Антон Оруш е млад колекционер, който събира историята на българската техника. Той е и създател на най-голямата колекция в тази област. Работи в Университетската библиотека "Св. Климент Охридски", а експонатите му надхвърлят 400. При него има какви ли не български апарати, произведени между началото на ХХ век и 1990 г. - от забравените противогази на Царство България и социалистическите телевизионни игри, та до хард дискове, тежащи колкото цял днешен компютър.

Оруш не държи знанията си заключени с девет катинара, а е създал сайта Sandacite.BG, в който публикува задълбочени статии за старите български устройства. С работата си колекционерът иска да събере историята на българската техника, за да я опази от забрава и унищожение.

- Как се зароди страстта ти по българската техника?

- Много хубаво го казахте - "страст по българската техника". Доста пъти съм разказвал тази истинска история, затова, ако някой от читателите е запознат с нея, може да пропусне началото и да продължи с новото надолу.

Колекцията се роди от интереса ми към старата техника въобще. Още на 12 - 13 г. събирах всякакви стари апарати (в началото само телевизори и радиоприемници на по 50 - 60 г.), защото много ми харесваше... външният им вид! После се заинтригувах и как работят те. Започнах да чета първо ръководствата за употреба, после разни статии за история на изобретенията и така навлизах в историята на техниката.

По-късно започнах да следя чуждестранни сайтове в тази област и забелязах, че във всички страни се търси и систематизира историята на съответната национална техника, докато за българските апарати не намирах почти нищо. По това време вече колекционирах стара техника, но около 2010 г. осъзнах, че най-добре е спра купуването на устройства, произведени извън България.

Аз винаги съм обичал всичко българско. Оказваше се обаче, че в Интернет дори няма сигурна информация кога е основана първата българска радиофабрика, да не говорим пък за други неща! Виждах и много хора, които масово изнасят на боклука старите апарати, а там клошарите ги разкостваха, за да върнат шаситата им на старо желязо. А всяка развита страна полага грижи, за да търси и опазва създаденото от своя народ! Да не забравяме и че самата дума "техника" идва от старогръцката дума за "изкуство" - т.е. всяко техническо устройство е някакъв вид достижение на изкуството!

В същото време гледката на разбити и изпотрошени произведения на техниката, в които има толкова много човешка мисъл и са съществували примерно 50 години, за да ги унищожи сега някой игнорант, още от детството се беше превърнала в едно от най-ужасните неща, които съм виждал - истински ужас.

Вижте част от колекцията на Антон Оруш >> >> >>

Никъде не намирах и написана пълна техническа история на България. Имах няколко книги, в които обаче се засягаха отделни теми и моменти от нея, при това тези заглавия бяха издавани много отдавна и в тях далеч не присъстваше всичко, което заслужава да се включи. Освен това липсваше информация за българските изобретатели, работели в чужбина.

Eдин от бестселърите на Асен Йорданов в областта на авиацията, които той издава в САЩ през 30-те години на ХХ век

Тази работа не трябваше да оставям така. Интригуващото технологично минало на България не можеше да остане по контейнери и пунктове за скрап! Трябваше аз да събера, да изследвам и да публикувам колкото се може повече от разпадащата се българска техническа история; друго време нямаше да ни чака. Втора такава колекция в момента няма и както обичам да казвам - това е задача от общонационално значение.

Затова си определих бъдеща програма как да събера такава многообразна сбирка, започвайки от домашните устройства. Лека полека в колекцията ми навлязоха какви ли не щуротии - автомат за пържене на палачинки, първият български таблет от 1988 г., български електронен шах, телефонни номератори, гарови часовници и военнополеви телефони от Царство България. Сдобих се дори с първия български фотоапарат "Еделвайс" от 50-те години на миналия век!

Искам да събера колкото се може повече от старата българска техника, да я запазя от унищожение и да я популяризирам. Затова моята дейност може да се опише като Ноев ковчег за българска техника - издирвам оставащите все по-малко късчета от нея.

