Има хора, с които веднага си пасваш. Чуваш мислено едно "щрак" и всичко си идва на мястото. Срещаш човек, когото сякаш познаваш цял живот. А разговорът е лек, искрен и топъл, без претенции и пози. Скачаме от тема в тема. Събеседникът ти е толкова интересен, че не усещаш кога минават два часа вместо обещаните тридесет минути планирани за бързо интервю. А човекът е Галин Попов - основател на "ТАМ " (пространство за изкуство и култура) във Велико Търново. Един автентичен, енергичен и различен дух, с който си заслужава да се видите лично ТАМ при следващото ви гостуване в града.

Интервюто с него е част от новата ни поредица - DIRections, в която ще ви срещаме с онези лица, често оставащи зад кадър. Съвременните будители, които лека-полека развиват своя град. С много работа, ентусиазъм и хъс. Съживители, вдъхновители, будители, артисти. Първа представяме старопрестолната ни столица Велико Търново и нейните хора.

А наш партньор в това пътешествие е Vivacom - компанията, която ни свързва със света вече 10 години.

Какво е "ТАМ"?

ТАМ е пространство за изкуство и култура. Място за среща с приятели и нови идеи.

Как възникна идеята?

Роден съм в Търново и винаги съм живял тук. 15 години социалният ми живот беше изнесен извън Търново - Лондон, Берлин, Хелзинки, Истанбул, Будашеща, Букурещ, София и Пловдив.

Ходил съм толкова много пъти в Лондон, но нито един път не съм виждал Бъкингамския дворец или стандартните туристически забележителности. Но за сметка на това съм преборил всички техни underground клубове и галерии. Обожавам всякакви тайни парти и събития и цялата субкултура около тях.

Основната причина, заради която съм пътувал толкова много и все още обожавам да правя, е културата.

Когато едно време споделях с приятели от града къде съм ходил и какво съм видял, често ми казваха "Ех, Галине - блазе ти. Всичко звучи толкова интересно и различно. Искам и аз да мога да ходя на такива места". Аз ги попитах дали ако започнат да се случват такива събития, в Търново ще идват наистина, а те ми казаха "Да". И така на шега започнах да импровизирам прожекции и партита.

По това време във Великотърновския университет дойде да преподава една френска лекторка, с която се запознахме на вечеря на Френския културен институт. Тя ми каза, че иска да помага за всички прожекции, защото иска да се запознае с нови хора, да си намери приятели и тук. Помолих я да направи селекция с късометражни филми за следващото ни парти.

След това започнахме да работим върху един фестивал за ромско кино. Беше с много добра програма, с 3 дни. И тогава ни направи впечатление, че всички тези кинопродукции са направени така, че да заздравяват стереотипите, които имаме за ромите. Крадат, гледат си конете вкъщи и т.н. С една ромска организация намерихме модератори - роми с висше образование и професии. И така след всеки филм модераторът казваше "Да, това е едната страна, но има и друга гледна точка". Така успяхме да балансираме цялата програма и дискусия, което много се хареса на публиката. Енергията на фестивала беше прекрасна - позитивни, усмихнати хора, намиращи нови приятели със сходни интереси. И тя ми каза: "Абе що не вземем да отворим едно място за събития?".

Отначало не се съгласих, защото ангажирането с нещо толкова сериозно щеше да изисква инвестиция и отдаденост и щеше да намали драстично възможностите ми да пътувам. В крайна сметка решихме да го направим. Вкарахме по 3000 лв. всеки - регистрирахме фирмата, купихме проектор, някакви малки колони, интериор. И така, лека-полека, стартирахме нашето място за диалог и сцена.

Но имахме съмнения дали ще успеем да го опазим да просъществува. Шест години и половина по-късно - ТАМ още е там и съществува.

Какво можем да чуем и видим "ТАМ"?

