Ива Йорданова е жена, която трудно се побира в категории и рамки. Някои от вас вероятно я познават от времето, в което беше председател на Държавната агенция за българите в чужбина, кандидат за евродепутат или в ролята й на екс съпруга на бившия министър на икономиката Божидар Лукарски. Други, като мен, виждат Ива не през вече известното за нея, а с това, което диктува душата й днес - вдъхновение, смелост и промяна. Само преди седмици, тя се върна от Световното първенство по салса World Salsa Summit 2020 в Маями, където се класира на 10-о място. През целия февруари води единствен по рода си курс по танци в София, където преподава не просто танцови комбинации, а и различни техники за себеизразяване и извисяване чрез силата на движението.

Докато я слушам в откраднатото ни кратко време за делничен обяд, се колебая дали интелектът, или очарованието й, взима превес в нейната разностранна личност. Но там е уловката - при някои жени комбинацията от двете забърква интересна приложна магия, чиито съставки много хора искат да разгадаят. Но малко успяват.

Запознайте се с една специална Ива.

Как би се представила на някой, който никога не те е срещал?

Знаеш ли, че никой никога не ми го е задавал този въпрос... Бих се представила като глобален човек със сърце на артист и мислене на политик.

Как се побира това всичко в едно тяло и една душа?

Побират се трудно, даже конфликтно на моменти. Защото в България не е особено прието да съчетаваш различни роли, особено когато тези роли на пръв прочит са абсолютно несъвместими. Аз лично дълго време съм страдала от този вътрешен конфликт кое съм точно. Артист ли съм, политик ли съм, предприемач ли съм...

Имам различни артистични проявления, било през музика, било през движение... ако щеш през рисуване даже. Като бях по-малка се занимавах с поезия и пишех текстове на песни. Артистичната ми натура си има различни проявления. От друга страна - образованието ми е бизнес, национална сигурност, а сега уча лидерство в Харвард. Мисленето ми е много анализаторско, стратегическо, нескромно е да кажа, но съм много добра в това да разрешавам конфликти и да менажирам процеси.

Когато работя в такъв тип среда, било корпоративна или политическа - се справям добре. Може би общото между всички е комуникативността - това, че и в политиката, и в бизнеса, и в изкуството, трябва да комуникираш послание. Трябва да умееш да го правиш.

Вижте още снимки на Ива >>

Науката обаче казва, че има два типа хора: такива, които използват повече дясното полукълбо на мозъка си, и такива, които са по-добри в творческите процеси. Ти от кои си?

Аз съм явно в еквилибриум (смее се). Не, аз ползвам повече сърцето си, въпреки че се научих на това на относително по-късна възраст. Преди това бях далеч по-повлияна от рационалното мислене, от това какво казват, какво очакват и какво ще си помислят хората. И под "хората" нямам предвид само обществото, а хората около мен, семейството и партньора ми, например. Но особено в последните две-три години, се научих да си слушам интуицията, с това се движа в момента. Дори явяването ми на Световното по салса никога не съм го планирала. Никога не съм имала амбиции да ходя на световно, нито пък съм имала самочувствие, че съм на подобно ниво. Беше супер спонтанно решение и противно на всякаква логика, както и на това кой какво ще каже, просто усетих силно в сърцето си, че е нещо, което трябва и искам да направя. Иначе само по себе си е доста налудничаво да отидеш на световно първенство на 35 години. Хората обикновено отиват на 18-19, повечето девойки там можеха да са ми дъщери.

С краля на салсата Еди Торес

Какво те мотивира да се състезаваш в Маями?

Излизах от труден личен период, почувствах, че имам нужда от нещо, което изцяло да ми фокусира енергията и вниманието, да ми помогне да развия и други личностни качества.

Защото в процеса на подготовка за подобно състезание, ти не просто се развиваш артистично, ти се развиваш като човек. Неизбежно е да не се сблъскаш с вътрешните си бариери, с тези модели на мислене, които те спират да вървиш напред като човек.

Кои са тези твои бариери?

Основната ми вътрешна бариера е това дали съм достатъчно дисциплинирана и дали мога да докарвам нещата докрай. Защото, ако ми погледнеш живота през последните 15 години, на пръв поглед може да изглежда сякаш съм се захващала с много неща, но не съм ги довършвала. Аз, обаче, не гледам на нещата така - виждам ги като различни части от моето същество, на които в различни периоди от живота си съм отделяла време да развивам. И всяко едно от нещата, с които съм се занимавала, и всеки един от тези опити, е част от пъзела Ива. Това е моят начин да открия коя е Ива.