Стремя се сайтът ми Sandacite.BG да дава колкото се може по-пълна информация, да бъде виртуален музей и база данни на старите български устройства. Качената документация се ползва от реставратори и ентусиасти, а има и пълни течения на стари списания за популярна наука и техника.

- Кой е най-интересният, но малко известен факт относно българската техника?

- Според мен това е, че българин е имал готов проект за цветен телевизор още през 1901 г.

Разбира се, става дума за механичен телевизор, каквито са и всички останали тогава. При този вид тв предаване се използва бързовъртящ се дървен или метален диск със спираловидно пробити дупки на него. Той се върти пред прожекционен апарат, осветяващ предаваната сцена. Зад диска се намира фотоклетка, която разгражда образа на светли и тъмни точки. Ако тя бъде свързана със светлинен източник зад втори диск, въртящ се със същата скорост като първия, сцената може да се възстанови и да се покаже на зрителя.

През 1901 в Русе живее пенсионираният учител Атанас Тодоранов (1859 - 1919). Той е високообразован човек, автор на учебници по математика, физика и естествознание, а също и автор на научнопопулярни статии и три такива книги (една от тях е любопитната "Животен магнетизъм" на тема биоелектричеството).

През 1901 г. Тодоранов изработва проект за устройство, което нарича "електрически далекоглед". То служи за "предаване на далечни разстояния светлив образ в естествени цветове чрез електрически ток".

Когато става готов с чертежите на апарата, ги изпраща за разглеждане от комисия в София, съставена от физици от СУ и други лица с техническо образование от Дирекцията на ПТТ. Проектът е върнат с рецензия "за доработване", но Тодоранов го заявява отново на 10 октомври 1902 г., и то заедно с още едно устройство!

За съжаление конструкторът е крайно беден и затова моли да му се отпуснат влаков билет и 30 лв, тъй като той сам се грижи за внуците си и те трябва да живеят с нещо, докато той е в София, за да се срещне с комисията. Пари и билет обаче не му изпращат и чак след като той предупреждава, че ще изпрати проекта си до чуждестранни компании, получава билет и на 29 декември 1902 г. се среща с комисията.

Механичният цветен телевизор на Джон Лоджи Беърд от 1928 година

След подробен научно-технически анализ комисията предлага промени в конструкцията. Кръгът трябва да има по-големи размери (за да носи повече дупки), да е уеднаквено движението на дисковете в предавателя и приемника, съответно да се измисли друг вид регулатор за това и т.н. Сравнен с черно-бял френски апарат от 1898, "далекогледът" има по-сложна схема, но пък претендира да предава цветен образ (да си припомним описанието - "предаване на далечни разстояния светлив образ в естествени цветове")! Именно от това комисията е поразена. Никъде не личи да са анализирали дали използваната от Тодоранов схема действително може да предава цветно, но и не го отричат открито.

За да работи конструкторът спокойно, му отпускат 500 сребърни лева.

На 25 август 1903 Тодоранов вече е готов с всички усъвършенствани планове и чертежи. На 27 септември уважаваният физик проф. Порфирий Бахметиев оценява положително подобрения "електрическия далекоглед" и призовава министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството отново да отпусне пари на Тодоранов, за да продължи той работата си. Още отпреди това идеята е да се изработи и прототип на телевизора на държавни разноски.

Става все по-интересно, нали? За съжаление обаче тук приказката свършва! Просто документите свършват дотук и по-нататък не успях да намеря нищо, историята мълчи. Най-вероятно Министерството не оказва на интересния проект заслужената подкрепа и той закономерно потъва в забвение.

А можел ли е Тодоранов да проектира цветен телевизор в България през 1901 г.? Защо не? Той е бил достатъчно запознат с достиженията в телевизионната техника от своето съвремие, познавал е отлично и начина на действие на механичната телевизия. И още повече, че малко по-късно в света се появяват патенти именно за цветни механични телевизори; шотландският изобретател Джон Лоджи Беърд даже демонстрира такъв през 1928 г.

- Качествена ли е била родната продукция и можем ли да се похвалим със световни успехи в някоя област?

