Той е Ивайло Драгиев - 33-годишен страхотно талантлив актьор, когото ще можете да гледате в едно от последните му превъплъщения в киното във филма "Ятаган" съвсем скоро. В лентата си партнира със звездата от режисьорския дебют на Мариан Вълев - "Лошо момиче", Любомира Башева. Освен това Ивайло и половинката му Християна, са едни от най-популярните български влогъри с над 455 000 абонати в YouTube с над 102 милиона показвания на техните забавни, образователни и развлекателни класации и предизвикателства. Срещнахме се с Ивайло в една слънчева неделя по време на снимките на постера на "Ятаган", а какво ни разказа той, четете нататък.

Вижте снимки на Ивайло >>

Ивайло, здравей. Много ми е приятно да се видим "ятагански". Ще ни кажеш ли кой си ти?

Аз съм Ивайло Драгиев, актьор, на 33 години отскоро, от София. Във филма съм един доста голям схемаджия, неуспял поет, но с доста остър ум, на име Ники, когото всички наричат Никсъна, защото той така държи. Човек, който по случайност попада в едни политическо-полицейски държавни схеми и се опитва да извлече максимума от тях, за да си задвижи своя живот през тези неприятности, които му се случват, да се възползва от ситуацията, защото е човек, който много добре може да използва негативите в своя полза.

Вложи ли нещо от себе си в този образ?

По принцип аз също обичам да се справям с всевъзможни неочаквани ситуации и всички ми казват, че имам хитра физиономия. Не знам какво точно значи. Няма как да не вложиш нещо и от себе си. Смятам, че доста се доближавам до този герой по някакъв начин, особено в поетическата част, тъй като съм актьор, което също е професия на духа. Както в България един поет няма как да успее и да се изхранва с това в сегашната ситуация, така и персонажът ми е поет, който иска да бъде такъв, но никой не го чете, по никакъв начин не може се издържа от тази работа и му се налага да тарикатее. Той обаче вместо да тарикатее на дребно, както е типично в България, решава да тарикатее на едро. Опитва се да "превърти играта", да разбие системата отвътре.

В едно интервю за Dir.bg режисьорът Андрей Андонов каза, че това е "кафява комедия". Ти как я определяш?

Това е доста точно определение на Андрей. Освен балканските елементи - типичното обрисуване на обстановката в момента с всичките ѝ позитиви и негативи, има много английски хумор. Не дебелашкия, просташки хумор, с който сме свикнали от някои тв предавания, а има много хумор на ума, което е ценното според мен, то беше заложено още в сценария и се опитахме да го запазим на снимачната площадка, а не да го придърпаме към познатото.

Има ли според теб някакви препратки към работата на световни режисьори като Братя Коен?

Може да се каже, че има познати структури, които обаче са пречупени през една по-неочаквана гледна точка и най-странното е, че това се случва тук в България. Когато четеш сценария за първи път, си казваш: "Как може да стане това?!", но в крайна сметка в страната, в която живеем, знаем, че всичко е възможно - и за добро, и за лошо. От тази гледна точка има заемки от световния киноабсурд, както наричам съвременното кино. Не говоря за старите класики, а за филмите на Братя Коен, ленти от рода на "Големият Лебовски", този тип ситуации, които са толкова абсурдни, че прекрачват границите на невъзможното.

С Любомира Башева как се сработихте? Тя е млада актриса...

Е, то и аз не съм стар. (смее се)

Да, но ти си с повече опит, тя все пак е с един пълнометражен филм зад гърба си, при теб са повече. Как ви се получи колаборацията?

Ние се познаваме от Академията (НАТФИЗ-б.р.). Все пак актьорските общности са доста малки. Тя е много свястно момиче и много добра актриса. На тази възраст и този филм, който има зад гърба си ("Лошо момиче"-б.р.), това е страхотно. Как се изнася тази роля, как се прави?! В момента дори не мога да се сетя за друга българска актриса, която е минала през такъв репетиционен, тренировъчен, снимачен процес. Това е изключително тежко. Тя е и много добър професионалист - изключително всеотдайна, изключително точна - перфектно научен текст, разработени сцени. Страхотна колежка! Удоволствие е човек да работи с такива хора, защото на първо място не се губи време, а времето е особено важно в киното и второ - чувстваш се изключително уютно, можеш и ти да се поразиграеш малко. (смее се)

А какво се случва с героинята ѝ Мила, че Никсъна я загубва и се чуди какви схеми да измисля, за да си я върне?

