Денят е от онзи тип, който дори жителите на Обединеното кралство проклинат, сериозно обмисляйки идеята да се преместят завинаги в Арабските емирства, вместо да отскачат до там само за ежегодната си ваканция. И макар в София дъждът да вали безпаметно дълго, а студеният вятър да реже като нож, улиците на града все пак са изпълнени с хора, които се опитват да останат доколкото се може сухи. Само че повечето шофьори, стоящи зад волана на прелитащите край тях коли, изобщо не ги е грижа за мисията, на която са се посветили пешеходците, и са твърдо решени да не намаляват скоростта, с която се движат, дори когато минават през някоя от множеството локви по пътя си.

Подобно на останалите пътници, които сякаш допреди малко са плували в откритите води на морето, слизам от автобуса и изминавам останалите метри до НБУ на крак. Закъснявам за уговорената среща за интервю с Ники Илиев, ето защо бързам колкото мога, което не е никак лесно, предвид че по тясната алея пред мен група младежи се носи като народна песен... Все пак по чудо съумявам да пристигна пред университета само 10 мин. по-късно от уреченото време и с радост установявам, че не съм единственият, който се е забавил. След малко Ники изскача от събралата се пред входа на сградата група студенти, облечен в елегантно палто и панталон. Само миг след това ме забелязва и идва при мен, обяснявайки ми, че е бил задържан след края на лекцията си, за което се извинява.

Вижте снимки на Ники >>

Отправяме се към кафенето на учебното заведение, където да поговорим уж набързо, защото после трябва да отиде на монтажа филма "Завръщане 2", чиито снимки се проведоха това лято. Сядайки на единствената свободна маса вътре, обръщам внимание, че момичетата наоколо постоянно му хвърлят погледи, но той дори не ги забелязва, приготвяйки се за разпита, на който ще го подложа.

След като разменяме няколко думи за ужасния климат и това как тази сутрин чадърът му е избрал най-неподходящото време да го предаде, счупвайки се, преминаваме към въпросите. Прави ми впечатление, че в същата секунда разговорът на стоящите до нас студентки постепенно затихва и те деликатно започват да слушат нашия, макар да полагат усилия да изглежда така, все едно са по-заинтересовани от телефоните или маникюра си. На Ники обаче този факт отново му убягва, макар че много скоро ще му се наложи окончателно да се изправи пред емоциите, които предизвиква у представителките на нежния пол...

С теб се срещаме минути след края на лекция ти в Нов български университет, където от няколко години насам преподаваш. И понеже през своя живот си влизал в редица роли, да те попитам, какво е усещането да бъдеш в тази на преподавател?

Много е интересно, защото в същото време се чувствам и като ученик. Откакто започнах да преподавам, открих, че има много неща в основната ми професия, които съм забравил, и такива, с каквито не съм бил добре запознат преди. Подготвяйки се за лекциите със студентите, отново се срещам с теорията на различните теми, свързани с киното - например структура на писане на сценарии, как се снима жанрово кино и т.н. Проучвайки ги, подобрявам собствените си знания. По този начин открих, че ставам по добър режисьор, защото ми се налага постоянно да минавам през определени фундаменти на материята, които пропускаш или забравяш, докато работиш. Но това е само една от многото положителни страни на начинанието, другата, за която се сещам, е, че чрез него можеш да получиш обратна връзка от младите хора, за да разбереш какви филми предпочитат да гледат и какво намират за интересно.

В началото притесняваше ли се от това ново и непознато дотогава амплоа?

Когато проф. Христов ме покани, първоначално определено се притесних. В същото време обаче знаех, че има какво да дам на студентите, защото няколко години допреди това аз самият бях част от тях.

Ти всъщност се дипломира тук, нали?

Да, точно така. Ето защо споменът за проблемите, които учащите в университета имаха с преподавателите, беше все още пресен в съзнанието ми. Така че вместо тепърва да се опитвам да разбера кое е нужно да се подобри, заставайки от другата страна на катедрата, вече бях наясно. Освен това бях сигурен, че мога да помогна това да се случи. Поне от тази гледна точка изпитвах увереност, макар да се безпокоях, че тогава нямах достатъчно опит в преподаването зад гърба си. Лека-полека обаче това започна да се изглажда.