- В произвежданата за износ българска техника са влагани много ресурси, за да се получи резултатът наистина качествен и това е ставало. Ще дам няколко примера.

Да започнем с най-известното - българските електрокари, изнасяни дори за Япония и Белгия, откъдето в средата на 60-те г. идват следните отзиви:

  • "Най-важните черти на Вашите електрокари, които ги правят подходящи за нашите условия, са компактният им дизайн, високите технически показатели и разумната цена, на която се предлагат", заявяват от японската компания "Балист".
  • "Възхитен съм от превъзходните качества на електрокарите и разнообразието от модели, с което разполага "Балканкар", казва директор на техен белгийски контрагент - "Утриел".

Българските електрокари продължават отличното си представяне и след това.

Електрокарите на "Балканкар"

През 1980 г. в софийския комбинат "6 септември" започва ускорена разработка на нова линия електрокари, наречена "Дружба". Това е идея на българската външнотърговска централа "Балканкаримпекс", която ангажира в работата западните компании "Сибикар" (Италия), "Ирионкар" (ФРГ) и "Технокар" (Франция). Четири модела от тази линия са наградени със златни медали. Точно те са от електрокарите, изнасяни най-много за споменатите западни страни и за Япония. През 1982 г., още в деня на лансирането на новите машини, от тях са продадени няколко десетки и към вече доставените 100 броя са поръчани нови 250.

"Техническите параметри, ергономическите показатели, ремонтопригодността и дизайнът поставят новите Ви машини между първите три водещи фирми на западноевропейския пазар", заявява тогава и инж. Алберто Дзола от "Сибикар".

През 1982 г. български електрокари от линията "Дружба" вече се изнасят успешно и за Финландия и Сингапур.

Ясно е, че електрокарите са най-известни, но малко известен факт е, че мотоциклетите "Балкан 250", произвеждани в ловешкия завод "Балкан" през 60-те г., са изнасяни не само за Северна Африка и Близкия Изток, но стигат и до САЩ, което разбираме от реклама в списание American Motorcyclist от 1965 г.

Социалистическите "балканчета" са се продавали дори в сърцето на американската автомобилна индустрия - Детройт

През 60-те, 70-те и 80-те г. на ХХ век Машиностроителният завод "Г. Димитров" (Видин) изнася голямо количество от своите помпи за западни страни (напр. Италия), където те работят десетилетия след това и още се помнят, а друго българско предприятие, успешно произвеждало за западноевропейските пазари, е пловдивският Завод за асинхронни електродвигатели (ЗАЕ) - по-специално моделите АОП-52-4 и АОП-42-4.

Ако направим сравнение между някои модели електромотори на ЗАЕ от периода 1965 - 71 г. и съответни по мощност и брой полюси модели на два от известните в наше време световни производители - американския Baldor и бразилския WEG - ще видим, че по показателя "фактор на мощността" българските електродвигатели превъзхождат чуждестранните модели - наистина показателно за равнището на старата българска техника.

А ето и още един куриоз - преди няколко години научих, че български струг от епохата на социализма, изнесен през 70-те г. в Перу, не само работи и в момента, но се ползва ежедневно.

- Има ли някаква отличителна черта, която присъства в повечето от експонатите ти? Имаме ли еквивалент по сила на дизайна на Apple?

- Един експонат с много интересен и респектиращ според мен дизайн е този телевизор Sofia от около 1966 - 7 г., който е с надписи на латиница и е произведен за износ - може би в страните от Северна Африка или Близкия Изток, за които България изнася през 1960-те и 70-те и други модели телевизори. Освен че друг наш телевизор с такава кутия не съм срещал, тази Sofia притежава една много интересна подробност - вратичка, която затваря командния блок и се заключва и така до него не можеш да се допреш.

Телевизор Sofia

Предполагам, че това е своеобразен "родителски контрол", начин да се заключва предният панел от малки деца и въобще неоторизиран достъп. Това има логика, ако самият модел е с някакво специално предназначение - напр. ако се гледа в детска градина, там учителят може да иска телевизорът да не се включва от децата без негово присъствие.