Никсъна прави една грешка, която според мен всеки прави в една връзка в един момент. И това е, че започва да приема другия за даденост. Смята, че другият нон стоп ще се съобразява с него, няма нужда да полага усилия. Знаеш, че при процеса на ухажване винаги човек се старае изключително много, той в във върхова форма и външно, и вътрешно и в един момент тази работа в ежедневието започва да се размива. Тя се е влюбила в човек с мечти, с копнежи и в един момент този човек стига до момента: "Хайде да ходим днеска на кафенце. Ще ми дадеш ли 5 лева, че нямам?" Вече не му се пише, пуска се по течението, а да се издърпаш за косата е твоя работа. И в един момент тя си казва: "Не, аз този човек или ще го заплаша, ще го стресна по някакъв начин, и той ще се съвземе, или нищо няма да стане." Абсолютно защитавам позиция на Мила (героинята на Любомира Башева-б.р.), а не на Никсъна, защото той е доста ленив тип, за когото, ако може всичко да се случва лесно, най-хубаво.

И след това той се забърква в тази история...

След това - да, от играчка за малко да стане плачка.

А може ли да се каже, че има happy end?

Да кажем - български happy end. Главните герои определено се измъкват от проблемите, но не е ясно това колко е добре в генералната картинка на нещата - щом са могли да направят подобна схема, каквато правят те във филма, значи цялата работа не е много добре на държавно ниво. Нещата завършват добре за човека и не толкова добре за държавата.

Предстои ли ти нещо ударно в киното на този етап?

В киното нон стоп текат кастинги. Чакам да видя дали ще ме одобрят за един-два филма. Иначе в театъра ми предстоят забавни приключения, представления...

Премиери..

Да, в "Медея" на Деси Шпатова в театър "Азарян". В момента работим в Театрална работилница СФУМАТО едно ателие по Антон Чехов, отделно в театър "Възраждане" ще започнат няколко проекта. Има работа!

Сега ще ни поразкажеш ли за "Айде БГ". В момента сте страхотен хит, за който, да си призная, не бях чувала, но като видях, че имате близо 500 000 последователи и направо се шокирах.

И ние се шокирахме. Ние също нямаме представа как стана това.

А как стана всъщност?

Наистина не знаем. Както имахме 200 абонати в YouTube и в един прекрасен ден изведнъж станаха 2000. За един ден се увеличиха с 1800 души и това, защото YouTube хареса едно от видеата, което качихме, и започна да го предлага на много хора. Но това не можеш да го планираш. Това е алгоритъмът на YouTube, който си решава. В анализите излиза, че е предложено, да кажем, на 20 000 души, а обикновено се предлага на 2000. Ние също не очаквахме да стане така. Надявахме за 1 година да съберем 10000 абонати - това ни беше мечтата, а направихме за 9 месеца 100000.

Което е забележително...

Изведнъж усетихме, че е доста отговорно - доста хора те гледат, не можеш да правиш глупости и простотии.

Точно това ми беше и следващият въпрос. Това е огромна отговорност, особено предвид че ви гледат страшно много тийнейджъри...

Тийнейджъри и доста по-малки. Доста деца на 9, на 10 години гледат. Дори нямахме представа за това, докато не започнаха да ни пишат, да ни спират по улицата. Аз дори се питах откъде тези деца знаят за YouTube.

Съвременните деца гледат много YouTube...

Да, и затова в нашия канал няма псувни, няма агресия. Ние имаме двама племенници и сме си казали, че ако нашите племенници могат да гледат определено видео и ние нямаме проблем с това, значи всеки може да го гледа. След като деца на 3 и на 6 години могат да го гледат, без да се шокират или да се уплашат от нещо, значи е подходящо за всички. Гледаме в някаква степен да сме и възпитателни. Затова имаме научни класации, научни видеа, в които предлагаме неща, с които да изземаме функцията на образованието, защото доста неща в училище се предават много сухо. Спомням си, че моето гимназиално образование беше една потресаваща мъка - борба да не заспя. Толкова сухо и скучно поднесен един иначе много интересен материал, от който има какво да научиш и каква история да разбереш. Преподаването обаче се изчерпва с отваряне на учебника, цитиране на урока, т.е. трябва да го назубриш, но то става зорлем и изчезва от мозъка ти за 3-4-5 дена и ти се отвращаваш. Веднага слагаш стена. Но ако е: "Чакай да ти разкажа една интересна история за хан Аспарух, който направил това и това, минал през какво ли не, за да стигне до Онгъла и там една битка..." в един момент вече започваш да виждаш картини, а не текста от учебника.