Как те приеха студентите?

Винаги са ме приемали много добре, или поне това ми показват на мен. Не мога да кажа дали нещата стоят по същия начин зад гърба ми, все пак всичко е възможно. Досега отношенията ни с тях са били добри и не сме имали проблеми и спречквания помежду си. В по-голямата си част лекциите са пълни, което само по-себе си е показателно.

Сега се сещам за сцена в един от филмите за Индиана Джоунс, в която негова студентка бе изписала думите "Обичам те" на клепачите си...

Да, сещам се за нея. Момичето на няколко пъти затвори, за да може той да прочете посланието, което провокира немалка доза смут в него (смее се).

Точно така. Интересно ми е, предвид факта, че си популярно име в родния шоубизнес, а също така и добре изглеждащ мъж, случвало ли ти се е някога да се окажеш в подобна ситуация, или да получиш неприлично предложение от страна на някоя студентка?

Не, такива предложения не съм получавал от мои студентки. Като цяло държим разстояние помежду си...

В този миг ни прекъсва група от пет-шест момичета, които стоят прави до нас, впили очи в събеседника ми. Предполагам, че и да искаха, нямаше как да скрият ентусиазма, изписан по лицата им. Някои от тях притеснено кършат пръсти, други едва стоят на едно място, пристъпвайки нервно от крак на крак. Изглежда като сцена от филм, само че не е... Най-смелото от тях прави крачка напред и започва да обяснява на Ники каква чест е да го види, след което се впуска в обяснения, че му е почитателка от години. После разяснява, че никога не е предполагала, че местейки се в столицата от малкото си родно градче, ще има удоволствието да се запознае с него. Накрая завършва с молбата да си направят обща снимка, а спътничките ѝ вече са извадили телефоните си, в готовност и те да запечатат срещата за Фейсбук или Инстаграм. Предвид отговорът, който Ники току-що даде на зададения от мен въпрос, едва се въздържам да не се разсмея, но си казвам, че ако го сторя, то със сигурност ще накарам момичета да се почувстват неудобно, затова някак съумявам да запазя самообладание. Ники, разбира се, благодари за казаното и с готовност става, за да изпълни желанието им. Няколко минути и селфита по-късно, отново сяда срещу мен, извинявайки ми се за втори път днес.

Струва ми се, че улучиха най-подходящия момент и правилния въпрос, на който да се появят. Та, какво казваше за дистанцията?

(Смее се). Ще повторя, със студентки, на които аз лично преподавам, никога не се е случвало такова нещо. Не знам точно на какво се дължи, но като цяло всички се отнасят към мен с уважение, дори по-голямо от това, което съм очаквал. В интерес на истината преди предполагах, че момичетата и момчетата ще бъдат недисциплинирани, ако изобщо влязат в лекциите ми, а те се оказаха срамежливи и прекалено респектирани. Самите те държат на споменатата вече дистанция между нас и понякога даже аз съм този, на когото му се налага да направи опит да я скъси, за да може да се получи по-сериозна дискусия, в която да не се притесняват и да се чувстват комфортно. Въпреки това всичко е строго професионално, за което се радвам.

Нека да оставим настрана тази тема и да се насочим към друга. Съвсем наскоро навърши 40 години. Чувстваш ли се по различен начин, след като вече навлезе в новото десетилетие на живота си?

Определено не. Ако обаче трябва да бъда честен, навлизайки в края на 30-те си години, започнах да се чувствам много по-добре отпреди. Това бе странно, защото винаги са ме убеждавали, че най-хубавият период са 20-те години, а за мен те бяха изпълнени с несигурност и търсене на себе си, докато през следващото десетилетие най-после започнах да се откривам, като човек, личност и професионалист. Така постепенно се научих да се чувствам все по-добре в кожата си - усещане, което ми липсваше в миналото.