Аз лично не съм фен на дизайна на Apple, да не говорим, че всъщност той е много заимстван от този на немския гигант Braun от средата на миналия век.

А дали е интересен дизайнът на телевизорите Sofia и дали е еквивалентен по сила на "ябълковия", може да съдим от следното. Когато изнесох Sofia-та от входа, от който я взех, и чаках отдолу такси, до мен се приближи човек, който ме заговори на английски, представи се, че е от Англия и ме запита дали този телевизор е български. Аз му потвърдих, а той каза, че апаратът е много красив и поиска да се снима с него. Разбира се, го направихме, а накрая той ми зададе още няколко въпроса за Sofia-та и си отиде.

Обаче тъй като сега размишляваме за дизайна, можем да предположим и за още една функция на вратичката - естетическа. Че тя служи да прикрие "грозните" потенциометри, копчета и т.н., за да може телевизорът максимално да се слее с околните изящни и красиви мебели.

Помислете, че подобен ефект на минимализиране на нещата около екрана дизайнерите търсят и днес - само погледнете някой телевизор от последните модели (2016 - 19) или смартфон от най-новите. При телевизорите стремежът е целият преден панел да бъде зает колкото се може повече само от екрана, а всички бутони, конектори и т.н. са изведени отзад, за да не са видими и да не "развалят картинката". С всяка следваща година рамката около екрана ставаше все по-тънка и по-незабележима.

При смартфоните е същото - още преди години стана тенденция рамката около екрана да се изтънява все повече, а на лицевия панел на сегашните модели виждаме само екран с много фина рамка - всички бутони, камери и датчици са скрити под екрана и се задействат от него, защото така 1) нищо не дразни окото, а и 2) така екранът става възможно най-голям. Всичко, нарушаващо изчистения и хармоничен вид, се избягва и щом се появи технологична възможност някак да се скрие и покрие, това се прави.

- Кой е най-екзотичният експонат в колекцията ти?

- Като екзотични мога да определя неща, които поради различни причини съществуват в съвсем малко бройки. Дори и да имам вече една, да намеря същото нещо отново (да ми изпадне втора бройка) е невероятно трудно. А дори и да го има някъде, може да не им се дава.

Като екзотични могат да се схванат и устройства, които се ползват на много специфични места и вършат много специфични задачи.

Тук имаме напр. един мноого рядък български компютър от 1983 г., наречен МКС 64 (от МикроКомпютърна Система, 64 кб РАМ), произведен в Клуба за техническо и научно творчество на младежта (КТНТМ) към Института по техническа кибернетика и роботика към БАН. По-рядък е дори от Първия български персонален компютър ИМКО 1, защото от него поне са произведени около 50 броя, докато моят МКС 64 носи пореден номер само 9. Като знаем колко "често" изпадат други полулегендарни наши компютри (за които обаче поне сме чували), второ МКС дори не очаквам да намеря. Изделията на ТНТМ обикновено са в бройки горе-долу колкото пръстите на ръцете.

Компютърът МКС-64

Като динозавър единствен и другаде невиждан, машинката предизвика доста голям интерес в различни компютърни групи. Дънната му платка е 1:1 с обикновения Правец`82, процесорът отново е Synertek 6502, 1 MHz. Кутията му обаче е все още метална, както на предшественика на първия Правец - ИМКО 2. Клавиатурата на МКС-то е от първата серия с кирилица и цифри в един регистър. Над нея има лепенки с указания как се използват някои функционални клавиши и комбинации и как се мести курсорът чрез клавиши.

ТНТМ-произходът на този модел (МКС 64) ни показва, че той е изработен от навлизащи в компютърната техника български младежи, а това ясно свидетелства за старанията, които тогавашна България е влагала да насочва младите си мозъци към най-перспективната тогава сфера. Да, този зелен змей не е в перфектно състояние, но му е простено да е така - все пак това е един толкова рядък български компютър. В тази област всяка непозната находка е много важна!