Правили сме и правим много разнообразни събития. От концерти с експериментално звучене, които са почти неслушаеми, до концерти с класически джаз на музиканти от консерваторията в Роттердам. Работим с артисти от Африка, Латинска Америка, Азия, Австралия. Нямаме никакви ограничения и сме късметлии, че можем да работим с всякакви артисти.

Често като ходя по събития в чужбина. Когато ми допаднат, влизам backstage, за да се запозная с групите и да ги поканя да гостуват в Търново. Направихме контакти с посолства, езикови центрове, фестивали и т.н.

Миналата година имахме по 35 събития на месец, което беше абсолютна турбуленция.

Кои са любимите ти постановки, реализирани в "ТАМ", и защо?

Гостували са ни експериментални театри с постановки, които са толкова преплетени и различни от стандартната култура, че излизаш разтърсен, замислен. Много обичам пиесата "За нас" на Ани Васева. Тя например 15 минути започва да те навигира и да те връща назад - къде си бил същия ден, предишната седмица. И така всеки един от нас се отправя на тотално различно пътешествие в главата си със своите спомени. По този начин всеки спектакъл е различен за различните хора.

Другият ми любим спектакъл е "Щастливият Бекет", при който от публиката се изисква да попълни анкета с няколко въпроса и да донесе по един предмет. Екипът на постановката работи цяла вечер преди представление, за да сглоби пиесата на база на подадените истории и предмети. В деня на постановката виждаш собствената си история, представена през самите актьори. Чуваш различни истории и за другите, чудиш се на кого са. И така, лека-полека, ставаш много по-човечен и намираш допирни точки с останалите гости на представлението.

Казват, че никой не е пророк в собствената си държава. Имаше ли някакви трудности в началото?

През всичките тези години какви ли не митове и легенди чухме за бара. Да влезеш в малкия град и да правиш експериментално изкуство, да предизвикваш хората да излязат от зоната си на комфорт. Повечето хора, които говорят по предпазлив начин за бара, са такива, които никога не са идвали.

Чувал съм какво ли не - от това, че сме секта и разбиваме традиционните семейни ценности, до това, че ни плащат да прокарваме западно влияние (смее се).

Имали сме доста интересни случаи. Едно момиче дойде да си празнува рождения ден при нас. Ставаше на 18 години. На врата имаше плакат на ONE DANCE WEEK, който много й хареса и аз реших да й подаря два билета за спектакъла. Свързах се с организаторите и те ми съдействаха да й намеря места. Тя отиде със свои приятелки и страшно се накефи. Като се върна дойде при мен и ми каза "Човек, какво беше това нещо? Беше страхотно! Ставам ваша доброволка. С какво да помагам?". Започна да участва активно и все по-често идваше и помагаше. При което родителите й започнаха да се притесняват, защото вместо да се прибере от училище вкъщи по стандартната рутина, беше започнала да прекарва много време с новите си познати. Такова примерно момиче, а пък на бар ми ходиш?

Точно тогава организирахме един спектакъл, наречен "Йон", посветен на осиновените деца. "Виж какво, тези твоите приятели прекрачиха всякакви граници. Не може толкова лична тема и толкова интимна и болна да я развиваш с толкова лека ръка в бар, чайна или каквото е ТАМ. Идваме на спектакъла с баща ти и ако не ни хареса, ще ти бъде забранено да ходиш там вече".

Обаче ние взехме, че отвяхме главите не само на нейните родители, но и на цялата публика. Самият спектакъл е много красив, много истински. Даже спечели награда ИКАР.

След спектакъл майката на момичето дойде при мен и ми каза "Трябва да ти се извиня. Аз бях дошла да се карам с вас. Смятах, че няма как нещо да ме изненада в положителна посока. Мислех, че е много високомерно от ваша страна да разглеждате толкова сериозна тема извън голямата сцена". Оттам насетне тази дама вече е редовен наш гост. Идват заедно с дъщеря си.

Проблемът е, че болшинството от хората си съставят мнението на база слухове, без да се познаваме или без да посетят мястото, за да добият представа от първо лице. Понякога нещата отвън изглеждат по коренно различен начин отколкото е вътре.