След като с теб се е случила такава драстична промяна през последните две десетилетия, кажи ми, как виждаш 50-те си?

Представям си ги като преход към по-спокойното време, в което лудницата, обхванала на настоящото ми ежедневие, ще е намаляла. В момента работя много и полагам големи усилия, за да може нещата, с които се захващам, да се получават. Все пак продуцирането на филми е свързано с много труд, който няма нищо общо с таланта, стоящ отвъд него. Тук става въпрос за срещи, провеждане на телефонни разговори, писане на имейли, договаряне на пари, актьори, локации, техника... Усилията са наистина много. Затова предполагам, или по-скоро се надявам, че усърдието, което днес полагам в професията си, през 50-те ми години вече ще ми е донесло спокойствие, позволявайки ми да се радвам на личен живот, като се концентрирам върху семейството.

Отпразнува ли изобщо рождения си ден, или предпочете да спазиш поверието, че тази достигането до тази възраст не се отбелязва с тържество?

Не бих казал, че го празнувах в традиционния, или който и да било смисъл. Мои приятели ми направиха изненада и през деня се появиха пред дома ми с торта. Поканих ги да влязат, за да се видим за малко, което беше наистина приятно. Вечерта отидох на кино, за да гледам новия филм за Джеймс Бонд, което, предвид пандемията, си беше истински празник, макар и по-спокоен.

Значи си подари "Смъртта може да почака", така ли?

Точно така. Макар че за хората, гледали лентата, тя така и не изчаква... но да не разваляме сега изненадата за онези, на които тепърва им предстои да седнат пред големия екран, наслаждавайки се на историята.

Житейският ти път дотук без съмнение е белязан от редица вълнуващи преживявания, интересни събития и любопитни случки. Само че съдбата, подобно на всичко останало, има две страни - щедра и жестока. Това е заключение, до което съм убеден, че и сам си стигнал. Колкото и болезнен обаче може да бъде този контраст, той винаги идва с важни уроци. Кой е най-значимият, който си получил дотук?

Знаеш ли, до голяма степен от нас самите зависи начинът, по който ще приемем случващото ни се. Дали то е добро или лошо е въпрос на нагласа. Това всъщност ни оформя като хора. Колкото до урока, за който ме питаш, не беше вследствие на едно конкретно събитие - преди 3 или 4 г., покрай премиерата на филма ми "Нокаут", нещата в професионален и личен план се завъртяха по неблагоприятен за мен начин. По онова време останах сам и не знаех как ще продължа напред, но тогава успях да пренастроя ума си, търсейки нужните и отговори. Запитах се не кой е виновен за ситуацията, в която съм, а по-скоро каква я моята вина в нея и какво мога да подобря в себе си, за да превърна негативите в позитиви. Просто потърсих отговорността, вместо ненужно да прехвърлям вина.

Ако можеше за кратко да се върнеш в този момент от миналото, знаейки развоя на събитията, какво би искал да кажеш или да посъветваш тогавашното си "Аз"?

Бих си казал: "Бъди търпелив и по-спокоен. Не се притеснявай толкова много, не го изживявай така силно". Тогава минах през много страхове, а днес осъзнавам, че повечето от тях са били излишни. Честно казано не бих променил поведението си, но ми се иска да бях малко по-смел.

В личен или професионален план се чувстваше по-притеснен тогава?

По-скоро в професионален, защото винаги съм поставял кариерата си пред личния си живот, което осъзнавам, че е грешка. Надявам се, че това ще се промени през годините.

Да разбирам, че все още работиш върху тази насока?

Да... Виждаш ли, аз вече съм влязъл в професионалния си път и го следвам, да, има още неща, които искам да постигна, но продължавам да вървя в тази посока. Докато в личен план бих могъл да посветя малко повече време, мисли и отношение, които в момента липсват. Сега се опитвам да отворя себе си за важните неща, които не са свързани с работа, и да се науча да ценя взаимоотношенията с другите хора повече.

Да превъртим лентата по кинаджийски още назад и да отправим поглед към ранните ти години. Какво дете беше?