Български телефонен номератор

Ето и още един много рядък български експонат, който е от втората половина на 30-те г. и е важна вещ от миналото - телефонен номератор. Той съществува, защото в първите десетилетия на телефонията линиите не са автоматични както сега, а ръчни. Това означава, че когато един абонат търси друг, се налага да бъде свързан с него чрез присъединяване на кабелен конектор в специален жак. Та номераторът е апарат, който се обслужва от телефонист (най-често са жени). Това е служител в телефонна централа, който стои пред тези апарати (номераторите) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера.

За всеки номер - търсещ и отговарящ - на номератора има съответен жак (гнездо). Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с "Централа! С кого да Ви свържа?". Щом му кажат това, най-честата схема е да включи конектора на повикващия абонат в жака на търсения от него и така те могат да си говорят.

Навремето България произвежда телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за устройствата

Телефонните номератори са различни видове - учрежденски, селищни, междуселищни... Обикновено те са големи и масивни, но учрежденските (за няколко телефонни поста) или тези за по-малки военни части са не чак толкова големи като размери и спокойно могат да се съхраняват и в стая. В Царство българия те се произвеждат от софийската Телефонно-телеграфна работилница към Главната дирекция на ПТТ. Тази работилница заработва през 1924 г., а през 1927 и втората - ,,Българска телеграфия" ("Анонимно АД с участието на държавата"). В тях се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за устройствата.

рентгенометър и радиометър РР-51М

Разполагам и с рентгенометър и радиометър РР-51М, произведен в Завода за ядрени уреди Плевен през 1979 г. С него може да се измери нивото на радиация в определена местност и степента на радиоактивно замърсяване в храна, вода и повърхността на предмети. След Чернобилската авария проверяват храните с такива радиометри. За детектори (на гама- и бета-лъчение) използва Гайгер-Мюлерови броячи. Целият комплект е поместен в компактно и здраво дървено куфарче.

Сега да погледнем няколко десетилетия по-назад, когато живее и работи най-големият български майстор на часовници. Това е Георги Хаджиниколов (1892 - 1976) - часовникар, завършил в Швейцария през 1916 г., първият професионален български часовникар.

Изключителните български часовници на "Гномон"

През 1934 основава първата истинска часовникарска фабрика у нас - "Гномон". Тя произвежда часовници от голям калибър и мащаб - стенни, каминни, гарови, фасадни (монтират се на кулите на обществени сгради)... На "Гномон" са часовниците на църквата Св. Седмочисленици, на Александровска болница, на Търговско-банковата гимназия в Лозенец, Застрахователно дружество "Български феникс" (днес Агенция по заетостта), Хасковската община и други... Те са близо 70 в цяла България и работят и до ден днешен.

Хаджиниколов е бил перфекционист и е работел наистина с "швейцарска прецизност". Поддържал е и часовниците в царския дворец. Смятал е, че всяка произведена машина трябва да е направена по-старателно и дълготрайно от предишната и че продукцията трябва постоянно да се осъвременява. Затова е и автор на няколко патента.

Първата българска акумулираща печка

Внимание заслужава и първата българска акумулираща печка. Досега съм виждал само един екземпляр такава - този тук. Започва да се произвежда през 1958 г. във варненския завод Елпром. Голяма е колкото шкаф-мивка.

Известна е като ПЕА-1 и тежи над 250 кг! Вътре в туловището на печката преминават 6 нагревателни спирали, които пресичат 8 броя тежки топлоакумулиращи тухли, от които всяка тежи 15 - 20 кг - затова уредът е толкова тежък.

Българските фонокарти

Интересни са и едни от първите фонокарти в България, използвани в монтираните през 1982 г. фонокартни обществени телефони по телефонно-пощенски палати, луксозни хотели и други представителни места в големите градове. Българските фонокарти от периода 1982 - 91 г. са голяма колекционерска рядкост и като всяко такова нещо са много интересни дори само да ги погледнеш. Информацията им е записана не на чип като при познатите ни по-късни, а само върху магнитна лента на гърба им. В първите няколко години фонокартите се произвеждат в България. Те струват между 1 и 10 лв. Освен на български, надписите по тях са и на френски език - Ministère des télécommunications.