На мой познат му беше трудно да запомня датите по история и беше изрисувал цели тетрадки с комикси...

Ето, той е намерил собствен начин през въображението. Не може образованието да е универсално. 30 души не могат да бъдат обучавани по един и същи начин. Всеки един от нас е със собствени интереси, собствени проблеми, собствени страхове. При децата това е много по-засилено, по-оголено и няма как ти на конвейер да произвеждаш ученици и да се надяваш, че всеки ще се интересува едновременно от математика, химия, физика, биология, български език, английски език, философия и т.н. Не е възможно. Когато бях ученик, имах шестици по всичко, а по математика - тройка. Отива майка ми на родителска среща и математичката - г-жа Поплазарова, да е жива и здрава, ѝ казва, че изобщо не се интересувам от нейния предмет. Майка ми ѝ казва, че аз никога няма да се интересувам от нейния предмет и ще стана актьор. При което тя казва: "Но Вие не може...", а майка ми отговорила, че може и че ме насърчава да се занимавам с това, което искам. За актьорската професия ще ми трябват познания по литература, философия, история, но не и по математика. Няма как да се насиля да ми е интересно нещо, което не ми е, особено когато е преподадено с: "Пиши! Смятай! Трябва да знаеш!" Няма как да научиш някого агресивно. Учението е нещо, което трябва да те запали. Трябва да има искра, за да поискаш да знаеш. Това е толкова вкоренено в човека - желанието да знае, желанието да разбере нещо, което не разбира. А ние успяваме да дистанцираме цяло едно поколение...и не само едно, колко поколения вече - от Индустриалната революция насам. Това малко или много е залегнало в целите на нашия канал - през някоя класация, дори и да е идиотска - да хванеш да прочетеш кой какъв е, какво е правил, да се запалиш, затова и девизът ни е: "Яко е да знаеш!"

Как се роди въобще идеята да започнете да правите тези видеа?

Идеята беше моя. Аз съм вманиачен на тема YouTube. От дете всички около мен много ми се дразнят, защото съм бъкан с факти. Оттам дойде. Исках да правя нещо, което да няма режисьор, всичко да зависи от мен. И така - от любовта ми към фактите, към любопитното и все пак нарцистичното ми актьорско желание да се снимам, което не е за подценяване. Християна изобщо не искаше да участва в началото. Предизвикателствата обаче са изцяло нейна идея. Понеже тя е голяма фенка на един американски канал, в който правят много такива challenge-и и всякакви забавни домашни експерименти. Общо взето в основата на канала ни са любовта към знанието, любовта към България, затова се казва Айде БГ, защото смятаме, че трябва да се стои в България и не трябва да се бяга, и любовта ни един към друг, защото тази любов се усеща, като гледаш видеата. Не можеш да лъжеш, че обичаш някого.

Как се стигна до тази любов?

Оо, през театър "Реплика". Театърът, който основахме с няколко колеги - Ованес Торосян, Благой Бойчев и Милко Йовчев.

Не са ли ти всички колеги от НАТФИЗ?

Да, ние сме клас "Пламен Марков", златният клас, както ни наричаха. С тях основахме този театър. Поканиха ни на турне в Берлин и понеже Боряна - на Милко жена му, вече жена, тогава още приятелка, беше родила наскоро и някой трябваше да гледа детето, докато ние играем. И кой, кой... сестра ѝ - Християнчето. Ние се познавахме, но там някак пламна любовта между нас. Погледнахме с по друг начин - не като на Боряна сестрата и на Боряна колегата. (смее се) Тогава от самолета видяхме кръгла дъга...

Знак?!

Да! То всъщност всяка дъга се оказа, че е кръгла, но ние от земята виждаме само половината. Но е много красиво и малко плашещо - все едно имаш халюцинации...

Нормално, все пак сме свикнали да виждаме най-много 1/2.

Де факто изглежда като абсолютен кръг, леко сплескан. Всъщност е призма водната стена, през която се пречупва. И това беше знакът. Все пак според Библията дъгата е знак божи - обещанието на Бог, че повече няма да има потоп. Казах и на Християна, че е много странно, че трябваше да отидем до Германия, за да се открием.