Затворено и интровертно, което е съвсем нормално. Повечето такива деца впоследствие стават наистина креативни и артистични личности - писатели, музиканти, актьори и т.н. Разбира се, имах приятели, с които играех на улицата, като всички останали малчугани, но никога не съм бил душата на компанията, привличайки вниманието към себе си. Дори напротив, бягах от него. Обичах да прекарвам време в собствения си свят, да чета, да ходя на кино... Като цяло самотните занимания ми бяха любими.

Как виждаше бъдещето си по онова време? Всички знаем, че като малки хората мечтаят за едно, но по-късно желанието им се променя.

Исках или да бъда футболист, или да правя филми. И двете ми бяха интересни. Това да създавам или да играя в продукции при всички положения ми се въртеше в главата още тогава, но в същото време се възхищавах на спортистите и исках да приличам на тях. По-късно страстта към футбола започна да намалява, за сметка на тази към киното.

Какъв ученик беше?

Посредствен, защото бях мързелив (смее се). Спомням си, че в седми клас майка ми ме натисна да уча повече, за да вляза в някоя езикова гимназия. Тогава започнах да давам повече от себе си, а усилията ми се увенчаха с успех, тъй като ме приеха във френската гимназия. През първата година наистина се старах, после обаче пак намалих темпото. Да, естествено, знаех, че ако отделям време и се старя, то нещата ще се случат, но истината е, че просто не го правех. В повечето случаи оценките ми бяха добри, или малко над това ниво.

Кой беше любимият ти предмет?

Физическото възпитание, ако можем изобщо да го броим за такъв. Трудно е да посоча друг.

Френският език?

Не бих казал, че е попадал сред фаворитите ми.

Но днес си служиш добре с него, дори в "Чужденецът" голяма част от репликите ти са на френски.

Позабравил съм го... Всъщност английският език ми харесваше повече, може би защото го свързвах с филмите, които гледах. Вероятно поради тази причина го научих доста рано. Иначе чак в университета установих, че мога да изпитам удоволствие от ученето, но не и в училище за съжаление.

А кои са личностите, които са те вдъхновявали в онзи период?

Като дете моят герой беше Христо Стоичков, което мисля, че е съвсем нормално, защото през 94-та, когато станахме четвърти на Световното по футбол, бях на 13 г. Така че, тогава той ми бе най-големият идол. След това започнах да се интересувам повече от кино и бях запленен от филмите на Куентин Тарантино и Уди Алън, нещо, което не се е променило и до днес. Първият и досега ми е любим режисьор. Допада ми подхода му в работата, който ме вдъхнови да вкарвам в продукциите си онова, което на мен ми харесва. Разбира се, с хода на времето са се появили и други личности, които са оказали сериозно влияния върху мен, но за ученическите години специално са тези.

Сега ще превъртим историята ти малко напред до мига, в който те връхлита славата. Това се случва, когато те откриват за предаването "Мело ТВ Мания". Как се справи тогава с цялото внимание, което бе насочено към теб, имайки предвид, че те обявиха и за секссимвол?

Всичко това сега ми е много смешно. Преди да се озова в предаването, участвах с главна роля във лентата на БНТ "Мускетарят с маратонките", която бе излъчена само веднъж, но това бе достатъчно за цялата френска гимназия да ме забележи. Съучениците ми се чудеха как, при положение, че съм толкова затворен, изведнъж съм започнал да се снимам във филми. Но постепенно нещата се уталожиха, докато не се появих в "Мело ТВ Мания"... Спомням си, че момичетата от по-долните класове изведнъж се влюбиха в мен и ме преследваха из коридорите, носейки ми валентинки. За нула време всичко се промени... Дори в БНТ получавах писма от момичета от цяла България, ама много писма...

Цели камиони?

Абе, не бяха малко (смее се). На някои дори съм отговарял, но това си бе сложно начинание, изискващо постоянно да се разхождам до пощата.

Имаше ли снимки към писмата?