Какво успя да си докажеш на това състезание?

В танците, и специално салсата, е изключително трудно да си солов артист. Можеш да си солов артист на високо ниво, ако вече имаш някаква популярност в двойка, с партньор. Но почти няма, да не кажа, че изобщо няма, хора, които са станали фактор в тази индустрия като солови артисти. В този ред на мисли, едното предизвикателство, което ме привлече, е точно това - че съм солов артист, че съм жена солов артист, че съм от страна, която по никакъв начин не се асоциира с латино култура.

В последните десетина години, освен Теодора Калоянова и Димитър Кирков (Салса Ритмо), които преди четири години се класираха на финалите в категория "Бачата кабаре - двойки", нямаме български артисти, които да представят България на световно ниво. Така че го имаше и момента на мащабното мислене, свръхамбицизоното, мегаломанско, някои хора биха казали. Имаше го момента на гордост от това да изляза на състезанието и преди да бъдат казани името и състезателният ми номер, да бъда презентирана с държавата, която представялвам. На световното имаше над 850 участници, като 72 от тях бяха в соловите женски категории. Спечелих 10-о място в дивизия "Изгряваща звезда" и 14-о при жените професионалисти.

Какво отношение усети към себе си като жена на 35 години от източноевропейска страна, за която вероятно малко хора там са чували?

Когато излязох на дансинга за първи път, беше доста стресиращо, защото никой не ме подкрепяше. Това не е фестивал, не е място, на което си отишъл да се забавляваш. Първо, не разпознават България, второ - танцуваш пред жури с каменни изражения. От двете страни на дансинга има само танцьори, и то най-добрите танцьори в света. Те буквално за десет секунди могат да разберат какво е нивото ти и ако не си им интересен, седят със скръстени ръце и чакат да минат дветете минути изпълнение, за да излезне следващият артист. И това се усеща, усещаш го енергийно и като отношение. Всъщност, танцуваш в среда, в която никой не е там да те подкрепя и да ти пляска, и да ти кажат "ти си супер, защото идваш от България"! Имаше ги моментите, в които докато танцувах, трябваше да се ремотивирам, за да не изгубя енергията, настроението и посланието си.

Кое те мотивира по време на танца?

През цялото време си мислех за родителите ми, които гледаха на живо в интернет, и за всичките ми приятели, които се бяха събрали като на футболен мач. Просто си представях тяхната емоция, гордост, притеснение. Техните погледи... и танцувах за тях.

Какво научи за себе си от това състезание?

Научих, че е много важно да имаш послание, когато танцуваш. Имаше много девойки на по 18-19 години с безупречни технически качества, които впечатляват моментално. Само че веднага виждаш разлика между една такава девойка с поставена хореография и изпълнението на една жена на трийсетина години, която е преживяла много неща в живота си. Тя носи друга енергия. И когато нейният живот е прекроен през движение, и танцът, който представя, има история, това се усеща веднага. Въпреки че се притеснявах от възрастта си, видях, че имаше и други състезатели на сходна възраст и повечето от тях имаха някакъв Х фактор, който те привлича да ги гледаш и да запомниш това, което си видял. Важно е да имаш послание, защото именно то остава като впечатление у публиката.

Какво е твоето послание?

Моето послание е да имаш куража да се погледнеш в огледалото, да видиш всичките си страхове и просветлени части, и да можеш да се усмихнеш и на двете.

Днес изглеждаш като човек, който е постигнал много в работата със себе си. Но тежат ли ти стереотипите, залепени към името ти от периода, в който си била в една нелека социално-политическа сфера?

Има прекалено много стереотипи, свързани с мен: с брака, с жените, които се занимават с някаква обществена дейност, с жените изобщо. В България като цяло има такова схващане, че ролята на жената и нейните постижения винаги, или почти винаги, минават през името на някой мъж. Аз не се притеснявам да говоря за това. Истината е, че с бившия ми съпруг се срещнахме, когато бяхме на едно и също политическо ниво. Затова и връзката ни беше толкова медийно интересна. Аз съзнателно взех решение да направя крачка назад и да го оставя да развива неговата кериера.

Смятам, че в едно истинско партньорство, хората трябва да се подкрепят, а когато двама човека работят в една и съща сфера, а и като характери са по-силни и амбициозни, е почти невъзможно паралелено да се развиват професионално.

Заради връзката си с Божидар Лукарски подаваш оставка като председател на Агенцията за българите в чужбина. Това беше ли нещо, което очакваше и накърни ли някакви твои принципи?