Имахме един спектакъл на Веско Димов, при който главната героиня отваря прозореца на бара и с един пистолет започва да стреля. Хората в бара виждат по един начин, а тези отвън по коренно различен - жена, която крещи в несвяст "Ще ви избия".

Именно поради спецификата на нещата, които правим, на тяхната различност и провокация, оставаме неразбрани от повечето хора, защото имат някакви спирачки и ги е страх да дойдат и да видят от първо лице.

Имали сме сериозни проблеми с ултрасите дори. Когато седнахме и говорихме открито, като видяха колко свестни хора посещават ТАМ, тотално промениха отношението си към нас. Спряха да ни чупят прозорците и да влизат с бухалки вечер.

В "ТАМ" каните толкова различни като стил артисти. Намирате ли обаче публика за тях?

Проблемът е, че все още изкуството се разглежда като едно време. Ако не е манифестация, ще са помени и панихиди. Цветя се поднасят, пускат се бели гълъби и се залита в излишна мелодрама. И така става, че имаш голяма група от хора, които НИКОГА не са имало досег с изкуство. Да влязат да гледат оригинален спектакъл, след който да си тръгнат разтърсени и мислещи. Често в българския театър също се поставят постановки по по-нерелеванти теми. Самият аз, преди да започна да гледам свободен театър, си мислех, че театърът е морално остаряло изкуство. Представленията стават все по-лесносмилаеми и комерсиални.

Докато в свободния театър има много попадения. Ани Васева, Гергана Димитрова, Младен Алексиев. Те правят неща на високо ниво.

Малко хора ще отидат например до Варна, за да гледат поредната постановка "Българи от старо време". Но ние имаме един архитект, който живее в Прага и лети специално за наши постановки. Идва в петък, седи в събота и си заминава. Имаме хора от Букурещ, София и Пловдив, които идват специално за наши събития.

Как виждаш бъдещето на "ТАМ"?

Искам отговорността по поддържането на цялата тази култура и общност да бъде разпределена. Не си представям варианта, в който общината или някаква фондация ни спонсорира. Тогава ставаме твърде зависими от един играч. В момента имаме Patreon страница. И хората могат да дарят от 2 лв. на седмица до колкото решат за цялото това безплатно съдържание и емоции, което развиваме в града. И се надявам хората да си дадат сметка, че това е много труд и огромна отговорност. И че ако ние не си я споделим, може в един момент изцяло да престане да съществува. Ако аз се разболея или ме няма за известно време - какво става? Вече имаме 33-ма души, които ни помагат с дарения. Това ни дава комфорт в месеците, в които оборотът не покрива наема или трябва да намерим повече пари за някой по-скъп артист.

Мечтата ни е да стигнем до 1000-1500 долара. Ако ги съберем, искаме да направим стипендия, която да раздаваме на всеки 3 месеца. Искаме да се гласува и всичко да бъде прозрачно. Стипендията е за хората, които искат да развиват своята култура или предприемачество. Така всички заедно ще можем да развиваме града и да помагаме с ноу-хау и съвети.

Има ли моменти, в които ти писва и се уморяваш? Какво ти дава сили?

Ооо, да. Понякога просто всичките задължения ми идват в повече. Пък и аз вече пораснах. На 37 години съм. Искам просто да поседя на тишина вкъщи, да чета книга, докато котките се мотаят в краката ми и ми се радват.

А какво ме вдъхновява ли (смее се)? Хората. Вдъхновяват ме хората, с които се срещам. Появява се човек, който иска искрено да се случи нещо. И потъваме в един свят, в който работим целенасочено да го реализираме.

Преди Галин ви срещнахме с Калин. Защо никога не е късно за спорт, научете тук.

Ако се чудите какво и къде да посетите в Търново при следващия си престой, прочете тук.

Не забравяйте да ни последвате в Инстаграм, за да следите всички наши пътешествия в поредицата DIRections.