Машината за белене на картофи

По-рядко можем да видим ето това чудо, макар че едно време е било много популярно по ресторанти, хотели и най-вече казармите - където готвят картофени ястия по много. Това е уред за белене на големи количества картофи - картофобелачка, или ако отчитаме точно начина ѝ на действие - картофостъргачка. Произвеждана е в завод "Млада гвардия" Хасково; може да остърже 200 кг картофи за 1 час! Има 940 об/мин-електродвигател на трифазен ток и тежи 92 кг. Вътре в нея стените са покрити с абразивен материал - нещо като много едра шкурка - а дъното се върти и представлява нещо като кръгъл абразивен камък. Машината гълта страхотно много вода. Може да прави и нещо като едромляно пюре от картофите. Операторът сам решава кога да завърта диска, кога да пуска и спира водата, кога да пълни или празни - тоест може и да похаби картофите, ако не внимава. Когато реши да изпусне остърганите картофи, вдига капачето отстрани и те се изтъркулват в леген или голям съд.

Български противогаз, но не масов ,,от казармата“, а произведен в по времето в края на 30-те г. от Държавната военна фабрика в Казанлък. Дихателят му така и никога не е употребяван и носи ,,дата на проверка – 12 Декем. 1939“

Преди време в България бяха известни ските "Пирин Турист" и "Младост", но много малко хора знаят, че и по царско време сме произвеждали такива неща. Българските ски от този период носят надпис: "ЕМ-КА. Този знак гарантира за доброкачественост".

Ските са дървени, с метални кантове, а щеките са бамбукови. На върха си те имат метален шип, за да пробиват лесно снега, а колелцата ограничават щеките да не затъват прекалено.

Дело са на най-големия производител на спортни пособия в Царство България - Марко Костурков и неговата фирма "ЕМ-КА", основана през 1907 г. Дворецът и известни личности в страната са закупували спортни стоки от него като най-елитен доставчик.

Българските ски на Марко Костурков и неговата фирма "ЕМ-КА“

Сред многобройните ми експонати е и още едно наистина екзотично нещо, което само по себе си не е техника, но е важно да го споменем, защото е Първата българска книга за автомобили. Тя излиза през 1914 г. и се нарича ,,Автомобил. Пълно и подробно ръководство за изучване устройството, управлението, ползуването, спазването и поправките му. Автори са ,,капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов", а книгата е 174 страници. Там се намира и първият български ,,Правилник за движението на автомобилите в столицата", публикуван в ,,Държавен вестник", бр. 71 от 1912. г.

Тук се съдържа първият правилник за движението по пътищата в България

- Използваш ли някои неща от своята колекция в реалния живот? Продължава ли да работи българската техника и пред ХХI век?

- Да, аз съм изработил още през 2012 г. концепция за т.н. интегрална колекция. Това означава, че определени експонати хем спадат към колекцията, хем се използват в реалния живот. Аз използвам печка "Мечта" от 1985 г., пералня "Перла 05" от 1989 и едно-две други неща.

Старите български хладилници не се предават на времето и продължават да работят безпроблемно дори да имат забележки по външността

И по други хора съм виждал подобни уреди в употреба - основно хладилници и печки.

- Голяма част от родната техника спира да се произвежда след 1990 година. Възможно ли е било нещата да се развият по алтернативен начин и да е можело да постигнем успех на пазара в някои сфери?

- Да, по тази тема сме разсъждавали доста. Можело е, ако приватизацията на огромната част от предприятията е била извършена с цел инвестиция и продължаване на работата им, а не с цел краткосрочно обогатяване на заинтересованите. В тези случаи не са търсени сериозни нови собственици, които да инвестират, за да се запази работещо предприятие. Иначе не може да се обясни как в съседни страни като Сърбия и Румъния успешно беше запазено производството на автобуси, които даже се изнасят, а нашият завод "Чавдар" беше разрушен. Защо? Просто тогава е направено най-лесното за момента, но то е убийствено глупаво.

Автобус “Чавдар”, произведен в завод “Чавдар” в Ботевград, 80-те

В момента в България има няколко завода за автомобилни части (макар че наскоро с гръм и трясък се разминахме с най-важния). A още в началото на 90-те г. на легендарния завод "Видахим", произвеждащ качествени и дълготрайни гуми (които и досега могат да се видят тук-там), не му е даден шанс поне да стане поделение на чуждестранен производител, а е имало интерес към него от световноизвестните "Пирели" и "Фулда". Само че във Видин и досега се говори, че те не са искали да плащат поисканите им подкупи... А фактът, че България имаше цял Трамваен завод, който към днешна дата го няма да произведе трамваи дори за вътрешни нужди (София) и се налага да се внасят полски (също бивша страна от Източния блок), също е показателен за кривата посока, по която тогава се поема.

Най-добре го казва финландският проф. Оли Мартикайнен, професор по компютърни науки в Хелзинкския технологичен университет и Университета в Оулу, предложил днешните рутери през 1989 г. и водеща фигура в компютърните науки: "Ние от една фабрика за галоши през 90-те години успяхме да намерим ниша и създадохме световна компания (Nokia), а в България, където имахте такава изключителна база, толкова ли не можахте да намерите няколко ниши, за да застанете на едно от първите места в развитието на компютърните системи?".

И е напълно прав.

В Полша - страна, която през 1990 г. няма никаква специализация в хардуера - още през 1991 г. се основава производителят на компютърни памети Wilk Elektronik (RAM-та с марка GOODRAM), който успешно работи и до днес, докато в България, където са произвеждани хиляди и хиляди хард дискове на година, тези традиции бяха преустановени по доста тъжен начин.

Защото през 1993 г. в ДЗУ Стара Загора има един крехък опит за производство на хард дискове на Kalok, който обаче скоро пропада заради фалита на тази компания. Но тогава ново решение за ДЗУ вече няма как да се потърси, защото предприятието е системно източвано от корумпирани ръководители още от края на 80-те. По този случай в Интернет могат да се намерят добри изследователски публикации.

Е, как очакваме да се търсят нови бизнес партньори за производството на български хард дискове? А кадрите няма да чакат - още в началото на 90-те много от тях заминават в САЩ, Канада, Австралия и т.н., започвайки да влагат своя опит и умения в чужди икономики. Така става със създателят на DOS-a на българския компютър "Правец 8Д" Борислав Захариев. Той още в началото на 90-те емигрира в Канада и основава фирма там. И само той да беше... Поне можем да кажем, че със сигурност българската компютърна школа от 70-те и 80-те е била истински добра, след като нейните кадри успяват да се реализират в Меката на компютърната промишленост.

- Много хора днес се оплакват, че всичко е направено така, колкото да издържи своя гаранционен срок. Можем ли да говорим за философска разлика между настоящата и старата техника? Или разликата в издръжливостта между старото и новото се дължи на други фактори?

- Според мен истински качествената изработка остана само във високия и скъп клас нова техника. Докато само допреди 25 - 30 години вниманието към изработката на детайла, непестенето на материали, влагането на качествени елементи е типично дори за обикновената битова техника както в страните от Източноевропейския блок, така и извън него. Факт - японски телевизори от 70-те, 80-те имаха реален експлоатационен срок десетки години.

В последните 2 - 3 десетилетия иновациите започнаха да се сменят прекалено бързо, самият живот прекалено се ускори и това повлиява преди всичко там, където новите технологии се прилагат - крайните изделия за ползване. Производствените технологии напреднаха дотолкова, че вече е съвсем лесно да се състави "каталог" от няколко варианта на един и същ градивен елемент, но с различна трайност и да се монтира онзи, който се реши.

И се започна с произвеждането на устройства с кратък експлоатационен срок. Тъй като рекламата възпитава потребителите, че е невероятно важно да имат уред с последната технологична екстра (от която те може би дори нямат нужда, но рекламата ще ги научи, че имат), а иновациите пристигат една след друга, за хората стана нормално да сменят своите електроуреди пред 6 - 10 г. И защо? С каква цел?