Смятам, че така се прави. Подадох оставка, защото не исках да валидирам онези стереотипи, които тогава се изграждаха за мен. Вярвах, че по този начин най-малкото ще запазя собственото си име и достойнство.

В крайна сметка това, което имаме в живота си, е името. Нали така? Това е първото, което хората чуват за нас, преди да ни опознаят кои сме и какви сме, чуват името ни. Важно е какво е отношението към него, а аз не исках моето да бъде свързвано с неща, в които аз не вярвам.

Най-трудно ми беше да приема, че в медиите ме наричат с думи и квалификации, срещу които аз се боря, че ставам жертва точно на това, срещу което аз заставам. Признавам си, че няколко месеца ми беше много трудно да го смеля. Намирах го за много нечестно. Целта на работата ми като млад човек в политиката, беше точно това - да руша тези стереотипи. Не сама, защото ние бяхме един кръг от хора, образовани в чужбина, амбициозни, със стабилни ценности, които вярвахме, че наистина можем да бъдем фактор. И за кратък период от време бяхме.

Мислила ли си да се върнеш в политиката?

Подготвям се ментално, че ако реша да се впусна отново в политическа работа, пак ще бъда наричана с всякакви определения и квалификации. За момента, обаче, не се идентифицирам с нито един политически проект, не намирам нещо, което да ме представлява като ценности, така че бих мислила единствено върху вариант за независима кандидатура.

А представяла ли си да се откъснеш от средата тук и да имигрираш в САЩ, например? Имаш семейство там и това, предполагам, не би било трудно.

И двете места имат плюсове и минуси. Светът не е Америка и Америка не е светът, не съм фокусирана върху едно конкретно място.

Усещаш ли тежестта на старата си слава? Разпознават ли те хората като политик, а не като човек на изкуството?

Все по-често чувам да ми казват "ама, ти всъщност си много готин човек" и си давам сметка, че заради тези титли и определения, които се виждат в медиите или чрез мои интервюта, които са чели, хората са имали някакво вече създадено мнение за мен. Но това няма общо с човекът, който съм.

Гледаш ли на танците и изкуството като на някакъв начин да се реабилитираш в света?

Реабилитация - не. По-скоро гледам на изкуството като най-изконния начин да покажа истинското си аз. И ако някой иска да го види, да го разбере или пък да го хареса - супер, ако не иска - е свободен да си живее в стереотипи.

Какво е най-интересното в класове по танци, които водиш този месец?

Това са поредица от класове-уъркшопи, всеки понеделник и сряда. Всеки клас е с определена тематика - говоря за традиционна бачата, ърбан ча-ча и т.н. Рядко подобни класове се случват в София. Моите са отворено ниво, подходящи както за жени, така и за мъже. Хубаво е да кажа, че в моите часове не преподавам просто стъпки.

Методиката, която развивам и използвам, е методика на вътрешно осъзнаване, на вътрешно извисяване през движение. Това е основният ми фокус - как мога да помогна на хората да са по-щастливи, по-осъзнати и по-присъстващи в телата си през този тип музика и танци. Това е моят подход.

Бавно се случват нещата, защото хората обикновено ходят на танци, за да се социализират, т.е ходят там, където има по-големи групи от хора. Но когато процесът изисква вътрешна рефлексия и някакъв вид промяна, не много хора са готови за това. Смисълът на изкуството и на това да си артист, е именно в трансформацията, в извисяването и израстването. За мен е важно да мога да помагам на хората да видят, да осъзнаят, да повярват и да реализират собственото си просветление. Всичко друго е суета.

Представи си, че си на 94. Поглеждаш назад и се сещаш за срещата ни днес. Какво искаш да ти се е случило между тогава и сега?

На 94 ще съм супер енергична, леко прегърбена, много мъничко (смее се), но ще танцувам повече от всякога и ще разказвам на внуците си за едно отдавна отминало време, в което жените са били поставяни в стереотипи и се е налагло да се борят срещу тях. Те ще седят и ще се чудят за какво им говоря (смее се).

Какво очакваш от тази година?

Да е много автентична. Винаги съм била човек, който планира за много дълго време напред и си поставя далечни цели. Но животът ми в последните година и половина-две, ме научи да гледам с хоризонт от два месеца напред. Откакто направих тази вътрешна промяна и равносметка, се чувствам много по-спокойна и овластена, много по-мотивирана да правя неща. Изпитвам по-голяма свобода, креативност и енергия. Гледам напред само с хоризонт от няколко седмици, така че ако ме питаш какво планирам за края на 2020 година - нямам никаква идея. В това ми е цялата магия в момента. Което не значи, че нямам план...