Доста често... А някои от т.нар. ми почитателки предпочитаха направо да дойдат пред сградата на телевизията и да ме чакат там, вместо да ми пишат. Цялото това внимание обаче ми повлия негативно, защото от смотан ученик, добих самочувствието на много харесван млад пич... (смее се) Сега си давам сметка, че останах в предаването по-дълго, отколкото трябваше, но по онова време не го съзнавах.

Паралелно с това обаче ставаш и модел.

Точно така, към агенция "XGround", които ме харесаха и ми предложиха да стана част от тях. Ежедневието ми наистина се преобърна само за миг, защото с получената популярност се озовах в различни среди. Не печелех много пари тогава, но не отдавах голямо значение на този факт. Заслепен от целият този блясък, оставих славата да ми влияе - започнах да се съобразявам къде излизам, как се обличам, какво е мнението на околните за мен. Глупава история общо взето, но така се получава, когато си млад и нямаш достатъчно опит с прожекторите.

Чувстваше ли се на място в средите, изпълнени с известни лица?

Честно казано - не, но исках да бъда достатъчно важен, за да ме забелязват. Сега приписвам това неувереност и комплекси. След известно време обаче установих, че това желание е повърхностно и спрях да оставям популярността да ме води. В момента по-голямо значение има одобрението на определен кръг от хора за работата ми, защото това ми дава нужния смисъл да продължавам да творя. Предпочитам този вариант, вместо аз самият да бъда известен. Знам, че има още какво да усъвършенствам във филмите си, но вървя в тази посока и знам, че ще стигна до крайната цел.

Очевидно е, че влагаш всичко от себе си в своите продукции. Означава ли това, че чрез тях хората, които ги гледат, могат да опознаят теб?

Да, опитвам се във всеки мой филм да вкарвам неща, които ме вълнуват и изразяват мен самия. Сигурен съм, че понякога зрителите се питат защо съм решил да вплета определена тема в дадено заглавие, а причината всъщност е, че е важна за мен. Във всяка създадена от мен лента има по нещо от моята личност, което се опитвам да замаскирам с разнообразен сюжет и забавни реплики, но се старая под тази привидно лековата повърхност все пак да прозира смисълът, който влагам, целта, която задвижва героите ми.

А опитвал ли си се някога да режисираш събитията в реалния живот?

Постоянно (смее се). Професионалният навик е намерил място в ежедневието ми и винаги се опитвам да контролирам ситуацията, дори когато просто се виждам с приятели. В тази връзка редовно получавам упреци от тяхна страна.

Заставайки пред камера в собствените си проекти, налага ли ти се действително да играеш? Питам, защото по принцип персонажите, в които влизаш, някак се доближават до теб - като поведение, мироглед, настроение...

Във филмите, които аз пиша, героят, които предвиждам за себе си, наистина е близо до мен. Това вероятно е така, защото като сценарист несъзнателно проектирам своята личност върху един протагонистите в историята. Но макар той да носи моите черти, те са много хиперболизирани, така че да бъде хем близо, хем далеч от мен. За щастие, когато играя в други продукции, нещата стоят по различен начин.

На снимачната площадка на "Завръщане 2" - Ники и Бойко Кръстанов

Говорейки за черти на характера, кое е качеството, което цениш в себе си?

Може би упоритостта и издръжливостта си, защото филмите, които правя, изискват постоянни действия. Всеки подобен проект отнема около година и половина, за да се завърши. Истината е, че 90% от студентите ми имат желание да снимат ленти, но голяма част от тях се отказват впоследствие, тъй като това начинание е трудно и крие рискове.

Къде ще могат да те гледат скоро българските зрители?

Напоследък повече режисирам, но все пак, ако всичко е наред, по Свети Валентин предстои да излезе филмът "Завръщане 2", на който съм сценарист, продуцент, режисьор и актьор. Отделно през този ноември се връщаме в театъра с пиесата "Осъдени души", а през март догодина, поне доколкото знам, излиза лентата за Ботев, в която играя неговия убиец.

И за финал, кажи ми какво си пожелаваш по случай рождения си ден?

Да намеря повече време за личен живот и хората около себе си.

Кадър от филма "Завръщане 2"