Затова и техниката за обикновените потребители (особено ниският и средният клас) се произвежда така, че да се "предаде" бързо, а ремонтът да е икономически неоправдан, защото междувременно вече е излязло новото и по-модерно нещо. Виждам го с очите си от приятели.

Смартфони на производител, сочен за елитен, произведени през 2014 - 15 г., започват да "умират", появяват се засичания, отказват определени функции и т.н. А обикновени GSM апарати отпреди 10 - 15 г. още да работят отлично. Моята "Nokia с фенерче" е падала безброй пъти - и на сухо, и във вода, макар че не е сертифицирана за водоустойчивост - и още ми служи вярно. Защо да я сменям?

В САЩ това явление е забелязано още в началото на 70-те. Футурологът Алвин Тофлър говори на едно място в "Шок от бъдещето" именно за - както той го нарича - "главоломното съкращаване на срока, в който потребителят взаимодейства" с устройствата, които ползва.

Алвин Тофлър описва как вещите ще станат бързозаменяеми и с малка годност още през 70-те години на ХХ век

Само че в момента, в който живеем сега, времето на тази книга ни изглежда като някаква идилия, защото за огромна част от потребителите днес е напълно нормално устройствата да се повреждат за в пъти по-кратко време в сравнение с тогава!

Ето пример от моята практика как е променено мисленето на хората.

Често получавам обаждания по обявите си за изкупуване на стара българска техника и голяма част от тях са от хора, които ми предлагат разни телевизори на по 10-ина години, а често и по-нови "плазми", както се изразяват. Когато им кажа, че това не само не е българско, но преди всичко не е и старо, ми се чудят и казват: "Ама как така, той е купуван преди осем години!". Е, ами осем години... ей ги кога бяха. Аз такова нещо ако видя изхвърлено, няма да му обърна внимание дори, то изобщо няма как да влезе в категорията "старо"! Старо е, когато е на поне 30 години. Направо им се чудя...

За нетрайните нови устройства често се казва, че "то това е така, защото сега всичко се прави за пари, а едно време се е правело качествено, да работи". Това обаче е повърхностно, защото един производител на автомобили напр. през 60-те г. е държал точно толкова на печалбата си, колкото и сега.

Само че тогава той не е имал възможност да пуска коли с експлоатационен срок само 12 - 20 г., защото това е означавало почти веднага да фалира - как ще се конкурира с останалите? Обаче днес бумът при производствените технологии, за който споменахме, честата смяна на иновациите и възпитаното от рекламата очакване на хората за все по-нови и нови стоки през възможно по-кратък интервал, правят късия експлотационен срок на вещите ни обществено приемлив.

Тази бързооборотност на потреблението, разбира се, е неразривно свързана с консумацията. И на въоръжение идват добре познати ни методи - бакелитът се заменя с пластмаса, съединяването на някои мебелни детайли се прави с какви ли не лепила вместо с винтове, дори ПДЧ-то масово сега е с по-малка дебелина и пресовано при по-ниска плътност в сравнение със 80-те и т.н...

За разликите в трайността на градивните елементи от електроностроенето и електротехническите производства споменахме по-горе. Всичко това са само най-най-основни разлики, но дори и те само имат решаващо влияние върху дълготрайността на произведеното устройство.

Явлението, което коментираме, има връзка и с повишаването на степента, в която са задоволени основните житейски нужди на населението в развитите части от света - Европа, САЩ, по-богатите азиатски страни... Задоволилите по-базовите си потребности хора са сигурни за тях и вече могат да насочат вниманието си към онова, което гъделичка по-първичните човешки инстинкти - страстта към придобиването, към забавното, към лесното... И тогава защо да не започнем да си сменяме телефона през две години?

Обаче нали се сещате, че ако един беден човек може да си позволи само един телевизор (примерно) за 10-ина години напред, той никак няма да бъде доволен, ако не може да му разчита със сигурност поне за този период, нали?