Все пак има полза от ходенето в чужбина...

Има, как?! Все пак мечтата на всеки българин е да отиде в Германия. (смее се)

А скоро ходили ли сте в Германия?

Не, последно ходих заради "Тилт". Но много обичаме да пътуваме. Англия много ни харесва. Лондон, например, защото е пълна лудница. Аз обичам градове, които са пълна лудница. Важно е да се пътува, но не завинаги. Това лято отидохме на почивка в Португалия за 10 дни, защото си го бяхме обещали от няколко години. Наистина страхотно, климатът е чудесен, хората са топли. Държавата малко напомня на България, защото и те са беднички, милите, леко свитичко живеят. Колкото и да прекрасно, повече от една седмица не мога да прекарам другаде. След 1 седмица ни удари носталгията и двамата започнахме да се чудим как ще избутаме следващите три дни.

Просто защото човек много се насища на гледки и емоции...

Не само, има нещо в твоя въздух, там, където е семейството ти. Аз съм от София и се чувствам съвсем различно да си мина по моите пътища тук, да си видя моите места, да се чувствам уютно, да се чувствам у дома. Ако се наложи, мога да живея и работя в чужбина. Знам що-годе английски и немски, ще се оправя, но не е моето място. Пък и ако всички заминат, кой ще остане. В момента така се случва, че можещите заминават и остават само неможещите. Не трябва да е така!

Може би трябва да е обратното?

Неможещите нека и те да стоят, за да се научат как може, но трябва можещите да са тук.

Статистиките в момента обаче са много песимистични - един огромен процент от младите хора в България бездействат - нито работят, нито учат. Какво правят тези хора изобщо?

Ето, един пример с "Айде БГ". Така се случи, че когато ми хрумна на мен идеята, нямах репетиции, играех много малко представления, Християна се подготвяше за кандидат-студентски изпити, което е предимно четене. И цяла зима стоим вкъщи, гледаме сериали... нищо не правим. И аз си казах: "Чакай малко! Аз съм на 30 г. Трябва нещо да направя, нещо да върша, нещо да се случва." От тази провокация към мен самия в един момент се роди този проект, за който смея да кажа, че е успешен. Бездействаш?! Ами, виж какво обичаш да правиш и просто започни да го правиш, най-много да не стане. Ако не стане, пробваш друго. Твоя работа е сам да се задействаш.

Преди време правих интервю с Яна Маринова и тя каза, че никой няма оправдание да бездейства в днешно време и може да направиш много дори с един телефон...

Да, всичко може. Има безкрайни възможности. Когато бях тийнейджър и започнах да работя, тогава наистина я имаше фразата: "Няма работа" и наистина нямаше, нямаше много видове бизнес, но сега има работа каквато щеш. Ако няма тази работа, която искаш, създай си я. Има как да я създадеш - има възможности. Другото е чист мързел.

Какво можеш да разкажеш за актьорската школа към театър "Реплика"?

Идеята е хора, които не могат да говорят пред публика или никога не са стъпвали на сцена да се запознаят с едно най-древните изкуства - откъде произлиза, какви са му тънкостите. Слава богу, всички, които водят тези школи са и играещи актьори. В НАТФИЗ има този проблем, голяма част от преподавателите са само теоретици. Те са режисьори, но поставят само в НАТФИЗ, т.е. ти не си в реално конкурентна среда, не се конкурираш с другите режисьори. Ти си си в Академията - твоята губерния. Много искахме в школите да са играещи актьори, много модерно мислещи хора, които работят с големи режисьори. Това е важно, за да си най-добрият. В крайна сметка ще се започва отначало - упражнения, етюди, откъси, класика - Чехов, Шекспир, модерна драматургия и накрая ще се сглоби едно нещо, създадено от самите студийци и преподавателите. Много е важно да бъде създадено от тях, да бъде творчество, а не дресура.

Какво би казал на цялата си аудитория?

Аз винаги казвам едно и също - четете книги, ходете на театър и си вършете работата. Така според мен човек ще бъде много щастлив. Пък и ако всеки си върши работата, никой няма да се пречка на другия и нещата ще се оправят. Хората в България имаме такъв проблем, че сме много завистливи. Завистливи сме, когато не работим. Когато човек работи, той няма време да завижда, трябва да свърши конкретна работа - има хоризонт пред себе си.

Вижте и видео-визитката на Ивайло: