожаване на Берлинската стена обаче започва чак през лятото на 1990 г. Така Желязната завеса рухва окончателно.