Вероятно повечето от вас познават българи, живели в чужбина, които в някакъв момент сe връщат у нас, за да продължат пътя си тук, където са родени. Статистиката показва, че през последните две години повече от 30 хиляди души са направили този избор.

И аз съм една от тях.

Когато се прибрах преди около два месеца и закрачих по улиците на София, разговаряйки с познати и непознати - един натрапчив въпрос се настани в главата ми и не ми даваше мира - защо повечето хора тук не спират да се оплакват? Замислих се дали това винаги е било така. Помня ли сърдити физиномии от детството си, или няколко години назад? Мисля, че усмивките ги виждах по-ясно.

Не исках да си го призная, но отговорът е прозаичен: идвайки от държава, където позтивизмът е почти задължителен, без да коментирам искреността му, българското мрънкане ме подразни. Наистина ли българите сме толкова нещастни и дали пък това, че се оплакваме всъщност е нещо не толкова лошо?

Докато разсъждавах над тези теми и търсих малко по-задълбочен отговор, попаднах на интересен труд на д-р Ванеса Паотие, преподавател по психосоциология в Университета на Мелбърн. Според нея умението да се оплачем и чрез споделяне да променим в позитивна посока вътрешната си нагласа, е голяма стъпка в социално-емоционалните ни умения.

"Да се оплакваш не е задължително лошо. Може да означава, че правиш първата крачка по пътя към решаването на проблем, най-малкото - че осъзнаваш, че имаш такъв", обяснява Жулиета Кузманска, психотерапевт с повече от двайсет години практика. Срещам се с нея в слънчев следобед, за да проясним тази явно все още мътна за обществото ни тема.

Психотерапевтът Жулиета Кузманска

Тя обаче допълва, че при българите нещата не са толкова прости, защото зависят и от културалното натрупване или по-просто казано - от манталитета. У нас терапевтът наблюдава стабилна тенденция на отчуждаване и самоцелното мрънкане - такова, което не води след себе си нищо друго, освен още недоволство и нежелание да бъде поета отговорност.

За никого не е тайна, че в България е много трудно да говорим за изградено общество. Според социалните науки това категорично е фактор, който кара хората да се демотивират и да не вярват, че могат да случат промени в личния и социалния си живот.

От какво страдаме?

Един от най-сериозните проблеми е неспособността на хората да изграждат стабилни връзки и да задържат партньорите си, докато са фокусирани професионално и носят голяма отговорност в работата си. Зачестяват паник атаките, обсесивно-компулсивните разстройства, депресиите, сексуалните проблеми.

"Това се случва най-вече при хора, които много работят, всичко трябва да им е по план, по стереотип, забравят за връзката със себе си, не усещат истинските си потребности, просто се превръщат в мини-роботи", допълва психологът.

Българската асоциация за управление на хора подкрепя статистиката с данни от края на миналата година, които показват, че близо 1 милион души у нас са преживели или преживяват т.нар бърнаут - "прегаряне", което е вследствие от преумора и цялостно несправяне с живота.

"Според мен това са сред основните причини много хора да напускат България. Но и в чужбина не е сигурно, че ще се чувстват удовлетворени. Смятам, че още не сме постигнали стабилност, зрялост и цялост като гражданско общество и това е голям проблем", прави важно уточнение Жулиета Кузманска.

И ако някога бабите ни са казвали "Оплачи се, чедо, да ти олекне", то днес е хубаво да се подсетим, че не сме на мегдана, а олекването е твърде краткотрайно, когато само говорим за проблема. Всички живеем в свят, пълен с въпроси, а според психолозите само зрелият и целенасочен подход ще ни даде нужните отговори.

"Хората трябва да бъдат активни, да поемат отговорност, да се задействат.Когато нещо не им харесва, да протестират; когато има някаква кампания, която харесват - да я подкрепят, да дадат гласа си."

Само така можем да променим света, в който живеем и да изградим силен кръг на подкрепа около себе си. Когато сме съпричастни и развием емпатия към тези около нас, може би най-накрая ще заменим мрънкането с увереността, че сме господари на съдбата си и сами определяме пътя, по който вървим.